Джилиан Филип
Непокорна кръв (12)

11

— Време е да се научиш да четеш, дивако. — Конал тръсна тежката кожена торба върху грубата маса и ми се ухили.

Аз го наругах.

— Речникът ти несъмнено се нуждае от обогатяване.

Отново изругах.

— Да не би да смяташ, че не съм достатъчно нещастен?

Той леко помръдна рамене.

— Винаги можеш да се прибереш у дома, Сет. Не си длъжен да оставаш.

Аз отново го наругах, както правех винаги, защото този разговор го бяхме провеждали стотици пъти през последните няколко мрачни месеца. И отново си помислих с копнеж за портала във влажната зелена гора, през който бяхме преминали, за да достигнем до този свят. Той беше толкова близо, само на един ден бърза езда оттук.

Не исках да живея на това място, но не исках и да изоставям Конал. Простосмъртните се оказаха точно такива, каквито ми ги беше описал Орна: пълни с въшки, пълни с болести, командвани от жреци. Допусках ги до себе си единствено на един къс меч разстояние. Те живееха в мизерия и мрак, а ако бяха богати, живееха в по-натруфена мизерия. Баня? Човек би могъл да си помисли, че никога не са чували за вода, освен ако не ставаше дума за варенето на противния алкохол, който като че ли никога не спираха да пият. Изглежда, не можеха да направят връзка между мръсотията, в която живееха и мръсотията и болката, в които често умираха. Нищо чудно, че бяха простосмъртни.

Конал, естествено, казваше, че те не са виновни за това. Казваше, че така са устроени, така е била развита расата им, че са по-предразположени към болести и поквара от нас. Каза, че животът им постепенно ще започне да се удължава.

Моята теория беше по-различна.

Ето какво си мислех аз: те не можеха да четат мислите си. Не знаеха нищо за болката, мъката или смъртта, докато лично не се сблъскваха с тях, но дори тогава се интересуваха повече от болката и мъката на другите, отколкото от своите собствени, и точно затова не правеха нищо по въпроса. Може би това бе причината природата да им даде толкова кратък живот. Смятах, че моята раса ги превъзхожда неимоверно и очевидно природата беше на моето мнение.

Конал не одобряваше разсъжденията ми, но отказваше да влиза в спорове.

— Не се възгордявай толкова, Сет — казваше обикновено той. Или пък: — Пред меча всички сме еднакво смъртни, Мурлин.

Вероятността да умра от гордост по време на изгнанието ми не беше голяма. От великолепните стаи в крепостта на баща ни се бяхме озовали в колиба с пръстен под, тръстиков покрив и стени от камък, кал и оборска тор. Вътрешността й беше опушена до черно, защото колкото и да се мъчехме да запушваме дупките около вратата, студът винаги успяваше да се вмъкне вътре, но пушекът никога, ама никога не намираше лесен път навън. Поддържахме черната ни къща колкото се може по-чиста, но и нашият ентусиазъм имаше своите граници. Конал харесваше местоположението й, на около две мили от струпаните наблизо колиби и ферми, полускрита сред офики и брези. Аз не намирах нищо, което да ми хареса. Мразех това място.

Конал измъкна няколко прашни книги от кожената торба и отвори едната от тях. Тя миришеше на прах, червеи, пушек от свещи и знание.

— Не съм казвал, че ми е чак толкова скучно — промърморих аз.

— Какво друго имаш да правиш тази вечер?

Отстъпих назад.

— Бих могъл да почистя мишите изпражнения от шкафа с храната.

Той се разсмя, сграбчи ме за раменете и ме накара да седна на близкия стол.

— Богове, защо я докарах дотук?

— Не знам. Защото Лилит е била добра майка, сигурно. Откъде ги намери? — кимнах аз към книгите.

— От свещеника.

— Жреца?

— Нали ти казах, че вече не са жреци. Той е свещеник.

Независимо как го наричаше, жрецът не беше чак толкова зле. Той беше висок и слаб, аскетичен и рязък, но достатъчно добродушен. Практичността му ми допадаше, защото религията му явно се променяше според времената: дори простосмъртните не можеха да решат какво точно иска техният бог от тях. Жреците, които се наричаха свещеници, бяха подгонили жреците, които се наричаха жреци, и те или приемаха тяхното учение (както беше направил нашият), или бягаха. Спореха за неща, които не можех да разбера, с изключение на това, че новите жреци бяха далеч по-склонни на сексуално въздържание и много против танците и пиенето. Що се отнася до мен, цялата им пасмина трябваше да бъде пратена в техния ад, където нито щяха да танцуват, нито да притесняват когото и да било.

Нашият поне не беше алчен за десятъка, който събираше от паството, и аз се възхищавах от косите му, които бяха побелели, макар човекът все още да имаше доста живец у себе си. И когато се случеше да забележи Конал, той се отнасяше добре с него. А всички, които харесваха брат ми, бяха добре дошли, освен това мъжът никога не направи грешката да се опита да ме покръсти. Когато се приберях у дома и го заварех да философства на чашка с Конал, той ми кимваше и се усмихваше по своя си официален начин, но това беше всичко. Смяташе ме за малоумен, но това не ме притесняваше.

— Каза ли му, че ще ме учиш да чета?

— Не. — Той ми хвърли смразяващ поглед. — Не говоря с никого за теб. Нали така искаш?

— Да. Какво пише тук? — Забодох пръст в корицата на едната книга, покрита с украсени йероглифи, които все още не можех да разчета.

Този път лицето на Конал помръкна.

— „Демонология“ — каза той с леден глас. Но аз някак си разбрах, че не се ядосва на мен. — Това е книга, която е задължителна за четене, а не развлекателна литература. Както и следващата: „Malleus Maleficarum“^[1]. Да не започваме точно с тях.

— Хубаво — свих рамене.

Той се подсмихна и побутна към мен третата книга.

— Хайде, да започваме. После ще ми благодариш за това.

Така и стана. Накрая наистина му бях благодарен, че ме е научил да чета и да пиша. Оказа се много по-полезно, отколкото бях готов да призная, когато още бях на четиринайсет и смятах, че зная всичко за всичко. За голямо мое разочарование Конал не спря дотам. Той се опита да ме научи на политика и философия; опита се да ме запознае със съвременния свят, как простосмъртните са го създали и как и защо Ший правят нещата по по-различен начин.

Трябваше да ме научи и на древната история: как прамайките проявили достатъчно здрав разум, за да разберат как се развиват отношенията между нас и простосмъртните; как в онези години, когато расата ни била силна и притежавала магията, те създали Воала, защото повече не сме можели да живеем, в един свят с простосмъртните. Как сме били твърде различни от тях. Как все повече сме предпочитали да оставаме само в нашето си измерение, докато накрая те съвсем ни забравили.

И как понякога някои от нас не издържали и се връщали тук.

Това вече не го разбирах. Да избереш да отидеш в изгнание, когато всъщност имаш избор? Подобно нещо биха направили единствено ламирите. Народът на Ший беше отсякъл този безумно извратен клон от своето семейно дърво и вместо това ламирите бяха избрали да всяват хаос сред простосмъртните (и да търсят свои протежета сред тях). Ламирите преминаваха между световете с постоянство и упоритост и накрая ни принудиха да поставим пазачи до порталите, за да ги спрем, но въпреки това те пак намираха начин да преминават отвъд.

Това изобщо не беше от полза за репутацията ни. Те бяха повредени, тези ламири. Липсваше им нещо. Сигурно така са били създадени — те не обичаха живота, а само смъртта и болката. Кой знае защо боговете са ги измислили точно такива? Може пък въобще да не са мислили. Може те просто да са се появили, докато боговете са гледали на другата страна.

Аз никога не ги бях виждал, а и нямах особено желание. Дори Конал не беше, защото Григар и останалите капитани на укрепления ги бяха прогонили още преди да се родя. Но ние слушахме историите и треперехме, и се радвахме, че вече ги няма. Те никога не се завърнаха — според мен не ги беше страх от мечовете на Григар и останалите, но той им беше развалил веселбата и те си бяха намерили друго, по-обещаващо място за игра сред беззаконието и бедността на другия свят.

Ах, бедността. При първото ми изгнание бях станал свидетел на много неща, виждах ги из целия свят. Видях деградация и глад, които бяха ужасни, но никога не се потресох така, както първия път. Народът на Ший работеше здраво и се биеше здраво, но също така живееше и обичаше, и се забавляваше здраво. Простосмъртните се раждаха единствено с тяхното си достойнство, а накрая умираха с нищо. Изпитвах жал към някои от тях и бих могъл да им помогна, но Конал не ми позволи. „Не е разрешено — каза ми той. — Те имат различни традиции, различни правила. Животът им принадлежи не на тях, а на техния бог и техните жреци“.

Зимата беше по-милостива от жреците: тя убиваше много от старите и болните, макар понякога да вземаше и доста от по-младите. Онези мрачни месеци бяха тежки, много тежки. За пръв път усетих студ, какъвто не бях изпитвал дотогава, продължителен студ; и за пръв път в живота си усетих истински глад.

Но изгнанието си имаше и своите плюсове. Дори въздухът на другия свят беше по-добър от подземните зали на Кейт, а пролетта, която настъпи след първата ни зима там, беше прекрасна, сякаш за да компенсира дългите трудни месеци. Тя ни донесе друг вид сняг — от ронещите се листенца от цветовете по дърветата и зашеметяващите жълти цветя, обсипали всички поляни и хълмове.

С настъпването на пролетта започнах да оценявам и привлекателността на някои от момичетата. Те нямаха деликатната свирепа красота на девойките Ший, но притежаваха някакъв неопределим чар и земен поглед към живота, който ужасно ме привличаше.

И бях наистина обиден, че никоя от тях дори не ме забелязваше.

Когато сръднята ми мина — аз бях много по-възмутен от Кейт, отколкото самия Конал — се опитах да се успокоя и да се насладя на другия свят. Това не ми се струваше възможно без компанията и приятелството на жените. За съжаление като че ли никоя от жените нямаше нужда от моята компания.

Това не можех да го разбера. Не бях някой грозник, приличах на Конал. Той беше смятан за красив дори сред Ший — но простосмъртните момичета се интересуваха повече от него, отколкото от мен. Неведнъж или два пъти бях виждал как някое момиче от смрадливото селище се обръщаше по няколко пъти след него и му се усмихваше, но ако приятелките й или майка й я повикваха, тя бързо изтичваше при тях и споменът за него бързо отлиташе от ума й.

Това не го притесняваше изобщо. Той като че ли се забавляваше, както се забавляваше и с работата си. Конал не беше смятан за кой знае какъв ковач сред народа на Ший, но можеше да изработва обикновени оръжия и сечива, освен това проявяваше голяма изобретателност при ремонтирането на разни неща. Не беше и истински лечител, но като повечето от нас знаеше доста неща за билките и корените, както и за наместването на костите, така че услугите му бяха търсени редовно.

Но никой от клиентите му не завърза приятелство с него. Ако вечерта видехме в кръчмата някой фермер, да речем, той никога не поздравяваше Конал, макар през деня да го беше обсипвал с благодарности заради излекувания му кон, утешеното дете или поправеното рало. Човек би помислил, че Конал просто се е изтрил от паметта им, точно както ставаше с момичетата. Дори жрецът повдигаше изненадано вежди, когато Конал подхващаше разговор с него.

Най-накрая брат ми се съжали над мен и ми разкри истината в един разочароващ ден, когато аз най-накрая успях да привлека погледа на едно от момичетата в селото. Няколко девойки се бяха събрали край ручея и перяха, разголили крака във водата, смееха се по техния си груб начин и флиртуваха с момчетата. Любимка ми беше най-тихата, момиче с дълга черна плитка, сериозни зелени очи и леко скептична усмивка. Бях я забелязал отдавна и си мислех, че може да ми допадне. И ето я там, ухажвана от момчетата с червендалести груби лица и без капчица ум, а аз не можех да понеса този удар върху суетата ми. Промъкнах се в групичката им, усмихнах се на моето тъмнокосо момиче и издърпах мокрото й шотландско наметало от водата. Със запретнати поли и крака, зачервени от студа, тя ме възнагради с усмивка и аз усетих прилив на страст.

— Я виж ти! — каза един от другите. — Какъв красавец, а? Откъде се появи?

— О, знаеш го — обади се едно от момичетата. — Живее при ковача.

— А, да, знам го. — Първото момиче ме измери с критичен поглед. — Братът на ковача.

— Мълчаливецът. Нали знаеш какво казват за тихите води?

Момичето с тъмната коса продължаваше да ме вълнува най-много, но се наслаждавах на вниманието на всички останали.

— И какво казват?

— Сет. — Ръката на Конал незнайно как се беше озовала на рамото ми. — Ела за малко. — Той се усмихна на момичетата, притисна показалец към слепоочието си и го завъртя като ясна обида към здравия ми разум или интелигентността ми.

Брат ми ме издърпа настрани и когато погледнах през рамо, видях, че никой от групичката не ни изпраща с поглед. Вниманието им беше съсредоточено върху червенокосия младеж и дребния му грозен другар. Спрях се и ги изгледах презрително, но Конал ме дръпна след себе си.

— Вече са те забравили, за щастие. Да не си пиян?

Аз бях бесен.

— Щеше да ми излезе късметът с нея, Ку Хорах. Ние какво, да не сме монаси?

— По-непорочни от монасите — ухили се той. — Стига да знаеш кое е добре за теб.

— Първото момиче, което изобщо ме забелязва — рекох горчиво аз, — и ти ме отмъкна от нея. Да знаеш, че хич не е лесно. Те имат странни вкусове. Мъжете, които харесват, приличат на конски задници.

Конал се разсмя и ме побутна към кръчмата.

— Не е това. Вината не е в теб. Ти си една тлееща топка от сексапил и красив външен вид, ясно ли е? Сега млъквай, пийни едно и забрави ценните си нужди.

Не се сдържах и също се разсмях.

— Ти черпиш.

— Естествено. Виж какво, сериозно говоря. Те не те виждат, Сет. Не те виждат наистина.

Погледнах го мрачно.

— Така е. Заради Воала. — Той разпери подигравателно ръце.

— Но той е просто една тънка ципа между световете — възразих.

— Така е, но освен това е и твоя защита. От тази страна… Воалът не точно ни крие, но ни осигурява прикритие. Бързо ни забравят. Изплъзваме се от мислите им като вода от шепата.

— А?

— Знаят, че сме тук, но не ги интересуваме.

— Разбирам. — Замислих се за миг. — Това обяснява много неща.

Кръчмата беше мрачна и опушена, като всяка друга колиба в селището. Не беше дорасла да се нарича странноприемница. Държеше я една жена от равнините — кой знае как се беше озовала при дивите планинци. Те се събираха тук, за да си купят добро пиво, лошо уиски и да забравят. Мястото смърдеше на алкохол и изветрели надежди.

— Чуй ме, Мурлин. — Конал сложи едно шише с уиски на масата и ме смушка в ребрата. — Не оставай с погрешно впечатление. Убийство няма да ти се размине. Ти си незабележим, не невидим. Ясно ли е?

— Можеше да ми го кажеш по-рано.

— Е, вече го разбра, нали? — Той сви рамене. — Мислех, че няма да ти хареса.

— Ще го преживея. И какво се очаква от мен? Да лежа в леглото и да си мисля за Орах?

Той се усмихна.

— И по-лошо можеше да бъде. Няма да стоим вечно тук.

Щеше ми се да не го бях казвал. Почувствах се така, сякаш бях измамил Конал и бях предал Орах. За да сменя темата, казах:

— Не може ли просто…

— Какво?

Огледах селяните, които бяха просто едни роби на вожда на клана им. Имаше и по-лоши земевладелци; сигурно имаше и по-добри. Мъжете седяха в полумрака на кръчмата, вперили погледи в мръсните си чаши, пребити от работа, работа и пак работа, само за едното оцеляване. А жените им работеха още по-здраво за по-малко дори.

Мразех ги и ги съжалявах. Къде беше музиката им, танците и радостта от това, че са живи и дишат този свеж въздух?

— Бихме могли да направим всичко по-добро за тях — казах аз. — Да подобрим самите тях. Бихме могли… да променим съзнанията им.

Конал замълча, докато пълнеше чашите ни с уиски. След това пое голяма глътка и леко ме потупа по бузата.

— Това е под достойнството ти, Мурлин.

— Нямам достойнство. — Веднага съжалих за думите си. Той беше забил нож в гордостта ми, но аз се бях оставил да ме провокира и думите ми тежаха от самосъжаление.

— Те имат свободна воля също като нас. Защо не са я запазили?

— Като че ли ще им помогне някак — изсумтях аз.

— Виж какво, колко силен според теб трябва да е умът ти? Ще успееш да повлияеш на един или двама. Да промениш нечие възприятие, да пипнеш тук-там някой спомен. А дали трябва да го направиш… — Той сви рамене. — Според мен — не.

— Защо не? Ние сме по-добри от тях.

Видях как в очите му проблясва раздразнение.

— Понякога направо ме отчайваш. Опитай се да се пребориш с хората чрез ума си, но само ако те могат да отвърнат на удара ти. Ако знаят какво правиш — защо не? В противен случай е също толкова почтено, колкото да се изправиш с гол меч пред невъоръжен мъж. Да не би да искаш да бъдеш като Кейт или като майка ти? — Той кимна към невъзпитаните пиячи. — Кейт иска да манипулира умовете им. Иска да ги управлява, да притежава света им.

— А защо не го направи тогава? — промърморих аз. — Така или иначе прави каквото си поиска.

— Не може. — С облекчение забелязах, че отново се ухилва. — Затова иска да се отърве от Воала. В главата си има достатъчно сила, за да контролира тълпата, дори цял един народ. Но не може да го направи, ако не я виждат.

— И тя ли е незабележима като нас? — попитах аз.

— Доста. Иска да я виждат, умира да бъде обичана от тях, но не знае как да унищожи Воала. Това не е по силите й, слава на боговете.

Гледах да общувам с боговете колкото се може по-малко.

— Защо?

— Помниш ли какво каза Ленора онази нощ, когато ти ни шпионираше? Истина е, че ние имаме нужда от Воала. Простосмъртните лесно се плашат, а оттам до омразата има само една крачка. Унищожим ли Воала, ще унищожим Ший. Накрая ще се стигне и до това. — Той поклати глава. — Ще ми се да мисля, че Кейт не го разбира. Че не го е обмислила докрай, нали разбираш? Иначе защо би причинила нещо такова на собствения си народ?

— Защото си пада по някой простосмъртен? — Сетих се за хубавото момиче на пазара и слабините ме заболяха. — Аз съм с Кейт.

Това трябваше да е шега. Поне отчасти. Но в гласа му повя хлад, когато каза:

— Ти си ми брат, Мурлин. Искам те на моя страна.

Погледнах го. Не можех да повярвам, че дори може да си го помисли.

— Винаги — казах. — Винаги ще бъда твой роб, Ку Хорах. Никога няма да те предам.

Той вдигна поглед, потърси очите ми и се усмихна притеснено.

— Знам, Мурлин — отвърна. — Знам.