Робърт Сойер
Поглед в бъдещето (6)

6.

Вече беше почти полунощ. Лойд и Мичико вървяха по коридора към неговия кабинет, когато чуха Джейк Хоровиц да ги вика през една отворена врата:

— Хей, Лойд, виж това.

Влязоха в стаята. Младият Джейк стоеше до един телевизионен приемник. Екранът му бе изпълнен със снежинки.

— Снежинки — каза Лойд услужливо, докато прекосяваше стаята, за да застане до Джейк.

— Наистина.

— Кой канал се опитваш да хванеш?

— Никой. Преглеждам записа.

— Какъв запис?

— Това е охранителната камера на главния вход към комплекса на ЦЕРН. — Джейк натисна бутон и видеокасетата излезе от устройството. Смени я с друга касета. — А това е охранителната камера от музея „Микрокосмос“. — Натисна пусковия бутон. Екранът отново се изпълни със снежинки.

— Сигурен ли си, че видеото чете тези касети?

Швейцарците използваха PAL-формат за записване, но в ЦЕРН имаше няколко машини, които работеха с NTSC формат.

Джейк кимна.

— Сигурен съм. Отне ми известно време да намеря видео, което показва какво има всъщност на записа — повечето видеоапарати просто показват син екран, когато няма картина.

— Е, щом видеото чете касетите, значи нещо не е наред със записите — намръщи се Лойд. — Може би е имало електромагнитен импулс, свързан с… с каквото и да е било това, и той може да е изтрил записите върху лентите.

— И аз си помислих същото в първия момент — съгласи се Джейк. — Но виж това.

Той натисна бутона за обратен ход на дистанционното. Снежинките ускориха танцуването си върху екрана и в горния десен ъгъл се появиха буквите REV^[1] — съкращението беше същото в много европейски езици. След около половин минута изведнъж се появи картина, показваща експонатите на „Микрокосмос“, музея на ЦЕРН, предназначен да обяснява физиката на елементарните частици на туристите. Джейк превъртя още малко и махна пръста си от бутона.

— Виждате ли? — посочи. — Това е запис от по-рано. Вижте показанията на часовника.

В долната част на екрана, по средата, върху изображението се виждаха сменящи се цифри: „16:58:22“, „16:58:23“, „16:58:24“…

— Това е около минута и половина преди явлението да започне — каза Джейк. — Ако е имало някакъв електромагнитен импулс, той е щял да изтрие и онова, което вече е било върху лентата.

— Какво искаш да кажеш? — попита Лойд. — Че точно от началото на явлението върху лентите има само снежинки?

Беше харесал думата, с която Джейк нарече случилото се.

— Да — и изчезват точно минута и четирийсет и три секунди по-късно. На всички ленти, които проверих, е същото: минута и четирийсет и три секунди статичен шум.

— Лойд, Джейк… елате бързо! — чу се гласът на Мичико; двамата мъже се обърнаха и я видяха как им маха от прага. Влязоха след нея в съседната зала — фоайето, където по телевизора все още даваха CNN.

— … И, разбира се, има стотици или хиляди видеозаписи, направени докато съзнанието на хората е било другаде — говореше водещата Петра Дейвис. — Охранителни камери, домашни видеокамери, продължили да снимат, камери в телевизионни студиа — включително нашите собствени тук, в CNN — и много други. Предполагахме, че те ще покажат как всеки губи съзнание и тялото му пада на земята…

Лойд и Джейк размениха погледи.

— Обаче — продължи Дейвис — никоя от тях не показва нищо. Или по-точно показват снежинки — бели и черни петънца, трепкащи върху екрана. Доколкото знаем, всеки видеозапис, направен на света по време на Погледа в бъдещето, показва снежинки за точно една минута и четирийсет и три секунди. Същото се отнася и за останалите записващи инструменти, като например метеорологичните сондите помощта на които се правят прогнозите за времето — и те не са записали нищо по времето, когато всички са били в безсъзнание. Ако някой зрител има запис, направен през това време, ще се радваме да ни го съобщи. Можете да ни се обадите на безплатен телефон…

— Невероятно — възкликна Лойд. — Това поражда въпроса какво точно е станало през това време.

Джейк кимна.

— Точно така.

— Поглед в бъдещето? — каза Лойд, опитвайки на вкус термина, който бе използвала новинарката. — Наименованието не е лошо.

Джейк кимна отново.

— Определено е по-добро от „ЦЕРН-катастрофата“ или нещо подобно.

Лойд се намръщи.

— Точно така.

 

 

Тео се беше облегнал назад в служебния си стол, с ръце на тила, вперил поглед в съзвездията от дупки по акустичните плочи на окачения таван, и си мислеше за нещата, които му бе казала онази жена, Девриз.

Не беше същото като да знаеш, че ще умреш при злополука. Ако знаеш, че ще те блъсне кола на определена улица в определен момент, можеш просто да не отидеш на това място по това време — и кризата е предотвратена. Но ако някой е решен да те убие, това ще се случи рано или късно. Ако просто не бъдеше тук — или където щеше да се случи убийството, статията от „Йоханесбург Стар“ всъщност не посочваше точното място — на 21 октомври 2030 година, това нямаше да е достатъчно, за да спаси Тео.

Доктор Прокопидис е надживян от своите…

Надживян от своите какво? Родители? Баща му щеше да е на осемдесет и две тогава, а майка му щеше да е на седемдесет и девет. Баща му бе преживял инфаркт преди няколко години, но оттогава насам внимаваше за равнището на холестерола и се беше отказал дори от своето саганаки и от салатата със сирене фета, която толкова обичаше. Разбира се, те можеше да са все още живи тогава.

Как щеше да го понесе татко му? Един баща не бива да надживява сина си. Щеше ли татко му да си помисли, че вече е живял достатъчно дълго? Щеше ли да се откаже от живота и да си отиде до няколко месеца, оставяйки майка му сама? Разбира се, Тео се надяваше, че родителите му ще са живи след двайсет и една години, но…

Доктор Прокопидис е надживян от своите…

… От своите жена и деца?

Точно това обикновено се пишеше в некролозите. От жена си, може би Антула, красиво гръцко момиче. Това щеше да направи татко му щастлив.

Само дето…

Само дето Тео не познаваше никакви красиви гръцки момичета, нито пък красиви момичета от други националности. Или поне засега — не и такива, които са свободни.

Той се бе посветил на работата си. Първо, да има достатъчно добър успех, за да отиде в Оксфорд. След това — да защити доктората си. После да бъде назначен тук. Разбира се, беше му се случвало да бъде с жени — американки-съученички в Атина, състудентки, с които бе преспивал за по една нощ, дори една проститутка, когато беше в Дания. Но винаги бе мислил, че времето за любов, съпруга, деца ще дойде по-късно.

Но кога щеше да дойде това време?

Наистина, беше се зачудил дали статията ще започва с „Нобелов лауреат“. Тя не започваше така, но той се бе зачудил — и ако трябваше да бъде честен, това беше сериозен въпрос. Нобеловата награда означаваше безсмъртие; означаваше да те помнят вечно.

Експериментът с Големия адронен колайдер, който той и Лойд подготвяха от години, трябваше да произведе бозона на Хигс; ако успееха, щеше да последва Нобелова награда. Но те не бяха успели да направят пробива.

Пробивът… като че ли той щеше да се задоволи само с това.

Смърт след двайсет и една години. Кой щеше да го запомни?

Всичко бе толкова налудничаво. Толкова невероятно.

Той беше Теодосиос Прокопидис, за Бога! Той беше безсмъртен.

Разбира се, че беше! Разбира се, че беше! Че кой двайсет и седем годишен не е?

Жена. Деца. Сигурно в некролога бяха споменати те. Сигурно ако госпожица Девриз бе обърнала страницата, щеше да види имената им и може би възрастта им.

Но момент… момент!

Колко са страниците в един обикновен вестник в голям град? Да речем, двеста. А колко са читателите? Един нормален тираж на голям всекидневник може да достигне половин милион копия. Разбира се, Девриз беше казала, че е чела вчерашния вестник. Въпреки това не бе възможно да е единствената, която е видяла тази статия по време на двеминутното надникване в бъдещето.

Освен това Тео явно щяха да го убият в Швейцария — за място на репортажа е била посочена Женева — и въпреки това новината се беше появила в южноафрикански вестник. Което означаваше, че може да се е появила и в други вестници и нюзгрупи по света, вероятно с различно описание на събитията. Разбира се, в „Трибюн дьо Женев“ щеше да има по-подробна статия. Сигурно имаше стотици или хиляди хора, прочели репортажа за смъртта му.

Можеше да даде обява в Интернет и в големите вестници. Да открие повече; да открие дали със сигурност има някаква истина в онова, което му бе казала тази жена, Девриз.

 

 

— Погледни — Джейк Хоровиц тръсна ноутпада си с отворена уебстраница върху бюрото на Лойд.

— Какво е това?

— Материал от Геологическия топографски институт на САЩ. Сеизмологични данни.

— Така ли?

— Виж данните за по-рано днес — посочи Джейк.

— О, Господи.

— Именно. За почти две минути, като се започне в седемнайсет часа наше време, уредите не са регистрирали абсолютно нищо. С други думи, или са регистрирали нулева дислокация на земната кора, което е невъзможно — Земята винаги леко вибрира, дори и само заради приливно-отливните взаимодействия с Луната, — или не са регистрирали никакви данни. Точно като при видеокамерите: няма запис на това, което всъщност се е случило през тези две минути. Проверих и най-различни национални метеорологични служби. Тяхната апаратура — за измерване на скоростта на вятъра, температурата, въздушното налягане и така нататък — не е записала нищо по време на Погледа в бъдещето. И НАСА, и Европейската космическа агенция също съобщават за отсъствие на данни в сателитната им телеметрия по време на този двеминутен период.

— Как е възможно това? — попита Лойд.

— Не знам — каза Джейк и прокара пръсти през червената си коса. — Но по някакъв начин всички камери, всички сензори, всички записващи апарати навсякъде по света просто са спрели да регистрират данните по време на Погледа в бъдещето.

 

 

Тео седеше на бюрото в кабинета си, а пластмасовият Доналд Дък се взираше в него от мястото си върху монитора. Младият учен се чудеше как да изрази мисълта си. Реши да е с прости думи и директно. В края на краищата трябваше да публикува информацията под форма на обява в стотици вестници по света; щеше да струва страшно скъпо, ако съобщението не е сбито. Имаше три клавиатури — френска, английска и гръцка. За този текст използва английската:

„Теодосиос Прокопидис, роден в Атина, работещ в ЦЕРН, ще бъде убит в понеделник, 21 октомври 2030 г. Ако видението ви е свързано с това престъпление, моля, пишете на [email protected]“.

Замисли се дали да не остави съобщението в този му вид, но после добави финален ред: „Надявам се да предотвратя собствената си смърт.“

Тео можеше да го преведе на гръцки и френски сам; на теория компютърът му би могъл да го преведе и на други езици, но ако пребиваването му в ЦЕРН го беше научило на нещо, то бе, че компютърните преводи често са неточни — все още си спомняше за едно ужасно недоразумение по време на коледен банкет. Не, щеше да помоли някои хора от ЦЕРН да му помогнат, щеше и да се посъветва с тях относно това кои вестници са най-важните в отделните държави.

Но едно нещо можеше да свърши незабавно: да изпрати съобщението си до различни нюзгрупи. Направи го, преди да си тръгне към вкъщи, за да легне да спи.

 

 

Най-накрая, в един сутринта, Лойд и Мичико напуснаха ЦЕРН. Отново оставиха тойотата си на паркинга — за хората в ЦЕРН не беше нещо необичайно да работят нощем.

Мичико работеше за „Сумитомо електрикс“; тя беше инженер, специалист по технологията на свръхпроводими ускорители, с дългосрочно назначение в ЦЕРН, благодарение на което бяха осигурени няколко компонента за Големия адронен колайдер от „Сумитомо“. Работодателите й бяха предоставили за нея и Тамико прекрасен апартамент на брега на Женевското езеро. Лойд не беше толкова добре платен и нямаше дотация за жилище; апартаментът му бе в град Сен Жени. Харесваше му да живее във Франция, докато работи предимно в Швейцария; ЦЕРН имаше своя собствена специална граница, което позволяваше на персонала да пътува между двете държави, без да си прави труда да показва документи.

Лойд бе наел апартамента мебелиран; въпреки че беше в ЦЕРН от две години, той не мислеше за мястото като за свой дом и идеята да купува мебели, които след това да транспортира до Северна Америка, нямаше смисъл за него. Обзавеждането беше малко старомодно и натруфено за неговия вкус, но поне всичко си пасваше с останалото: тъмно дърво, огненооранжев килим, тъмночервени стени. Създаваше се чувство за уют и топлина, за сметка на това мястото изглеждаше по-малко, отколкото бе в действителност. Но той не беше обвързан емоционално с този апартамент — никога не се бе женил или живял с човек от противоположния пол, и за двайсет и петте години, откакто живееше сам, бе сменил единайсет адреса. Въпреки това нямаше съмнение, че тази нощ двамата ще отидат при него, а не при нея. В апартамента в Женева щеше да има твърде много от Тамико, за да успеят да го понесат толкова скоро след нещастието.

Апартаментът на Лойд беше в четирийсетгодишна сграда, отоплявана с електрически радиатори. Двамата седнаха на кушетката. Лойд прегърна Мичико през раменете, опитвайки се да я утеши.

— Съжалявам — прошепна той.

Лицето на Мичико все още беше подпухнало. Имаше периоди на успокояване, но сълзите внезапно рухваха отново и изглеждаше, че така ще продължи вечно. Тя леко кимна.

— Нямаше начин да се предвиди това — каза Лойд. — Не можеше да се предотврати.

Но Мичико поклати глава.

— Каква майка съм аз? — заговори с болка тя. — Отведох дъщеря си на половин свят разстояние от бабите и дядовците й, от дома й.

Лойд не отвърна нищо. Какво можеше да каже? Че това изглежда като нещо прекрасно? Да отидеш да учиш в Европа, дори и когато си на осем, е страхотно преживяване за всяко дете. Със сигурност довеждането на Тамико в Швейцария е било добра идея.

— Трябва да опитам да се обадя на Хироши — добави Мичико. Хироши беше бившият й съпруг. — Да се уверя, че е получил имейла.

Лойд си помисли, че Хироши вероятно няма да прояви по-голям интерес към дъщеря си сега, когато бе мъртва, отколкото проявяваше, когато тя все още беше жива. Въпреки че никога не се бе срещал с него, Лойд мразеше Хироши по най-различни причини. Мразеше го, защото е натъжавал Мичико — не веднъж или два пъти, а години наред. Болеше го, като си мислеше за тъжния й живот без усмивка върху лицето й, без радост в сърцето й. Също така, ако трябваше да бъде честен със себе си, мразеше Хироши, защото е бил пръв с нея. Но Лойд не каза нищо. Просто погали сияещата черна коса на Мичико.

— Той не искаше да я водя тук — подсмръкна Мичико. — Искаше да я оставя в Токио, да учи в японско училище. — Тя избърса очите си. — „Подходящо училище“ — цитира го. След кратка пауза продължи: — Само ако го бях послушала…

— Явлението се е случило в световен мащаб — напомни меко Лойд. — Тя нямаше да е на по-сигурно място в Токио, отколкото в Женева. Не можеш да се обвиняваш.

— Не се обвинявам — погледна го Мичико. — Аз…

Но тя се спря. Лойд се чудеше дали не е искала да каже: „Обвинявам теб.“

Мичико не бе дошла в ЦЕРН, за да бъде с Лойд, но и в двамата нямаше никакво съмнение, че той беше причината, поради която тя бе решила да остане. Тя бе помолила „Сумитомо“ да продължат командировката й тук, след като оборудването, за което отговаряше, беше инсталирано. През първите два месеца Тамико бе останала в Япония, но след като реши да удължи престоя си, Мичико уреди и идването на дъщеря си в Европа.

Лойд също беше обичал Тамико. Той знаеше, че участта на пастроците винаги е трудна, но те двамата се харесваха. Не всички деца са доволни, когато разведеният им родител си намери друг партньор; собствената сестра на Лойд бе скъсала с приятеля си, защото двамата й млади синове не ги беше грижа за новия мъж в живота й. Но Тамико веднъж бе казала на Лойд, че го харесва, защото той кара майка й да се усмихва.

Лойд погледна годеницата си. Тя беше толкова тъжна, че той се чудеше дали ще я види някога отново усмихната. На него самия му се плачеше, но имаше нещо глупаво, чисто мъжко в него, което не му позволяваше да го направи, докато тя също плачеше. Така че се въздържа.

Чудеше се какво въздействие ще има това върху предстоящата им сватба. С предложението си той не бе имал предвид нищо друго, освен че обича Мичико, напълно и безусловно. И не се съмняваше, че тя също го обича, но въпреки това сигурно имаше и друга причина Мичико да иска да се омъжи за него. Без значение колко модерна и освободена жена беше, а поне по японските стандарти Мичико бе доста модерна, тя все пак трябваше, повече или по-малко, да търси баща за детето си, някой, който да й помогне да отгледа Тамико, който да осигури мъжко присъствие в живота й.

Наистина ли Мичико се нуждаеше от съпруг? Да, двамата с Лойд се чувстваха страхотно заедно — но при много двойки беше същото, без да се женят и без някакво дългосрочно обвързване. Дали тя все още искаше да се омъжи за него?

И, разбира се, съществуваше и другата жена, онази във видението…

Видението доказваше, че както сватбата на неговите собствени родители беше завършила с развод, така и евентуалната му сватба с Мичико би имала същия развой.