Джилиан Филип
Непокорна кръв (13)

12

— А, да, брат ти. Строг е към теб, нали? Мисля, че така трябва, красиво мое момче.

Примигнах над гадното уиски и надигнах чашата си, за да погледна през нея, като през замазан филтър, към говорещата.

Значи най-накрая ме бяха забелязали. На всичко отгоре тя ме смяташе за красив. За нещастие новата ми обожателка беше същата стара гарга, която държеше кръчмата. Беше се облегнала на стола, от който само преди пет минути беше станал Конал, за да поговори по работа с мелничаря. Аз останах да се цупя на масата. Каква ирония, че точно сега не ме оставяха на мира.

Името й беше Синклер. Законната й работа беше пивоварство; а иначе тя плащаше на няколко мъже, които живееха на хълмовете, да превръщат едросмляното брашно в уиски. Земевладелецът се правеше, че не вижда или просто не му пукаше, а може би споразумението го устройваше, както устройваше и всички останали.

— Здрасти — казах аз. — Какво искаш?

Тя изсумтя и ме изгледа високомерно, след което дръпна стола на Конал и се стовари върху него, облягайки голите си жилести ръце на масата.

— Твърде стара съм за теб, а? Не знам защо си помислих, че няма да си чак толкова придирчив, като виждам, че в леглото ти няма момиче.

Усетих как ченето ми увисна и рязко го затворих.

— Виж какво, не се обиждай, но…

Тя нададе дрезгав вой, който приех за смях.

— О, не се стряскай, момче. Ти си още млад и аз не искам тялото ти. Колкото и да е хубаво. — Намигването й беше толкова показателно, че не се сдържах и се разсмях.

— А откъде знаеш, че е така?

— Виждала съм го — отвърна бързо тя и си наля чаша от уискито, за което й бях платил доста пари. — Минавам често през стръмната клисура покрай водопада. Виждала съм двама ви с брат ти как плувате сутрин.

— Какво нахалство — промърморих.

— Какво дупенце — отвърна тя и отново нададе онзи странен вой, който би трябвало да е смях. — Много е апетитно, и твоето, и неговото. И не само. Ако бях с двайсет години по-млада…

— Да бе, да — отвърнах аз. — По-скоро четирийсет.

Тя се изхили над чашата си, после я пресуши на един дъх и я поклати пред мен. Аз се ухилих, но очите й проблеснаха сериозно.

— Знам ви какви сте — каза тя. — Виждала съм и други от твоя вид.

Отблъснах чашата си встрани и станах.

— Ще си тръгвам.

— Не. — Приличната й на кокоши крак ръка се вкопчи в китката ми с изненадваща сила. — Не ви мисля злото.

— Така ли? Кажи ми тогава едно нещо. — Изтръгнах се от ръката й, но седнах отново и вперих поглед в очите й, прегърнал собственически бутилката с уиски. — Защо разговаряш с мен?

— Нали ти казах. И преди съм виждала хора от твоя вид. Знам, че другите не могат да ви видят много добре. — В гласа й звучеше прикрита гордост. — Казват, че самата аз имам малко от кръвта ви. Притежавам зрението.

— Да бе, зрението. — Но вперих очи в нея. Зад сбръчканата кожа и вени, и малките туфи коса се криеха изящни скули, високи, подчертани и добре оформени. — Добре де, може би малко. И недей да вярваш на всичко, което чуваш. Две зрения! Пророчество! Там, откъдето си взела кръвта си, лейди, има само конски фъшкии.

— Виждаш ли? Нарече ме лейди. — Тя се усмихна, разкривайки огромния си златен зъб, а бузите й се покриха с бръчици. — Това напълно го доказва.

Раздразнен, завъртях очи.

— Какъв е смисълът от този разговор? Да разбера, че не желаеш тялото ми?

— Казвам ти да внимаваш. — Рязката промяна от смях в сериозност ужасно ме изнервяше.

Аз се поколебах.

— Ние и без това внимаваме.

— Да, брат ти е мъдър човек. Ти не чак толкова, но пък си още само момче. — Лъскавата й усмивка отне хапливостта от забележката й. — А и аз не съм единствената, която ви вижда добре.

По гърба ми пробягаха тръпки.

— Така ли?

— Така я. И ти знаеш много добре кого имам предвид.

Наистина знаех. Имаше един от тях, който винаги ни забелязваше, един мъж, който винаги кимаше на Конал, без да се усмихва. Нашият земевладелец, нашият нов господар. Маклауд.

Конал казваше, че трябва да сме му благодарни за мястото, където можем да живеем и да работим. Аз не бях, но за щастие не го виждахме често. Понякога той идваше в селището на кон, придружаван от хората си, събираше рентата, разрешаваше спорове или произнасяше присъди над крадците и измамниците. Той беше граф и предводител на клана, един от някогашните мормери^[1], които векове наред управляваха земите на другия свят и никога не се подчиняваха на опитващите се да им се месят крале. Това им даваше власт, която аз презирах; толкова ми се искаше да зашлевя плесница на самодоволната му физиономия, да му покажа, че съм му поне равен, че съм син на капитан на крепост, издънка на могъщ клан на Ший. Но това нямаше да му говори нищо, а аз щях да бъда бичуван или жигосан, или прогонен от жалкия ми дом, затова запазих презрението си за себе си.

Но пък Конал го харесваше. Той харесваше повечето хора, независимо дали го забелязваха или не.

Не исках да окуражавам Ма Синклер и клюките й, но любопитството ме гризеше здраво.

— Маклауд. И в неговите вени ли тече кръвта?

— Той ли? В никакъв случай! — Тя се разсмя, но после снижи глас и продължи заговорнически: — Но казват, че си има работа. С вас. С Хората на мира, имам предвид.

— Ако наистина знаеш толкова много за нас — казах аз, — никога няма да използваш този израз.

— Добре. — За пръв път ми се стори обидена. — Той си има любовница от вашите. Това обяснява всичко. Маклауд знае как да ви вижда. Внимавай. Само това искам да ти кажа.

Тя се изправи, грабна полупразната ми бутилка и се затътри към бара. Бях толкова изненадан от нахалството й, че можах само да зяпам с отворена уста след развяващата се мърлява пола. Но тя просто остави бутилката на мръсния под и грабна друга от рафта. Донесе я обратно и я тръшна на масата пред мен.

— Ето — прошепна. — Това е по-добро. Следващия път ще дам от него на теб и на брат ти, както и всички други пъти, когато идвате.

Аз повдигнах скептично вежда.

— И защо?

Тя отново ми намигна; за възрастта си знаеше много добре как да изглежда похотливо.

— Защото съм суеверна, красиво мое момче. Ако трябва, ще застана на ваша страна.

— Хубаво. Но трябва да знаеш, че от това няма да имаш полза. Работата ти няма да е свършена на сутринта и кравите на враговете ти няма да станат ялови.

— Аз нямам врагове, момче, и съм получила всичко, което поискам от вашия вид. Опитай втората бутилка и ще видиш. Мога и да лекувам. Научи ме един като брат ти. — В очите й проблесна похотлива носталгия. — Преди трийсет години. Така че едва ли ще се насладя на бузките ти.

Засмях се, грабнах бутилката и се надигнах да последвам Конал, но тя отново ме хвана за ръкава.

— Не забравяй да го предупредиш да внимава. С лекуването. — Очите й бяха бледи и воднисти, но не това ги караше да изглеждат студени. — Докато всичко върви както трябва, нещата ще бъдат наред. Получи ли се обаче проблем, цялата благодарност ще изфиряса във въздуха.

Аз се изсмях рязко, озадачен и разочарован.

— Това заплаха ли е?

— Предупреждение, моето момче. Прекалено си красив, за да изгориш на кладата.

Глупавата старица просто нямаше какво да прави. И друг път го бях забелязвал при жените на пазара: тя беше стара и самотна, и копнееше за малко повече вълнение. Едва когато по-късно същата вечер отворих бутилката уиски, аз усетих да ме побиват тръпки.

Не че питието беше лошо. Беше твърде добро и аз вкусих истината на думите й, и тогава осъзнах, че тя много добре знае какво говори.

* * *

Опитах се да забравя думите на Ма Синклер. Конал и без това внимаваше твърде много, беше твърде изнервен за вкуса ми; може да се каже, че копнеех за някоя шумна кръчмарска свада, която да поразведри живота ми. Като че ли нямаше нужда от допълнителни предупреждения, а и освен това можех да го наглеждам. Нали затова бях тук.

— Чудя се за Маклауд — казах в една студена и влажна пролетна утрин на Конал.

— Знам — отвърна той. — Аз също. Той сякаш е роден за нападения, а аз не искам да се намесвам в местните войни. Този човек непрекъснато потегля на набези. Подбира си битките.

Точно това имах предвид.

— Той ще ни вземе в отряда си. Сигурно го знаеш.

Също като останалите кланови вождове, и той призоваваше мъжете от клана си — само мъжете! — когато повеждаше сериозна война с някой съсед, но за постоянните си нападения и дребни скандали Маклауд държеше около себе си малък отряд от добре платени мъже, които дори не бяха от неговото семейство, но които му бяха лоялни до смърт и се биеха като дяволи. Те бяха личните му телохранители и всяваха ужас в долината, защото не признаваха никой друг член на клана, освен вожда му. Боговете знаеха, че обикновените членове на клана можеха да се бият и дори им харесваше, след първата чаша уиски бяха готови да измъкнат скритите в колибите си оръжия и да се хвърлят в битка за честта на вожда си. Но телохранителите на Маклауд живееха по-добре от останалите, в замъка на капитана си; те бяха привилегирован елит и съществуваха само за да се бият.

— Това би бил по-добър живот от ровенето в калта — казах аз. — И без това половината от онова, което отглеждаме, трябва да го даваме на земевладелеца.

— Не преувеличавай.

Не преувеличавах кой знае колко.

— Ние можем да се бием. Родени бойци сме. Той ще ни цени, ще ни награждава. Пък и видя ли последния сърп, който направи? За нищо не ставаше.

Той изсумтя развеселено, ръката му се стрелна светкавично към главата ми и ме хвана за ухото.

— Аз не съм фермер, Конал. Аз съм ловец. Аз съм боец. — Беше ми омръзнало да ора земята с взетия под наем кон и общинското рало. Бях роден да получавам зърно и хляб в замяна на дивечово месо и защита на фермера.

— Ако извадиш късмет, те чака дълъг живот. — Конал ме ощипа игриво по ръката, от което доста ме заболя. — Ще се научиш да правиш повечето неща. Постоянните битки притъпяват мозъка. Понякога е добре да стоиш и да поработиш.

— Звучиш като Кейт — казах аз. — Сякаш е добре човек да е скромен. Аз никога не съм я виждал да проявява скромност.

— Няма да споря с теб за това — каза той и завъртя очи. — Но не става въпрос за скромността, а да се научиш на търпение.

— Да, това вече съм го правил — сопнах му се аз.

Конал се засмя.

— Какво му е смешното?

— Щом сам не се досещаш, няма да ти кажа. Пък и без това ходим на лов, нали? — Той извади лъка си от сламения покрив и по земята се посипаха миши изпражнения. — И като се заговорихме за това, отивам да донеса закуска. — След тези си думи той се измъкна в сутрешния здрач.

Моята задача беше да разпаля огъня, но не очаквах да изгубя представа за времето. Затова се стреснах, когато чух Конал да ругае и примигнах. Нима вече се беше върнал?

Вратата се отвори с трясък. В ръцете си той не носеше лъка, нито закуската, а някакъв пакет.

— Какво да правя с това? — излая той. — Какво да правя с това?

После нежно постави пакета на масата и тогава мръсните парцали, с които беше увит, паднаха настрани и аз видях какво има вътре. Затова се изненадах, когато чух гласа си:

— Какво е това, по дяволите?

Очите му бяха пълни със сълзи, но въпреки това той ме изгледа сухо.

Аз извадих ножа си.

— Трябва да го убием.

Той грубо изтръгна ножа от ръката ми.

— Това е бебе!

— Това е умиращо бебе! Да не си полудял? Боли го, не виждаш ли?

— Нямаше да умира, ако някоя бедна кучка не го беше оставила навън цяла нощ!

— Ама вече го е направила! Няма да оцелее. — Аз отстъпих назад, сякаш неизбежната му смърт беше заразна. Конал ми хвърли поглед, който въобще не ми хареса, и взе съществото в ръце. То не заплака; зачудих се кога ли е спряло да плаче. Сигурно по някое време през нощта. Ако изобщо е имало сила да плаче.

Според мен то издиша последния си дъх още докато го гледахме. И без това беше просто една торба кокали и сигурно беше болно, защото смърдеше. Но дори след като умря, Конал не го пусна. Той докосна хлътналите му бузи, потърка тънките клепачи над хлътналите очни ябълки, затвори очи и притисна крехката му мъртва главица към гърлото си. Сякаш то можеше да усети нещо, сякаш тази закъсняла проява на нежност щеше да компенсира ужасния му кратък живот.

— Исусе, Сет. Исусе! — Той беше свикнал да използва името на техния бог, когато беше ядосан или разстроен. — Това не е древна Гърция, това е краят на шестнайсети век. — Той отвори зачервените си очи и ме погледна. — Кои са тези хора?

— Точно това не спирам да те питам — помръднах с рамене аз. — Трябва да… ъ-ъ-ъ… какво правят те в такъв случай? — Почти не обръщах внимание на ритуалите им, но бях доста сигурен, че не оставят мъртвите си на грабливите птици и дивите зверове.

— Не знам — отвърна той, но после каза: — Погребват ги.

— В земята? — Опитах се да не повдигам вежди. Разни хора, разни култури. — А ние какво ще направим? Няма да е зле да го заровиш бързо, че ще започне да гние.

— Но то трябва… ще иска…

Аз го погледнах развеселено.

— То не е способно да иска каквото и да било.

— Знам, но… — Той го положи на масата, разгъна останалите парцали, огледа набързо мъничкото голо телце и отново го зави. — Момиче е.

— И какво от това?

— Не искам да продължаваме да говорим за него като за неодушевен предмет. Виж какво, не можем просто… да я заровим в земята. Трябва да повикаме свещеника.

— Да не си полудял!

На лицето му се беше изписало онова упорито изражение, което бях започнал да намразвам.

— Не става въпрос само за ритуалите. Просто… не искам да го направя, без той да знае. Може да се окаже проблем. Трябва да се посъветвам с него.

— Ако питаш мен, проблемите ще се появят, ако някой разбере за това.

— Някой вече знае — посочи той. — Онзи, който я е оставил. Богове, дали не са очаквали да я намеря по-рано? Беше доста наблизо. Накрая на сечището. Проклятие!

Все повече намразвах Кейт заради това заточение. Досега не бях виждал Конал толкова несигурен и нерешителен. За пръв път аз бях онзи, който трябваше да успокоява, да взема решения. Не бях сигурен дали тази ситуация ми харесва. Освен това нямаше смисъл да вземам решения, ако Конал нямаше да ги приеме.

— Дай да го сложим в земята — казах аз.

— Нея. — Той поклати глава. — Нея. Ще доведа свещеника.

* * *

Аз седях до него — нея — докато Конал го нямаше. Ако беше куче или кон, щях да го оставя и да се захвана с работата си или да се насиля да погледна в книгата, която Конал ми беше наредил да прочета, но по някаква причина не ми се искаше да обръщам гръб на съществото. То лежеше там и сякаш ме обвиняваше.

Нямаше нужда да го съжалявам, затова се опитах — без особен успех — да изпитам съжаление към онзи, който го беше оставил на студената земя да умре. Или може би да не умре. Може би наистина го бяха оставили на Конал. Може би той беше последната им надежда. Изведнъж разбрах паниката в очите му и отчаянието му. Какво да направя?

Нищо не можеше да направи, нищо, това се разбираше още от пръв поглед. Как ли реагират простосмъртните, зачудих се аз, когато умре и последната им надежда?

— Проблеми — произнесох на глас. — Проблеми.

Застанах до жалкото трупче и разгънах парцалите. Бях виждал разпънатите кожи в щавачницата; то приличаше точно на тях. Суха опънаха кожа върху костна рамка. Погледнах към клепачите му, сякаш очаквах да зърна движение под тях, очните му ябълки да се размърдат, като че сънуваше дневна светлина. Вместо това над крехките клепачи изжужа муха. Очаквах дори детето да примигне, да се размърда и да заплаче, но естествено, то не го направи. Аз гневно прогоних мухата, но тя бързо се върна.

Изпитах нужда да вдигна детето, както беше направил Конал, да го притисна към гърдите си, да го затопля и да го върна към живота. Глупав импулс. Поклатих глава и разтърках червените си изморени очи. Знаех, че богът на другия свят можеше да съживява хора, така че ако пожелае, би могъл да го направи. Това беше негова работа, не моя.

Моите богове не даваха налудничави обещания. Те си гледаха своята работа, а моят живот не беше тяхна работа. Това ми харесваше, харесваше ми, че не се интересуваха от личното ми развитие, че не се опитваха да ме накарат да чувствам вина заради това че съм се родил. Мъчениците не ме впечатляваха, съдиите не ме плашеха и дори сприхавите гръцки и римски богове-воини не ме притесняваха. Те не оставяха битката да си върви на самотек, а вземаха страни и избираха фаворити, намесваха се и унищожаваха превъзходни воини просто по прищявка. Богове!

Чаках и наблюдавах, но богът на мъничето изобщо не се интересуваше от него. Мухата кацна на масата до миниатюрното трупче, аз се възползвах от шанса си и я размазах с един удар. Тя залепна за дланта ми, гнусна и мокра. Ядосано затърках ръката си в панталоните, после се измих със студена вода от кофата в ъгъла. С мокрите си измръзнали ръце отново загърнах детето, като покрих внимателно и лицето му, преди да се появят още мухи.

Когато свещеникът пристигна, първото нещо, което направи, беше отново да я разповие. Искаше ми се да плесна ръката му настрани.

— Не е кръстено — каза той и поклати глава.

Значи това обясняваше безразличието на бога. Запазих каменно изражение на лицето си.

— Какво значение има? — попита Конал. По изненадания поглед на жреца и по начина, по който Конал отмести поглед и прехапа устни, разбрах, че е направил грешка.

— За мен ли? Никакво — отвърна жрецът. После порови в малка кожена торба и измъкна мускалче с масло. — За останалите ще има.

— Хъм — рече Конал. — В такъв случай можеш ли… ъ-ъ-ъ… да я погребеш?

Жрецът примигна.

— Разбира се, че трябва да я погребем. Но няма да е в гробището. Не бива да я поставяме в осветена земя. Ще ме извиниш ли за момент?

Конал ме погледна и сви озадачено рамене, а аз смръщих лице.

— Чужда култура — казах.

— Проклета неразбираема култура — отвърна той.

— Какво означава осветена земя?

— Нямам представа. Същото като свещена земя, може би?

— И как тогава ги различават?

— Не знам. — Той отново се обърна към мърморещия под носа си жрец, който рисуваше с пръсти кръстове по лицето на бебето. Когато приключи със странните си ритуали, мъжът отстъпи назад и се усмихна тъжно на Конал.

— Мнозина ще рекат — каза той, — че детето е попаднало в преддверието на ада, че няма да бъде допуснато в рая. Искам да знаеш, че аз не мисля така.

— Добре — каза Конал, опитвайки се да си придаде вид, че разбира за какво говори жрецът.

— Можем ли вече да изкопаем дупка за нея? — попитах.

По начина, по който ме погледна жрецът, разбрах, че съм сбъркал. Аз му се усмихнах по най-глупашки начин и след миг той ми се усмихна в отговор, а на лицето му се изписа разбиране, което едва не ме накара да го ударя.

Конал кривеше лице; дори при тези ужасни обстоятелства се опитваше да не се усмихне.

— Аз ще я взема — каза жрецът. — По-добре вие да не се намесвате.

Конал го погледна.

— Обещавам, че ще я погреба — рече тихо жрецът. — В брезовата гора. Прекрасно място. Правил съм го… — Той се прокашля. — Досега винаги съм ги погребвал там.

Конал кимна, стиснал юмруци.

— Мисля, че ме разбираш — каза жрецът, после ме погледна и продължи: — По-добре никой от вас да не се замесва.

— Разбирам. Благодаря — каза Конал.

Жрецът уви отново трупчето на бебето и го вдигна.

— Благодаря ти, че ме повика, дете мое.

Аз отворих уста, за да посоча, че Конал е син на Григар, а не на жреца, но брат ми веднага ме смушка мисловно. Това сигурно беше израз, който те обичаха да използват, помислих си аз, разтърквайки челото си.

— Трябваше да я оставиш там, където си я намерил — казах на Конал след като жрецът си тръгна и той затвори вратата зад гърба му. Вятърът се беше засилил. Вътре се промъкна студен вихър и кожата ми настръхна.

— Знаеш, че никога не бих го направил.

— Колко си сантиментален. Очакват ни неприятности.

Той сви рамене и ме погледна уморено.

— Може би.

— Детето е било оставено нарочно там, Конал. Жената е искала да успокои собствената си съвест, това е всичко. Поредната гладна уста, а е било и болно. Ако е смятала, че може да оцелее, щеше направо да ти го донесе.

— Може би — каза той. Изглеждаше така, сякаш всеки момент ще избухне, но поне от лицето му беше изчезнала онази нещастна пораженческа физиономия. — Какво очакваше да направя, Сет? Да се престоря, че не съм видял детето?

— Ти си онзи, който твърди, че трябва да си траем и да не изпъкваме — сопнах му се. — Добре, в такъв случай предпочитам да имам защитата на Маклауд и оръжие, и възможност да се бия. Знаеш ли какво ми каза Ма Синклер? Че си сбъркал, като си разкрил лечителските си умения и че ще изгориш!

— Не можех да оставя това бебе! — извика той.

Аз се възползвах от моментната му слабост.

— Какво е Malleus Maleficarum!

Той млъкна, придърпа един от столовете и седна на него. Не посмя да ме погледне в очите.

— Чук за вещиците.

— Да, това го разбрах. Жрецът ли ти го даде?

— Свещеникът. Да. Но не защото му вярва.

— Книгата е написана от жреци. — Аз нетърпеливо отгърнах корицата. — Ето. Упълномощена от Инокентий Осми. Невинен, моля ти се^[2]!

— Това е просто име.

— Истинското му име?

— Не, не точно. Мисля, че те сами избират имената си.

— Че какъв е смисълът от това? — Поклатих отвратено глава. — Кой е той?

— Папа. Някакъв техен върховен жрец — отвърна Конал. — От миналия век.

— Виждаш ли? Те вече нямат върховни жреци, но техните свещеници продължават да четат гадните им книги. Все същите са.

— Този не е.

— Той е лицемер! Предполага се, че е от новата църква, но дори аз знам, че маслото и кръстенето не идват от Завета.

— Той е реалист! И е добър човек. — Конал въздъхна и разтърка челото си. — Той ми даде тази книга като предупреждение. Инокентий е определил магьосничеството за ерес, и да, еретиците ги изгарят на кладата.

— Ние не сме вещици — изтъкнах аз.

Той се наведе напред, придърпа книгата към себе си и започна да разгръща страниците й, докато не намери онова, което търсеше. След това я побутна към мен.

— Ето тук. Прочети ми го.

Аз изръмжах, но започнах да чета.

Много хора и от двата пола… посредством чародейства, магии, суеверия и ужасни заклинания… премахват и унищожават земните плодове, гроздовете на лозята и плодовете на дърветата…

— Чел съм го това — изсмях се остро аз. — Ние не можем да правим нищо такова. Дори нашите вещици не могат да го направят! А и защо ни е?

— Продължавай — подкани ме той. — Става още по-добре.

— Знам, знам.

Тези вещици тормозят и измъчват мъже и жени… с болести и болки…

— Ох, това са глупости, Конал, стига толкова. Магьосничеството е просто манипулация на съзнанието.

— Не съвсем — отвърна търпеливо той. — Това е злоупотреба със способностите ти. Това е печелене на предимство от твоите… предимства. Но продължавай нататък.

Те не се притесняват да извършват и най-гнусните… — започнах да се запъвам на думите, повече от отвращение, отколкото от незнание — … най-гнусните абоминации и жестокости, като така нарушават божествената повеля и стават причина за скандал…

— О, моля те, Конал. Да предположим, че точно божествената повеля ме е дарила…

— Опа, стига! — прекъсна ме той със смях. — Тук няма нищо лично, Сет. Това са просто родова памет и истерия, гнусни съзнания, страх от природата и от собствената им натура.

— Значи няма никакво значение какво правим?

— Не, богове. Ако бях излекувал проклетото бебе, щеше да е още по-сигурно, че ще ме помислят за вещица. Сега не е чак толкова зле. Трябва само да си мълчим и да си дължим главите ниско наведени, но тази вещерска треска ще мине и замине. Също като прилива или като някоя болест. Ако ни достигне и тук обаче, няма да е достатъчно да се спотайваме от погледите им. Ще трябва да бягаме.

Аз ударих с ръка по книгата.

— Ти сам го каза. Дори жрецът — свещеникът — не вярва на тези глупости. Това са крайности!

— Стигна ли до трета част?

— Не, замотах се във втората част и онова, в което сме се забъркали. Всички тия промени във формата и сексуални отклонения. Какви си ги вършил зад гърба ми, егоистичен просяк такъв?

— Ха! Знам, че няма да ти е приятно, но трябва да прегледаш и третата част. Там мъченията и смъртта са задължителни. При лова на вещици се приемат всякакви свидетели и мотивите им нямат значение. Религиозните инквизитори имат основната дума, не се задават никакви въпроси. Ето. Маклауд е закон сам по себе си, но погледни в този откъс.

Аз отново взех книгата.

Инквизиторите имат власт да мъмрят, да затворят и да накажат всеки човек за извършената абоминация, по всякакъв начин, какъвто преценят…

Преглътнах тежко.

— Сега искаш ли момичетата да те забелязват? — попита ме сухо той.

— Искам да си отида у дома — казах аз.

— Тогава нека се държим прилично. Един ден Кейт ще си спомни за нас и ние ще трябва да й целунем ръка и да се закълнем във вярност, а ти, Мурлин, ще трябва да го направиш без онази твоя саркастична усмивка, също като мен. А дотогава трябва просто да оцелеем, нали?

— Да — отвърнах аз.

— И да благодарим на Воала — добави той, — дори ако трябва сами да се погрижим за съществуването му.

Аз дори успях да се засмея.