Джилиан Филип
Непокорна кръв (37)

36

Най-важното беше, че крепостта бе непревземаема. Това си беше и целта. Такава я беше построил Григар и Конал след него, а останалите им помагахме. Мисълта, че тя е наше творение, изобщо не ни помагаше.

Колман Роа се изправи на стената заедно с двама от лейтенантите си. Той не започна да ни се подиграва, само погледна надолу към нас с тънка усмивчица и безкрайно презрение.

— Ако само за секунда свали преградата си — рече хладнокръвно Рейлтин, — ще изкарам кръв от ушите му.

Погледнах Торк с крайчеца на окото си и той повдигна вежди.

— Радвам се да те видя отново във форма, Рейлтин — казах аз.

— Иначе няма смисъл да участвам в тази глупост — отвърна дръзко тя.

— Вярно ли е, че тя е вещица? — промърмори Торк в ухото ми.

— Богове, не! — отвърнах аз на висок глас. — Не ни е позволено да я наричаме вещица.

— Стига се заяждахте — рече Конал, но си личеше, че въобще не му е забавно. Той беше зает с изучаването на стените и защитата, да не говорим за трите тела, които висяха, поклащани от вятъра, на бесилка до северната стена. Двама мъже и една жена. От нашите.

— Не искаха да защитават крепостта, Ку Хорах — извика Колман Роа. — Кръшкачи. Не ти трябват такива.

— Не му отговаряй, Конал — изръмжа Ангхис. — Не му доставяй това удоволствие.

Конал стисна зъби и не каза нищо.

Пристъпих няколко крачки напред, за да огледам по-добре узурпатора. Бледочервеникавата му коса беше остригана ниско. Очите му също бяха бледи, както и миглите. Не можех да отрека, че негодникът има ефектен вид.

— Колман Роа — извиках аз. — Когато ти отрежа топките, на вълка ми ли да ги дам, или на коня си? Или да ги натикам в собствената ти уста, за да спреш да квичиш?

Рейлтин изпуфтя неодобрително, но Ангхис се разсмя.

— Мурлин, какво да те правим, кажи ми! — Той ме смушка здраво в ребрата. — И какво бихме правили без теб?

— Надявам се никога да не разбереш — отвърнах му аз. Ангхис все повече ми допадаше, особено сега, когато вече не ми беше капитан. Никога нямаше да се разбирам с Рейлтин, но какво да се прави, човек не може да има всичко.

— Бъдете добри изменници — извика Колман Роа, — и изчакайте там, докато реша какво да правя с вас. Ако се приближите още малко до крепостта, тази тук ще се присъедини към баща си.

Той издърпа на стената една малка фигурка.

— Богове — казах аз. Никой друг не успя да продума.

Деветгодишната дъщеря на Улиян, която беше направил през една буйна нощ след битка. Ранях не й беше майка, но я хареса толкова много, че продължи да се грижи за нея, след като майка й беше убита. Ръцете на детето бяха вързани отпред. Момиченцето се опитваше да не трепери. Около врата му беше нахлузено тънко въже.

— Нея я оставих жива. — Колман Роа очевидно се забавляваше. — Реших, че някой ден може и да ми потрябва.

— Взех решение — изръмжах горчиво аз. — Сам ще си изяде топките. — Но чувството ми за хумор се беше изгубило някъде. Пък и никой не се засмя.

— Ще я обеся на стената. Нали не искате да прекърша красивото й вратле, толкова е крехко. Така, стойте там, както ви казах. Мръднете ли, тя увисва, но първо трябва да подготвя малко забавления. Ку Хорах, възнамерявам да кастрирам брат ти с тъп нож.

— Мамка му — промърморих. — Проклетата ми голяма уста.

— Ако някой иска да се остави на милостта на Кейт, нямам нищо против. — Конал приличаше на голямо черно куче, което се опитва да се захапе за гърба.

Сигурно някои от хората се бяха замисляли за това, но никой не се обади. Все още.

— Изненадваща атака? — попита Реил.

— Да не искаш да видиш как детето се задушава? — попита Конал с равен глас. — Аз не искам.

— Някой трябва да отвори портата — каза Рахнил. — В противен случай сме обречени.

— Точно това са се опитали да направят те. — Каррик отметна глава назад и погледна към крепостната стена, където гарваните кълвяха трите тела. — Никой друг няма да посмее да се доближи до нея.

— О, да. Ще посмее. — Аз разтрих слепоочията си с пръсти, чудейки се защо, по дяволите, отново си отварям устата след случилото се последния път. — Аз ще го направя.

— Не можеш — каза Конал.

— Не се отнасяй снизходително към мен, и друг път съм ти казвал. — Дори не го погледнах. — Разбира се, че ще го направя. Ще се изкатеря по стената и ще отворя проклетата порта, ясно ли е?

Всички те ме бяха зяпнали, но очите на Катриона се бяха разширили от ужас.

— Искаш да умреш ли? — излая Конал.

— Не. — Продължих усилено да разтривам слепоочията си, забил поглед в земята — Не искам и да ме скопят. Независимо колко остър може да е ножът.

Конал ме изгледа продължително. Не отвърнах на погледа му, но го усещах.

— Добре — каза най-накрая той.

— Добре. — Сърцето ми потъна в петите.

— И тъй като си майстор на чудесата, първо изкарай момичето.

Тя беше последният човек, от когото бих очаквал да се притеснява за мен.

— Нали знаеш, че момичето все едно е мъртво — каза твърдо Рейлтин.

— Това ми харесва в теб. Мислиш толкова позитивно и си толкова грижовна. — Погледнах към крепостта, докато натърквах гърдите, корема и ръцете си с кал. Зад мен Катриона правеше същото с гърба и раменете ми. — Случайно да можеш да омагьосаш тая луна?

Тя приличаше на голям бял фенер. Нямаше как да избера по-неподходяща нощ. Съмнявах се, че ще успея да премина през откритата равнина, която се простираше между нас и крепостта, камо ли да се изкатеря по стената.

— Не — отвърна тя. После ме изгледа замислено. — Пропуснал си едно място. Ето тук. Блед си като плужек. Той ще убие момичето, независимо дали Конал отстъпи, или не.

— Наясно съм с това. — Трябваше да произнеса думите през зъби.

Катриона мажеше с кал гърба ми и ме караше да потрепервам. Обожавах я за това, че не се оплакваше, не хленчеше и не се опитваше да ме разубеди. Част от мен искаше да го направи. Тя не обръщаше никакво внимание на Рейлтин, а Рейлтин се правеше, че Катриона не съществува.

Колман Роа ни беше хванал в капан. Конал не можеше да направи нищо, а на сутринта хората му щяха да започнат да се разпръскват; или щяха да тръгнат нанякъде сами, без капитан, или щяха да се оставят на милостта на Кейт, както беше очаквала, че ще постъпят.

Или Конал щеше да ги събере и да нападне, жертвайки детето. То така или иначе щеше да умре, всички го знаеха. Бойците му обаче разчитаха на него, а още повече вярваха в неговата воля и сила. Конал обаче никога нямаше да си го прости, ако го направи.

А би могъл. Според мен нямаше, но все пак би могъл и това щеше да изпепели половината му душа. Затова аз трябваше да опитам вместо него, трябваше да го направя заради Ранях. Глупак. Сякаш Ранях или Улиян щяха да разберат.

— Почти невъзможно ще бъде едновременно да поддържаш щита и да се концентрираш върху катеренето — отбеляза Рейлтин.

Пръстите на Катриона застинаха треперещи върху гърба ми.

Проклета да е. Завъртях очи.

— Наясно съм.

— Затова не се опитвай — рече хладнокръвно тя. — Аз ще се справя.

Поколебах се и я погледнах недоверчиво.

— Можеш ли?

— Няма да е лесно, но ти предлагам да ми се довериш. И без това нямаш друга възможност.

— Не ме интересува коя е майка ти, ти нямаш силата да повлияеш на всички бойци по кулите.

— Прав си; не мога да им повлияя на всичките. Но мога да въздействам на теб. Единственото, което трябва да направя, е да спусна бариера пред съзнанието ти.

— И аз трябва да ти позволя — изрекох бавно аз, — да блокираш съзнанието ми?

Тя сви рамене.

— Ако искаш, го приеми.

Въобще не ми допадаше мисълта Рейлтин да се върти около съзнанието ми, камо ли да бърника из него. Ръката на Катриона лежеше върху гърба ми като предупреждение, но Рейлтин беше права: нямах друг избор.

— Добре. Ако заради теб ме убият, кълна се, че ще се върна и ще те обсебя.

— Вярвам ти, но не можеш да ме уплашиш. Ще започна да хвърлям винени бокали срещу виещия ти безплътен дух. А сега по-добре се подготви. Ще ти е нужно време. За пред тях ще си абсолютно сам.

Докато се отдалечаваше от нас, Катриона плъзна ръка по кръста ми.

— Мразя я.

— Това чувство ми е познато.

— Истината ли казва? Ще те защити ли?

Прегърнах я през раменете.

— Не знам. Но така или иначе трябва да се подготвя.

— Студен си.

— Скоро ще се стопля. — При тези думи я обгърнах с ръце и позволих на топлината на тялото й да се прелее в мен. Тя притисна лице към шията ми. Сигурно се беше изцапала. Нямах нищо против. Като че ли и тя също. Но дори през калта усещах, че лицето й е мокро.

— Ще ме направиш на ручейчета — казах аз.

Тя се засмя безмълвно, по същия начин, както го правеше, докато се преструваше на няма.

— Моля те, върни се — промърмори тя.

— Обичам те — казах. В този миг луната се плъзна зад куп облаци и аз трябваше да се откъсна от нея.

Конал, Рейлтин и Ангхис ме наблюдаваха. Когато се обърнах към крепостта и си поех дълбоко дъх, почувствах как над мозъка ми се спуска нещо като леден шлем. Примигнах. Усещането беше толкова странно, че забих голите пръсти на краката си в земята, просто за да се убедя, че съм все още в реалния свят. И тогава, докато луната криеше лицето си зад облака и над равнината беше паднала тъмна сянка, побягнах.