Джилиан Филип
Непокорна кръв (30)

29

На следващата вечер брат ми се появи в голямата зала, измършавял и все още тормозен от спомени, но достатъчно здрав, за да се захване с мен. Успях да го избягвам няколко часа: беше сравнително лесно, тъй като бе заобиколен от капитаните си, от обожаващите го жени (и някои мъже) и едно особено измъчено момиче.

Момиче. Той беше забелязал, че Ейли вече е почти жена: веднага ми стана ясно. Когато погледът й търсеше неговия, той се изчервяваше, но в редките случаи, когато тя гледаше встрани, той не можеше да се въздържи да не я зяпа. Знаех, че съм я забравил, защото всичко това ме развеселяваше. Горкият Конал: знаех си, че ще се бори с привличането си, защото не беше свикнал да мисли за нея като за пораснала Ший, но накрая щеше да изгуби. Горката Ейли: той нямаше да я докосне, докато тя не навършеше двайсет, а може би дори още след това. Очакваха я поне три години разочароващо, болезнено целомъдрие.

„Което за мен не е проблем“ — помислих си самодоволно аз.

Катриона стоеше до мен, което вече не ме притесняваше, но ми омръзна Шона да ми хвърля многозначителни погледи, Ейли да ме поглежда невярващо и Файорак да ръси пиянски шеги за простосмъртните и какво казват за тихите води. Орах се държеше приятелски с мен и аз с нея; тя се беше върнала от патрула и беше разбрала, че спя с простосмъртното момиче, но и двамата се преструвахме, че не ни пука. Аз пих малко повече и се умълчах, седнах на пейката, преметнал ръка през раменете на Катриона и се фокусирах върху музиката. Барабаните бяха шумни и бързи, гайдите и свирките — диви, а красивият необработен глас на Реил заглушаваше подигравателните подмятания към мен.

Беше ми омръзнало от тях. Изведнъж изпитах силно желание да защитя Катриона, а и без това знаех, че брат ми нямаше да ме остави на мира. Затова почти изпитах облекчение, когато чух студения му призив в главата си и се обърнах, за да срещна погледа му от другия край на залата.

Една нежна ръка докосна рамото ми.

— Брат ти те вика, нали? — прозвуча гласът на Орах в ухото ми.

Аз не погледнах към нея, а към Катриона, все още очарован от музиката.

— Да.

— Върви, аз ще остана с нея. Не се притеснявай.

Аз се извърнах към Орах и докоснах бузата й със свободната си ръка.

— Благодаря ти.

Когато се изправих, Катриона настръхна разтревожена, но Орах веднага седна на мястото ми и й каза нещо, което я накара да се усмихне. Всичко щеше да е наред.

Щом се озовах на двайсетина крачки от Конал, той се извини на Гиниш. Не ме погледна, а просто се изправи и излезе в двора. Вече беше късно, но все още не беше притъмняло съвсем и хладният нощен въздух ми донесе истинско облекчение. Музиката поутихна, гласовете и виковете преминаха в тихо мърморене. Стъпките му отекваха отчетливо върху камъните, докато не се спря пред оръжейната и не се обърна, втренчвайки се мълчаливо в мен.

— Пак си си същият — казах аз. Предвидливо бях застанал извън обхвата на юмруците му.

— Остави момичето на мира.

— Не се стеснявай, Ку Хорах. Стига го усуква. Кажи си каквото ти е на сърцето.

— Сериозно ти говоря.

Аз също бях сериозен и за пръв път бях по-разгневен от него.

— Какво си мислиш, че не съм достатъчно добър за нея? Смяташ, че ще изнасиля малката и ще я зарежа? Мислиш, че ще се възползвам от нея, както е направил собственият й вид?

— Престани — процеди той през зъби.

— Как ли пък не. За какъв ме мислиш? Че едва мога да се меря с хората и съвсем не съм достоен за Ший? Добре, мисля, че момичето не е било наранено достатъчно. И преди съм ти го казвал. Аз съм много по-добър от който и да е простосмъртен и ще свърша работата както трябва.

— Престани, Мурлин. Стига се преструва на това, което не си.

— Какво значи това?

Той замълча за няколко секунди.

— Знаеш много добре.

— Неин любовник.

— Не, човек, който мрази всичко.

Усетих как настръхвам; стигаше ми толкова.

— Няма да я нараня. Няма да я нараня повече, отколкото вече е била наранена. Съмнявам се, че това е възможно. Разкарай се оттук, Ку Хорах. Ти си мой капитан, а не мой жрец.

Той вдигна ръка и аз си помислих, че ще ме удари, но сякаш за да се възпре, той сплете пръсти зад врата си. Знаех, че съм прекалил, но точно сега исках да се сбия, дори и да загубя.

— Не се притеснявам за нея! — излая той. — А за теб!

Това ми затвори устата за миг.

— Ти си Ший, Мурлин!

— Боговете да са ми на помощ — изрекох аз с горчивина.

— На всички да са ни на помощ, но само си помисли! Ти си такъв, какъвто си, а тя ще живее още… колко? Още трийсетина години, ако извади късмет. Ако ти извадиш късмет. Едно щракване на пръстите и нея я няма.

— И какво от това. — Аз скръстих ръце. — Заради обричането го правиш. Не искаш да се обричам.

— Виж какво, те не ни разбират, не могат. Не могат да ни опознаят.

— Простосмъртните.

— Да.

— Мислех те за голям защитник на равноправието — ухилих му се аз. — Мислех, че те също са хора. Мислех, че са добри колкото нас.

Дори в полумрака забелязах как се изчервява. Знаех си, че ми е в ръцете.

— Не е така. Изобщо не така.

— Какво е тогава?

— Нали знаеш какво е обричането?

— Разбира се — сопнах му се аз.

— Тогава просто не го прави. Моля те. То се прави само веднъж и е до живот. То обвързва душите ви. Малцина оцеляват след раздялата.

— Случвало се е. Преувеличаваш. Кой казва, че смятам да се обвържа? — Усетих как косъмчетата на врата ми настръхват, сякаш бях получил предупреждение от съдбата, но бях твърде ядосан, за да спра. — Не искам никой да ме опознава. Никой. Не искам да разбират душата ми. Това е абсурдна мисъл. Не искам да ме познават.

— Познавам те достатъчно добре, Сет. Ти си твърде импулсивен. Дори да не се обвържеш, ти…

— Аз какво?

Той се извърна настрани, смутен.

— Ти ще започнеш да ги харесваш. Простосмъртните. Какво могат да ти дадат те? Не могат да те разберат, не могат да те видят отвътре.

— Да — казах аз. — О, да, тя може.

Той стисна зъби толкова силно, че очаквах от тях да потече кръв.

— Но не и като Орах. Ако й позволиш.

— Кой казва, че въобще ще й позволя? — Исках да се изплюя на земята в краката му, но не го направих. Така щях да проявя неуважение към Орах, а не това бе намерението ми. — За това ли става въпрос?

— Ще привикнеш към това, Сет. Такава любов не трае дълго. Един кратък живот, една кратка любов — отново и отново.

— Не ме поучавай. — Извърнах главата си настрани, за да се изплюя, без да го обидя особено. — И не се притеснявай. Няма да й се обрека, няма да се обрека и на Орах. Всъщност едва ли някога ще се обрека. А сега най-добре ме почерпи едно питие, затова че обиди интелигентността ми.

Той се ухили смутено, но пристъпи към мен и ме прегърна. Аз го притиснах здраво към себе си и стиснах здраво зъби, защото очите ми пареха от сълзи.

— Обичам те — казах аз, — но не се меси в личния ми живот.

— И аз те обичам, обичам и мръсния ти непочтителен език. Би трябвало да те нашамаря, но ще ти донеса питие. — Когато ме пусна, и двамата погледнахме встрани, за да скрием сълзите си. — И аз имам нужда от едно, дори повече от теб.

* * *

Така че направих каквото е редно. Тогава постъпих правилно и от това ме заболя толкова много, че години по-късно поради тази причина тръгнах по погрешния път.

Не. Дори сега не мога да го нарека погрешен. Съвестта ми ме кара да се боря с него, но когато тя започне да ми опява твърде силно, си спомням за Ленора. Спомням си колко дълго тя надживя Григар и си казвам, че същото може да се случи и с другата жена. Тази друга жена, която до голяма степен прилича на Ленора, би могла да надживее с векове смъртта на обречения й любим. Казвам си, че ще ме надживее и отново ще бъде щастлива. Така се убеждавам.

Но това се случи напред в бъдещето. А тогава, с Катриона, постъпих както е редно.

* * *

Онази нощ лежахме един до друг, гърбът й се опираше в гърдите ми, ръцете ми я бяха обгърнали. Макар че беше обърната с гръб към мен, усещах усмивката й, когато тя протегна ръка към малката масичка до леглото ми и взе грубия дървен вълк.

— Пръстите ми вече са по-добре — каза тя. — Мога да го направя по-красив.

— Недей — казах аз. — Харесва ми.

— О! Добре. — Тя го остави внимателно на масичката. — Мога ли да те попитам нещо?

— Аха.

— Имаш ли нещо против да си оставя косата така?

Не знаех какво да отговоря. Намръщих се и я целунах между лопатките, за да спечеля малко време. Простосмъртните наистина ме озадачаваха.

— Какво общо има това с мен? — попитах най-накрая аз.

Тя се извърна с лице към мен и погали с пръст веждите ми, за да изглади бръчката между тях.

— Просто си мислех, че имаш мнение. Мислех, че ще искаш да я пусна дълга.

— Имам мнение.

— И какво е то?

— Че зависи изцяло от теб как да си носиш косата — отвърнах търпеливо аз.

— Значи нямаш нищо против да я оставя къса?

— Защо да имам? — Вече губех търпение. — Дълга ще бъде красива. Сигурен съм, че страшно ще ми хареса. Но и така ми харесва. Какво очакваш да ти кажа? Косата си е твоя.

— Добре. — Тя направи физиономия и ми се усмихна с една от особените си усмивки. — Много странно се държиш.

— Я, кой го казва. — Докоснах с показалец долната й устна и тя го целуна. — Според мен тук изобщо не става въпрос за косата ти.

Моята коса беше много по-дълга от нейната. Тя я прибра зад ушите ми, избягвайки погледа ми.

— Не. За това как ми я обръснаха. Болеше, половината направо я изтръгнаха с корените. Беше ужасно, беше унизително. Стана точно преди да… беше почти толкова ужасно, колкото… — Тя преглътна шумно. — Не искам повече да се случи. Ако е къса, никой няма да може… няма да е толкова…

— Спри — прекъснах я. — Стига. Никога повече няма да се случи. Разбра ли ме? Повече никой няма да те докосне, освен ако ти не пожелаеш. Включително аз.

— Наистина ли? — Тя ме погледна скептично. — И сега ли няма да ме докоснеш? Ако ти кажа, че не искам?

— Естествено, че няма. Откъде ви идват тия странни мисли на вас, хора?

— Нали знаеш, продължавам да си мисля. — Тя ми се усмихна насила и продължи да говори накъсано. — Как се опънах на доведения ми баща. Излишни усилия, нали? Ако просто му се бях отдала… Той никога нямаше… Да го направи… Да ме предаде… И после пазачите нямаше… Да го извършат… Аз нямаше… Да бъда там… Може би щеше да е по-добре, ако просто…

— Копелето би искало да си мислиш точно така. Затова недей.

— И нищо от това нямаше да се случи — рече тя след миг. — Нямаше да съм тук, с теб.

— Точно такива мисли — казах й аз — могат да те подлудят.

— Не. Точно тази последната оправя всичко.

Погалих я по бедрото и усетих как плътта й потрепва под докосването ми. Беше истинско удоволствие да я любя.

— Чуй ме, Катриона — казах аз. — Не можем да се обвържем. Брат ми няма да ми позволи.

— Брат ти няма да ти позволи?

Въпросът й прозвуча леко подигравателно и аз усетих как се изчервявам.

— Е, аз няма просто да направя каквото… Няма просто така да му се подчиня. — Погледът ми се отмести към ухото й, но това си беше постъпка на страхливец, затова я погледнах отново в очите. — Той е прав.

Тя се засмя и ме целуна.

— Знам. Всичко е наред. Знам за обвързването, знам какво представлява.

— Така ли?

— Разбира се. Чух, че Грийсихе навлязла в морето. След като мъжа й Брок бил убит. Те са били обвързани, нали?

— Разбираш ли, ти си простосмъртна и…

— Няма да живея още дълго. — Тя докосна с пръсти устните ми. — Не и според вас. Но за мен ще е достатъчно.

— И не се притеснявай, ако не съм ти верен — казах аз. — Това няма значение. Не и при нас.

Това като че ли вече й дойде в повече. Толкова, че да ме блъсне в гърдите. Ухилих се стреснато, когато се озовах по гръб на дюшека.

Тя седна в леглото, уви се в чаршафа и отблъсна встрани умоляващата ми ръка.

— При вас може и да не е така — рече ледено тя, — но при мен е. Не искам кой знае какво, Сет. Все пак няма да продължи дълго. Не и според вас.

Изненадан от думите й, аз примигнах. Гледахме се, без да мигаме, сред морето от бял лен. Колебливо протегнах съзнанието си към нея, но тя извърна глава, тъмните й очи бяха твърди като кремък, така че аз се отдръпнах. Тя изглеждаше толкова свирепа, толкова решителна, че на мен ми остана единствено да се усмихна.

— Тогава ще ти бъда верен — казах аз. — Никак не уважаваш чуждите култури, а?

— Никак! — отвърна остро тя, макар този път да ми позволи да я хвана за ръката. Изпитото й красиво лице се изкриви, докато се опитваше да се бори със смеха си, но най-накрая му се отдаде.

— Ако това е обещанието ти, Сет — каза най-накрая тя, — то винаги ще можеш да ме докосваш.