Джилиан Филип
Непокорна кръв (3)

2

Онази сутрин отидох на риболов. Най-хубавото на живота в крепостта на баща ми беше, че е на открито. Мразех подземните пещери на Кейт. Те бяха красиви и внушителни, но мрачни. Не можеше да се види небето.

В крепостта на баща ми имаше колкото щеш небе. Крепостта се намираше върху скалист нос, каменните й стени се спускаха отвесно към морето от западната й страна. Тя се сливаше с огромните сиви скали, издигащи се над земята, оцветени от жълтите лишеи, насечени и разцепени от капризите на времето през годините. На север и на юг имаше сини заливи; вътрешността беше обширна, дива, изпъстрена с цветя, по-нататък се простираха хълмове, толкова огромни, че на хоризонта очертанията им се замъгляваха. Едва бях видял мястото и вече го обичах и знаех, че бих живял тук до смъртта си.

Която, ако бяхте попитали новия ми клан, колкото по-скоро дойдеше, толкова по-добре.

Не ми пукаше какво мислят за мен. Сега можех да тичам свободен където и когато си поискам; нямах граници, нямах ограничения. Можех да плувам, да ловя риба и да залагам капани на зайците; можех да прекарам целия ден, опитомявайки ранен сокол, като през това време ям какво ми попадне или каквото си хвана. Водех съществуване без любов, но какво от това? Бях на осем години и бях свободен за първи път в живота си. Никой не знаеше и не го беше грижа какво правя и къде съм. Това беше донякъде рай и донякъде ад, но аз бях съсредоточил мислите си върху райската част и беше прекрасно. Това беше достатъчно добър живот за момче, което не е било планувано да се ражда.

В първия ден на дванайсетия ми месец в крепостта този мой живот като привидение приключи.

През онзи летен ден часовете се точеха като дар, слънчеви и мързеливи. Езерцето на бърдото беше спокойно и стоманеносиньо — не най-добрият ден за риболов, но нямах нищо по-добро за убиване на времето. Можеше ли да има нещо по-хубаво? Ребрата все още ме боляха от последния ми бой, но носът ми беше спрял да кърви, а кръвта на враговете ми беше по кокалчетата на ръцете ми, кожата им беше под ноктите ми, а битката беше струвала зъба на единия от тях. Гордостта ми не беше наранена и аз знаех, че никога няма и да бъде. Бях натъртен и очукан, но ветрецът галеше топло кожата ми, храстите ухаеха на мед и аз бях щастлив.

Дебнех тази пъстърва вече почти от час. Не използвах съзнанието си. Трудно и отегчително е да използваш съзнанието си в риболова, пък и аз обичах предизвикателствата. А това беше старо и привлекателно предизвикателство; мнозина бяха опитвали да я хванат и не бяха успели, аз исках да стана единственият сполучил. Представях си смътно как я показвам на баща ми и очите на Григар блясват от удоволствие и може би с частица уважение.

Така че ето ме по корем в драскащия храсталак, с леко докосващи спокойната повърхност на езерцето върхове на пръстите, пеещ нежно на моята пъстърва. Тя се криеше сънена и дебела сред бурените, а водата беше толкова слънчева и спокойна, че аз копнеех да впия пръстите си в охраненото й тяло, но знаех, че не трябва да се движа. Когато пръстите ми се плъзнаха внимателно край гърба й и тя не помръдна, вече знаех, че е моя. Сграбчих я здраво и я изхвърлих от водата с вик на триумф.

Тя цопна върху сивата скала; изглеждаше зашеметена и донякъде измамена. Когато погледнах към нейното задъхано, мятащо се тяло, удоволствието ми изчезна. Сега не изглеждаше толкова добре.

Помислих си отново за баща ми. Тази сутрин го бях видял да се връща от лова на зазоряване заедно с моя полубрат — двамата яздеха, водейки след себе си пони, през гърба на което беше преметнат добре охранен сръндак. Този мой полубрат се беше върнал в крепостта преди месец от временното си назначение в друг клан на седемдесет мили на север, но от момента на връщането си не беше проявил интерес към мен. Е, презрението беше взаимно.

Докато минаваха покрай мен, двамата се смееха непринудено приятелски и в очите на Григар можеше да се види как искри гордост, когато поглежда към Конал, как едва ли не се задушава от любов. Почти ми се искаше наистина да се случи. Григар едва ме забеляза там, но Конал ме изгледа неприятно. Не се опита да влезе в мислите ми — ето колко под него стоях — и аз нямах намерение да правя нещо подобно, дори и той да ми позволеше. Не исках да доловя неговото презрение и чувството му на превъзходство, арогантността му на първороден. Забелязах, че от колчана му липсваше само една стрела. Беше повалил този великолепен самец още с първия изстрел.

Рибата? На баща ми изобщо нямаше да му пука за рибата.

Вдигнах един камък, за да зашеметя пъстървата, но щом ударих главата й, установих, че не мога да се спра. Продължавах да удрям с камъка клетото създание дълго след като вече бях сложил край на мъките му. По цялата скала имаше полупрозрачна плът, парчета кожа и накълцани бледи кости. Продължих да удрям, докато не започнах да се чудя как изобщо ще успея да спра.

— Добре, не си го изкарвай на рибата!

Скочих на крака с вдигнат и приготвен за удар камък в ръката. Конал ме наблюдаваше от върха на скалата, само на два метра от мен, с ръце, небрежно отпуснати върху коленете. Боже, колко го мразех! Той беше всичко, което аз не бях. На първо място пораснал — сигурно беше с над сто години по-стар от мен. Имаше тъмнорусата коса на майка си, късо подстригана, но гъста, и светлосивите очи на Григар, в които постоянно играеше насмешка. Имаше всичко григарово, не само неговата любов и доверие. А единственото, което имах аз, беше григаровата черна коса, с която изглеждах като селяндур, какъвто знаех, че ми е писано да бъда. Така че бях решил да си я пусна дълга.

Конал носеше меча си на гръб — своя украсен със сребро меч, който Григар беше направил за него, и аз се чудех дали ще дойде при мен да ме убие. Чудех се дали гледката ме е подразнила толкова много и реших, че да. Пръстите ми стиснаха камъка. Щях добре да го подредя преди това.

— Махай се — излаях аз.

Той леко сви рамене.

— Но тази скала не е твоя. И на мен ми харесва тук.

— Не ме гледай! — изръмжах, вдигайки камъка си малко по-нависоко.

Той въздъхна и се обърна върху скалата, така че се оказа с гръб към мен.

— Така по-добре ли е?

Не. Беше по-лошо. Продължавах да го гледам с омраза. Мечът беше красива вещ, даже повече от красива. Бях виждал уменията на Конал при тренировките, бях виждал как мечът пее във въздуха, ярък и бърз като мисълта му, идеално балансиран, пасващ като продължение на ръката му. Внезапно осъзнах, че баща ми никога няма да ми даде нещо подобно. И каквито и усилия да полагах, никога нямаше да стана негов син. Не и наистина.

— Но ти си ми брат — промълви Конал.

— Значи ли това, че трябва да се разпореждаш с мен?

— Не — той хвърли поглед през рамо, но не съвсем в моя посока. — Означава, че ми се ще да те опозная. И означава, че това, което искам… не е същото, което иска Григар.

— Той иска да се махна оттук.

Тези думи го накараха да замълчи. Дори не се опита да възрази, защото знаеше, че съм прав.

— Аз не искам — каза той най-накрая.

От очите ми потекоха горещи сълзи и унижението ме накара да го намразя още повече.

— Млъквай!

— Сет…

— Не ме наричай така! — Гласът ми се задави от сълзите.

— Не е ли това името ти?

Подсмръкнах раздразнено. Исках да го ударя с камъка. Исках да го удрям така, както удрях рибата, докато престане да го има. Тогава щеше да разбере какво е усещането. Лицето ми беше цялото в сълзи и сополи, оцветени от засъхналата кръв от носа ми — сякаш бях някакво хлапе.

— Давай — каза той.

Гледах в темето му.

— За предпочитане е да не е с камъка — добави той, — но давай, удари ме.

Не знам защо пуснах камъка. Можех въпреки думите му просто да го използвам, но аз го пуснах. Преди да успея да помисля повече по въпроса, вече тичах към него и го ударих силно отстрани по лицето. А после, като някой страхливец, отскочих надалеч и се приведох, готов да бягам за живота си.

Бавно, леко замаяно, той вдигна ръка към лицето си. Знаех, че съм го наранил, и ако се направеше, че не съм, си обещах да го мразя вечно. Но той леко разтърси глава и потрепна, когато докосна скулата си.

— Силен — промърмори. — Силен си.

— Мразя те — казах.

— Знам. Вече мога ли да се обърна?

— Не! — Не исках да вижда сълзите, преливащи от очите ми.

— Това ще те накара ли да се чувстваш по-добре?

— Да — излъгах аз.

— Добре.

Мисля, че точно това искаше. Не се опитваше да ми предаде някакъв глупав морален урок за безсмислието на насилието. Всъщност просто искаше да се почувствам по-добре.

— Майка ти е изпратила майка ми в изгнание — изсъсках аз, по-скоро за да го напомня на себе си, отколкото на него.

Конал едва-едва сви рамене и леко се пообърна.

— Е — каза той с усмивка, слабо извила крайчеца на устните му, — майка ти пък се опита да отрови майка ми.

Седнах сред ниските храсти и загризах кокалчетата на пръстите си. Настаналата тишина беше почти приятелска. Почти. Ако не бях на границата да заплача, щях да съм по-близо до задоволството откогато и да било по-рано — просто заради това че си седях там в неговата компания. Наложи се да си напомня, че той е първородният син на Григар, онзи, когото баща ми обичаше, онзи, който ме беше направил излишен още преди да бъда заченат. Ако в този момент се беше опитал да ми каже, че иска да ми бъде приятел, щях да вдигна камъка отново и да го убия.

След малко той каза:

— Познаваш ли Шона Макнийл?

Познавах го, но не казах нищо. Той беше доста симпатично момче, на моята възраст, едно от няколкото човешки същества в крепостта, които съзнаваха съществуването ми, едно от малкото деца, които не ме бяха тормозили. Ако бях от онези деца, които изобщо се нуждаят от приятел, сигурно щях да реша, че той може да свърши работа.

— Той знае къде има лисича бърлога, горе в боровата гора — продължи Конал. — Ще те вземе като ходи дотам, ако искаш.

— Кой ти каза? — сопнах се аз.

— Той.

— Добре — отвърнах аз, защото не можах да измисля друг отговор.

— Е, мога ли вече да се обърна?

— Добре. — Побързах да избърша носа си с ръкав.

Така че той се обърна и ме погледна. Не исках да ми се усмихва и той не го направи. Вместо това просто ми подаде ръка.

Хапейки устни, гледах ръката му. После просто я поех.

Тогава Конал се усмихна. Но аз вече не бях особено против.

* * *

И така, след тази случка вече имах поне един приятел в крепостта. Шона харесваше нещата, които и аз харесвах и ние ежедневно прекарвахме голяма част от времето заедно, и приятелството с него ми даде малко по-високо положение в обществото, защото баща му беше първи заместник на Григар; Нийл Мор Макиън всъщност беше по-любезен с мен, отколкото собствения ми баща. И Конал, докато се държеше на разстояние, което беше изяло мой избор, постепенно ме направи част от клана; всъщност толкова бавно и деликатно, че нито аз, нито кланът забелязахме момента, в който престанах да бъда нежелана грешка на Григар и станах един от тях.

Сега, когато яздеше в крепостта заедно с Григар, на лов, патрулирайки или на дипломатическо посещение при Кейт, Конал казваше енергично — A-mh ’athair! Татко! И това беше достатъчно да накара Григар да потегли, да ме погледне и почти да се усмихне. Това беше всичко, което някога получих, но то беше повече от онова, което бях очаквал. Конал протягаше ръка и ме издърпваше горе на свирепия си черен кон — а понякога и Шона го правеше — пред целия клан. Тогава бях готов да се пръсна от гордост. Не бях син на Григар, не и в истинския смисъл, но вижте ме! Вижте ме, кучета, които ми се подигравахте и ме подритвахте, и ме пренебрегвахте: аз съм братът на Конал Макгрегър!

Това беше всичко, което някога щях да бъда, но за момента беше повече от достатъчно. Така че една нощ легнах да спя, все още вярвайки, че го мразя, защото възнамерявах винаги да го мразя. Но на сутринта се събудих, съзнавайки, че го обичам. Ако Григар не можеше да бъде мой баща, Конал можеше, и аз щях да го обичам до смъртта си. И дори не се налагаше той да ми влияе мислено.