Джилиан Филип
Непокорна кръв (17)

16

Не исках отново да минавам през селото, затова реших да го пропусна и да поема по дългия път към дома. Но това не ми попречи да видя групичките хора, които се стичаха към и без това пълния с народ пазар. Докато гледах забързаните им фигури и чувах високите им гласове, които звучаха заплашително, осъзнах, че трябваше да проверя какво става. Промъкнах се край ниските стени с наведена глава.

Както правех винаги.

Жрецът беше там, застанал до една купа сено. Той не чакаше хората да се съберат и стоеше там мълчалив, но когато се приближиха до него, ги смъмри. Настойчивостта му ги накара да се разбързат още повече, уплашени, че могат да изпуснат нещо.

— Какво чакате? — извика той, удряйки с юмрук в парцаливата си стара библия. — Да дойдат посред нощ за децата ви?

Спрях се притеснено и се притаих под един мизерен сламен покрив. Думите му бяха достатъчни, за да ми настръхне гърбът. Може би предусещах какво ни чака.

— Да не би да чакате да нахранят с вашите бебета своите вълчи другари?

Тълпата изохка ужасено.

— Вече са взели едно дете — извика някой. — Бебето на Рона Маклин!

— Да! Горката ми сестра! Горкото й кърмаче! — Плачливият глас принадлежеше на Кристин Маклин. — Преподобният Дъглас я намери. Той я погреба, но не в свята земя. Бог да я прости.

— Намерил ли? — сопна се мелничарят. — Може да е бил в съдружие с магьосниците!

Наложи се да запуша устата си с ръка, за да не изругая на глас. Всички те обожаваха стария жрец. Но онова, което усещах във въздуха, беше чиста лудост.

Прекъсна ги мъжки глас.

— Чух, че не можела да го храни. Последното нещо, от което е имала нужда, е поредното кърмаче. Оставила го е до къщата на ковача само защото е чувствала угризения.

— Това е лъжа! — изпищя Кристин Маклин.

— Нощта беше студена. Детето е било болно. Не можете да обвинявате за това ковача.

— Можем да го обвиним, че го е убил! — извика мелничарят. — За да го пренесе в жертва на господаря си!

Жрецът разпери ръце, призовавайки към спокойствие.

— Ако предишният ви свещеник се е съюзил с врага, той вече отговаря за това пред Бог. Нека не се занимаваме с мъртвите. — Той замълча и бръчките между веждите му се задълбочиха. — Макар да е вярно, че смъртта му беше неестествена.

— Магия! — изсъска някой.

Някак си предусещах, че точно тази дума ще бъде изречена.

Жрецът поклати тъжно глава.

— Ако в това обвинение има някаква истина, преподобният Дъглас трябва да бъде ексхумиран и изгорен на клада. Така е речено.

— Той не трябва да се намира на свята земя! — извика някой. — Неговият господар дяволът го порази! Видяхте ли изцъклените му очи?

— Да, и не можахме да ги затворим! Нещо беше уплашило човека до смърт!

Настъпи тишина.

— Да, така е — промърмори най-накрая някой. — Той не можа да затвори очите на слугата на дявола!

Спомних си как Конал стоеше съвсем сам и безпомощен пред тялото на жреца, опитвайки се да затвори изцъклените му очи и изведнъж ужасно ми се догади. Но не смеех да издам и звук. Отстъпих назад в сенките и точно тогава жрецът вирна глава и ме погледна право в очите.

Усмихнах се. Помислих си, че ще ме издаде, но той замълча.

Бях готов да се развикам възмутено; за щастие някой го направи преди мен. Беше Маккинън, арендаторът, самотникът.

— Ковачът е добър човек — извика той. — И всички вие го знаете много добре!

— Така ли? — попита смирено жрецът. — Какво знаете всички вие за този непознат?

— Нищо! — извика мелничарят, стрелвайки със злобен поглед Маккинън.

— Добър човек! — сопна му се той. — Ковачът изцери децата ти! Да, и твоите също, Уилям Макийн!

Жрецът притвори очи, сякаш бе ужасно наскърбен.

— А-а-ах…

— Дали са били церове? Или е било магия? — попита една жена вместо него.

Жрецът се обърна към Макийн, който стоеше вдясно зад него. Изражението на лицето му показваше смесица от наранена гордост и злобна омраза, макар да беше скрито от окървавената превръзка на главата му. Ръката му също беше превързана.

Очевидно не го бях ударил достатъчно силно.

Жрецът го посочи с дългия си пръст.

— Това е един добър и уважаван мъж — каза тихо той. — Разкажи ни историята си, Уилям.

— Смятахме да се изправим срещу вещицата, която беше омагьосала Родрик Мор — каза мрачно той. — Пивото не е единственото нещо, което вари тази жена. Аз стоях на стража…

— Наблюдавал си я, докато бандата ти се събере, дебел страхливецо — извика Маккинън.

Макийн го изгледа намръщено.

— Не се меси в това, Малкълм Маккинън. Нищо не разбираш от вещерски работи!

— Вярно е. Но дори ти да го обвиниш за вещер, за това си има съд. Земевладелецът трябва да чуе обвиненията! — Маккинън беше упорит кучи син. Горкичкият!

Жрецът поклати тъжно глава, сякаш се канеше да обяви нещо, което му причиняваше болка.

— Църковният съвет има думата, по въпросите за ересите и магьосничеството. Гражданските съдилища са обект на божието правосъдие. Освен това Маклауд коли и беси на север заедно с бандата си наемници. Кога ще се върне? — Той замълча за по-голям ефект. — Навреме, за да спасите децата си?

— Не! — извика някаква жена.

— Него го няма от много време! — извика друга. — Докато се върне, ще бъдат причинени много вреди! Аз подкрепям свещеника! Кой е с мен?

Разнесоха се ентусиазирани викове и жрецът отново започна да ги успокоява.

— Няма да провеждаме съд на тълпата. Трябва да бъде изправен пред редовен съд — рече той със сериозен глас. — Настоявам.

Последва усърдно клатене на глави.

— Справедлив мъж — извика някой одобрително.

— Ковачът е честен човек! — Малкълм Маккинън не се отказваше, благословен да бъде.

Жрецът леко сви рамене.

— Той установи, че… не може да прекоси прага на Божия дом. Какво ви говори това?

— Той не можа да прекръсти трупа на преподобния Дъглас! Видяхте ли го?

— Но никой от нас не е предполагал… — започна някой, но гласът му бързо бе заглушен.

— Той ни донесе чумата! — С всяка изминала минута истерията им нарастваше и те започнаха да го обвиняват за всяко нещастие, което им се беше случило през изминалите години.

— Половината ни реколта изсъхна заради него!

— Брат му свири на цигулка като самия дявол. Подобна музика не е естествена! Платил е за нея с душата си.

— Те донесоха чумата!

— Това не беше чума — каза отвратено Маккинън. — По-скоро беше болест, донесена от житото. Ако се грижехте по-добре за реколтата, всичко щеше да е наред.

— Да, ама той помогна ли ни, когато болестта ни връхлетя?

„Ако го беше направил и това щяхте да обявите за магия“ — помислих си горчиво аз, но нямаше смисъл да се включвам в спора. В думите им вече нямаше никакъв здрав разум. Те полагаха всякакви усилия да го заменят с безсмислена омраза.

— Той е добър човек и не е никакъв вещер — изръмжа Маккинън. — Какъвто беше и старият свещеник! Тези магьоснически истории са глупости. Детски суеверия!

Жрецът видимо изстина. Гласът му прозвуча студено и мрачно:

— Отричането на магьосничеството е ерес и няма да е зле да не го забравяш. — Гласът му ставаше все по-силен, изпълнен с решителност. — Злото е по-греховно и по-смъртоносно, когато се проявява като ангел от светлина! Смятате ли, че са изглеждали като добри хора?

— Да — прекъсна го кисело Маккинън. — И не само са изглеждали.

Жрецът не му обърна никакво внимание. Можеше да си го позволи; тълпата го подкрепяше.

— Самият дявол може да казва молитви! Какво си мислите: че те ще изгорят змийския му език и ще набръчкат устните му? Не! Злото може да се предреши като добро, може да се прикрива много добре; всяка друга вяра е суеверие! Самият Бог е презрял и отхвърлил Les Mauvais Anges: Падналите ангели на Сатаната!

Аз се измъкнах от скритото си ъгълче и побягнах. Образован и дори още по-зле, умен! Искаше ми се да заплача, да се развикам; но най-силно исках да се обърна, да се върна в селото и да прережа гърлото на жреца. Ала не можах да го направя. Просто продължих да бягам, макар никой да не ме преследваше. Все още.

Трябва да бъде изправен пред редовен съд. Настоявам.

О, богове.

Денят излъчваше заплаха, небето се спускаше над главата ми, ниско и тежко. Сиво и покрито с едноцветен пласт облаци. Никакво слънце. Опитах се да си спомня дали над пазара грееше слънце; май не. Трябваше да обърна внимание на това, но тогава не само че не разбирах какво искаше да каже Конал, но и почти не можех да мисля трезво.

Трябва да бъде изправен пред редовен съд.

— Конал! — изкрещях аз.

Настоявам… редовен съд…

— Сет? — Той заби брадвата си в големия пън и я остави там. После изтупа ръцете си, докато се обръщаше към мен. — Сет, какво има?

За да не губя време, отворих съзнанието си и оставих Сет да погледне вътре.

 

 

— Те са прави. Маклауд отсъства от доста време — каза Конал, откъсвайки се внезапно от мен. Той беше поставил ръка върху главата ми, взирайки се в съзнанието ми и когато ме пусна, аз едва не залитнах, замаян от разместените ми спомени и преживения ужас. Разкаян, той ме хвана за ръката и ме задържа. — О, Сет. Едва ли ще успеем да се справим с тези проблеми.

— Винаги сме имали проблеми. — Казах го просто с намерението да се успокоя.

— Не, този път е по-различно. Трябва да се махнем оттук или ще умрем. Магьосничество и ликантропия? Срещу това няма защита.

— Съжалявам. За старата жена.

— Стига глупости. Правилно си постъпил. — Той ме погледна с лека усмивка, която не можеше да скрие страха му. — Този път ще го направят както трябва. Те идват за нас.

— Какво да правим?

Той сви рамене.

— Трябва да се върнем у дома. Всичко зависи от милостта на Кейт, но не можем да останем тук.

Усетих как изстивам.

— Но Кейт…

— Не може да ни навреди повече от свещеника. Да се махаме оттук. — Той започна да хвърля малкото ни принадлежности в една торба, докато аз вадех мечовете и ножовете ни от сламения покрив, обсипвайки пода със слама и миши изпражнения.

— Зарежи ги. — Той грабна чувала, с който ги увивах, и сам се зае с тази задача. По слепоочията му беше избила пот. — Вземи Леа и Брандир. И внимавай никой да не те види.

Отворих разнебитената врата на къщата, но той ме спря.

— Никакви мисловни разговори, Сет. Отсега, докато се приберем у дома. — Очите му срещнаха моите и преградата в съзнанието му падна като желязна врата; след това той отново се зае с оръжията, а аз се обърнах и побягнах.

Хълмът беше предателски стръмен, обсипан с разпръснати брезови дървета и изпъкнали камъни, обрасъл с гъста орлова папрат, но аз го познавах като пръстите на ръката си. Краката ме боляха, въздухът не ми стигаше, но успях да стигна до пещерата за рекордно кратко време. Разгърнах клоните на храстите, дочух тихите звуци отвътре и ги повиках:

— Леа, Бран…

Пълно заглушаване, беше казал Конал. Щом се сетих за това, веднага се ядосах на себе си. Спуснах преградата, коленичих до прикрития вход и усетих как един предпазлив нос докосва ръката ми.

— Брандир. — Почесах го по гушката. — Трябва да тръгваме, любов моя. Ела.

Зачудих се как ще успея да ги убедя да влязат в плетената торба, когато не можех да използвам ума си, за да ги успокоя. Докато обмислях как да стане, козината на Брандир настръхна и той изръмжа.

Полазиха ме тръпки.

Леа нетърпеливо се опитваше да си пробие път навън, побутвайки Брандир. Сложих длан на главата й.

— Тихо, дъще на земята. Тихо.

Обърнах се, все още на едно коляно, и се загледах през дърветата. Знаех си, че ще чуя гласове. Хладният летен бриз разклати клоните. Над тях сивееше късче небе, покрито с облаци, но нямаше капчица дъжд, нито мъгла. Чуваха се птичи песни.

Потреперих.

— Връщайте се вътре — казах аз на вълците. — Обратно. Стойте там.

Леа изръмжа раздразнено.

— Върни се — казах й ядосано аз. — Трябва да останеш тук.

Този път тя направи каквото й беше казано. Така или иначе бях свалил щита, затова реших да опитам.

— Конал!

Никакъв отговор. Само безмилостна преграда.

— Хорах!

Нищо. Потреперих и само след миг вече тичах надолу, удряйки краката си в стърчащите камъни, но без да забавям ход. Когато опушената къща се появи пред погледа ми, едва успях да се спря и да се шмугна зад една голяма сивкава скала. Сърцето ми се беше качило в гърлото; биеше като чук високо в гърдите ми, затискайки дробовете ми.

Бяха хванали Конал. Шестима яки мъже и жрецът го гледаха със задоволство. Не знам дали се беше опитал да се бие, но сега лежеше по гръб, със завързани китки и окървавено лице, докато те го влачеха към талигата. Той беше в съзнание, но щитът в съзнанието му не помръдваше.

— Конал! — изкрещях аз.

Той примигна, сякаш главата му се беше ударила в скала, после се опита да се изправи на крака, но беше невъзможно, защото шестимата продължаваха да го влачат напред. „Страхуват се от него“ — помислих си аз. Те спряха до талигата, започнаха да го ритат в корема, после един натисна главата му с ботуш и зарови лицето му в калта. Страхливци, проклети страхливци. Докато той риташе и се бореше за въздух, те омотаха една верига около оковите на ръцете му, привързаха го към талигата и се отдръпнаха назад. Единият плесна понито по задницата, то отметна глава и дръпна талигата напред. Конал се олюля и след това тръгна, препъвайки се, след талигата.

Щяха да го оставят да върви, помислих си аз, и това отключи невъздържания ми гняв. Знаех едно нещо: нямаше да отведат брат ми, не и преди да се сбия с тях.

Затичах се по-бързо от всякога, движех се приведен и тих, прехапал горната си устна. Дъвчех я толкова яростно, че усетих вкуса на собствената си кръв, но това не ме интересуваше; не можех по никакъв начин да успокоя гнева си, затова трябваше да стигна до тях, преди да ме е връхлетял напълно. Знаех си, че ще ги настигна. Нямах друг изход. Днес щяхме да загинем или ние, или те. Постепенно ги приближавах, промъквайки се през брезовата гора, надолу по склона.

Те не ме виждаха. Поне така си мислех, докато ужасна болка не прониза главата ми. Проряза мозъка ми като студен огън; болеше толкова много, че дори не можех да изкрещя.

Помислих си, че ще ме убият. Мислех, че жрецът ще ме убие. Такива мисли се въртяха в главата ми, докато светът се завъртя около мен и бързо притъмня, и се превърна в студен мрак и оглушителна тишина, а после в нищо.