Робърт Сойер
Поглед в бъдещето (29)

29.

Тео, вече на четирийсет и осем години, беше особено доволен от факта, че действителността на 2030 година се бе оказала по-различна от онова, което беше научил от виденията през 2009 година. Самият той си бе пуснал гъста брада, която покриваше изпъкналата му челюст (и му спестяваше притесненията, че към обяд вече изглежда така, сякаш не се е бръснал въобще). Малкият Хелмут Дрешер беше казал, че във видението си е видял брадичката на Тео; брадата бе един вид манифест на свободната воля.

И все пак, с приближаването на датата на експеримента, Тео усещаше нарастващо безпокойство. Той се опита да убеди себе си, че нервността му е свързана с опасенията да не подведат отново целия свят, ако експериментът се обърка, но Големият адронен колайдер работеше безотказно, затова ученият трябваше да признае, че поводът за притесненията му е друг.

Не, безпокоеше го фактът, че денят, в който според виденията от 2009 година той трябваше да умре, бързо приближаваше.

Тео откри, че не може нито да се храни, нито да спи спокойно. Ако беше успял да открие кой всъщност е искал да го убие, това може би щеше да облекчи нещата — просто трябваше да избягва този човек. Но той нямаше никаква представа кой бе стрелял (или би стрелял, или щеше да стреля).

Най-накрая настъпи неизбежният понеделник, 21 октомври 2030 година — датата, която, поне според една от версиите на реалността, беше гравирана с лазер на надгробния камък на Тео. На сутринта той се събуди облян в студена пот.

В ЦЕРН все още ги чакаше ужасно много работа — до сблъсъка с потока неутрино от Сандулеак оставаха само два дни. Той се опита да изхвърли всичко от мислите си, но дори и след като пристигна в кабинета си, откри, че не може да се концентрира.

А малко след десет сутринта вече не бе в състояние да се сдържи. Тео напусна контролния център на Големия адронен колайдер, сложил бежова шапка с козирка и слънчеви очила с огледални стъкла. Това не беше особено умен ход; времето бе хладно и почти половината небе беше покрито с облаци. Но вече никой не излизаше навън без защита на главата и очите. Въпреки че изтъняването на озоновия слой най-накрая бе спряно, все още не бяха предприети никакви ефективни мерки за повторното му изграждане.

Слънцето хвърляше отблясъци върху скалистите върхове на планината Юра. На паркинга се виждаше един автобус на „Глобус Гейтуей“; разбира се, почти изоставеният ЦЕРН не беше включен като атракция в „Пътеводител Мишлен“, а и без това с приближаването на датата на експеримента на негова територия не се допускаха никакви туристи. Този автобус бе нает, за да докара от летището тълпата журналисти; те се бяха стекли от цял свят, за да отразят подготовката на експеримента.

Гъркът отиде до колата си, червен форд октавия — добър, здрав автомобил. Цял живот се беше занимавал със струващи милиарди долари ускорители на частици; едва ли му трябваше някоя скъпа кола, за да се доказва.

Щом се приближи към нея, колата го разпозна и той й кимна, за да покаже, че иска да влезе. Шофьорската врата се плъзна нагоре в покрива. Все още можеха да се купят автомобили, чиито врати се отваряха настрани, но при недостига на място за паркиране в градските центрове вратите, които не се нуждаеха от допълнителен терен за отваряне, бяха много по-удобни.

Тео влезе в колата и й каза къде иска да отиде.

— По това време — обяви колата с приятен мъжки глас, — най-бързо ще стигнем по Рю Мейнар.

— Добре — каза ученият. — Ти караш.

И автомобилът направи точно това — леко се повдигна над земята и потегли.

— Музика или новини? — попита го мъжкият глас.

— Музика — отговори Тео.

Колата пусна едни от любимите изпълнители на Тео — популярна корейска джаг-група. Но музиката не успя да го успокои. По дяволите, той знаеше, че дори не трябва да е в Швейцария, но Големият адронен колайдер си оставаше най-голямото съоръжение от този тип в света; преди изобретяването на тахионно-тардионния колайдер всички периодични опити да бъде съживен проектът за създаването на Свръхпроводим суперколайдер, отхвърлен от американския конгрес през 1993 година, се бяха проваляли. А поддръжката и ремонта на ускорителите на частици се превръщаше в отмиращо изкуство. Повечето от хората, които бяха построили оригиналния Голям електронно-позитронен ускорител — първият, който беше монтиран в гигантския подземен тунел на ЦЕРН, — бяха или починали, или пенсионирани, и само онези, които работеха с Големия адронен колайдер, влязъл в действие четвърт век по-рано, се занимаваха с подобна дейност. Така че в Швейцария се нуждаеха от експертното мнение на Тео. „Но проклет да съм — помисли си той, — ако застана като неподвижна мишена.“

Автомобилът спря пред крайната цел, която Тео бе посочил: главното управление на полицията в Женева. Сградата беше стара — на повече от век, и въпреки че двигателите с вътрешно горене бяха станали незаконни за колите, произведени след 2021 година, постройката все още носеше следите от замърсяването с автомобилни газове; все някога трябваше да бъде почистена с пясъчноструен апарат.

— Отвори — каза Тео.

Вратата се изгуби в тавана.

— В радиус от петстотин метра няма свободни места за паркиране — съобщи колата.

— Тогава започни да обикаляш из квартала — поръча Тео. — Ще ти се обадя, когато дойде моментът да ме вземеш.

Автомобилът отговори с жизнерадостен утвърдителен сигнал. Тео си сложи шапката и очилата и излезе навън. Прекоси тротоара, изкачи се по стълбите и влезе в сградата.

— Bonjour — поздрави седналият зад бюрото едър рус мъж. — Je peux vous aider?^[1]

— Oui — кимна Тео. — Detective Helmut Drescher, s’il vous plait.^[2]

Младият Хелмут Дрешер наистина беше станал детектив; изпълненият с любопитство Тео бе проверил това няколко месеца по-рано.

— Мут не е тук — продължи мъжът на френски. — Някой друг няма ли да свърши работа?

Гъркът усети как сърцето му потъва в петите. Дрешер поне щеше да го разбере, но да се опитва да го обясни на някой напълно непознат…

— Всъщност се надявах да се видя с детектив Дрешер — отвърна той. — Очаквате ли го скоро?

— Всъщност не… О, явно днес е щастливият ви ден. Ето го, влиза.

Тео се обърна. В сградата бяха влезли двама мъже на подходяща възраст; нямаше представа кой от тях е Дрешер.

— Детектив Дрешер? — произнесе колебливо той.

— Аз съм — отвърна човекът отдясно. Хелмут беше пораснал и се бе превърнал в привлекателен млад мъж със светлокестенява коса, силна квадратна челюст и ясни сини очи.

— Както казах — обади се полицаят зад гърба на Тео, — днес е щастливият ви ден.

„Стига да доживея до утре“ — помисли си ученият.

— Детектив Дрешер — каза той, — трябва да говоря с вас.

Хелмут се обърна към човека, с когото беше влязъл.

— Ще ти се обадя по-късно, Фриц.

Фриц кимна и се изгуби в сградата.

Дрешер по никакъв начин не показа, че е познал Тео. Разбира се, откакто се бяха видели, бяха минали двайсет и една години и въпреки че предстоящото повторение на преместването във времето бе получило широк медиен отзвук, Тео беше твърде зает напоследък, за да дава много интервюта; бе оставил тази част на Джейк Хоровиц.

Хелмут поведе посетителя навътре. Детективът беше облечен с обикновени дрехи, но Тео не можа да не забележи изключително хубавите му обувки. Дрешер постави дланта си на четеца и вратата се отвори, пропускайки ги в голяма стая. Флатсита — тънки като хартия компютри — бяха натрупани на купчинки върху някои бюра или разпилени върху други. Една цяла стена беше покрита с карта на Женева, която показваше контролирания с компютри трафик, като всяко превозно средство бе проследявано с отделен транспондер. Тео се вгледа, за да провери дали ще види собствената си кола да обикаля сградата; като че ли точно в този момент тя не беше единствената, която го правеше.

— Моля, седнете — покани го Дрешер и посочи с жест към стола, обърнат към бюрото му. Взе едно флатси от купчината и го постави между тях. — Имате ли нещо против да запиша разговора ни? — попита той. Думите му, изречени на френски, веднага се появиха на екрана, придружени от надпис „Х. Дрешер“.

Тео се съгласи с кимване. Детективът махна с ръка към компютъра. Тео осъзна, че иска отговор на глас.

— Non — каза той.

Флатсито надлежно записа думата, но просто постави въпросителна на мястото, където трябваше да се появи името на говорещия.

— А вие сте?

— Теодосиос Прокопидис — поясни Тео, като очакваше името му да подскаже нещо на Дрешер.

Поне компютърът се ориентира веднага — ученият видя на екрана да се появява малък прозорец с името му, правилно изписано на гръцки, плюс няколко основни факти за него. Мястото след „non“, където трябваше да се появи името му, веднага се запълни с „Т. Прокопидис“.

— И какво мога да направя за вас? — поинтересува се Хелмут, все още в неведение.

— Не се сещате кой съм, нали? — попита Тео.

Дрешер поклати глава.

— Последния път, когато се видяхме, нямах брада.

Детективът се взря в лицето му.

— Е, аз… о! О, Боже! Това сте вие!

Тео наведе поглед към екрана, флатсито се беше справило достойно в предаването на емоционалния изблик на Хелмут. Когато отново погледна нагоре, той видя, че лицето на германеца бе пребледняло.

— Oui — потвърди Тео. — C’est moi.

— Mon Dieu — възкликна Дрешер. — През всичките тези години не спрях да мисля за това. — Той поклати глава.

— Присъствал съм на много аутопсии, видял съм много мъртви тела. Но вашето — да видиш нещо подобно като дете… — Мъжът потрепери.

— Съжалявам — каза Тео. Помълча за миг, след което продължи: — Помните ли посещението ми у вас малко след като получихте видението? В къщата на родителите ви — онази, с голямата стълба?

Хелмут кимна.

— Помня. Изкарахте ми акъла.

Гъркът леко сви рамене.

— И за това съжалявам.

— Опитвах се да изтрия това видение от съзнанието си — призна Хелмут. — През всичките тези години се опитвах да не мисля за него, но то не ме напуска.

Тео се усмихна извинително.

— Вината не е ваша — махна с ръка Дрешер. — Какво беше вашето видение?

Ученият се изненада от въпроса; Хелмут все още не можеше да свърже своето видение на мъртвото тяло с живото човешко същество, което седеше пред него.

— Никакво — отвърна той.

— Да, вярно — поклати глава детективът, леко смутен. — Извинете.

За миг настъпи неловко мълчание, след което Дрешер отново заговори:

— Знаете ли, не беше чак толкова лошо — видението имам предвид. То ме накара да се заинтересувам от полицейската работа. Едва ли щях да се запиша в полицейската академия, ако го нямаше.

— От колко време сте полицай? — попита Тео.

— Седем години — последните две съм детектив.

Гъркът нямаше представа дали това е бърз напредък или не, но се усети, че изчислява годините на Дрешер. Би могъл да има университетска степен. Тео беше прекарал твърде много време сред академици и учени; винаги се бе притеснявал да не се държи прекалено снизходително с хората, които не бяха стигнали по-далеч от гимназията.

— Добре сте се справили — предположи той.

Хелмут сви рамене, но след това се намръщи и поклати глава.

— Въобще не трябва да се намирате в този район. Не трябва да сте в Европа, за Бога. Сигурно сте били убит във или около Женева, иначе нямаше да разследвам убийството ви. Ако аз имах видение, че ще бъда убит на това място в този ден, досега да съм отлетял за Китай или Хаваите.

Сега беше ред на Тео да свие рамене.

— Не исках да съм тук, но нямам друг избор. Нали ви казах, че работя в ЦЕРН. Бях част от екипа, който преди двайсет и една години проведе експеримента с Големия адронен колайдер. Те се нуждаят от мен, за да може вдругиден да го повторят. Повярвайте ми, ако имах някакъв избор, щях да бъда на друго място.

— Нали не сте се захванали с бокс?

— Не.

— Защото в моето видение…

— Знам, знам. Казахте, че съм бил убит в боксов мач.

— Баща ми непрекъснато гледаше бокс по телевизията — обясни Хелмут. — Странен спорт за един продавач на обувки, но му харесваше. Гледах заедно с него, дори още като дете.

— Вижте — каза Тео, — вие знаете по-добре от всеки друг, че наистина съм в опасност. Затова и дойдох при вас. — Той преглътна. — Имам нужда от помощта ви, Хелмут. Имам нужда от полицейска защита. От този момент, докато се проведе експериментът след… — погледна към часовника на стената, залепено с тиксо флатси, на чийто екран проблясваха петнайсетсантиметрови цифри — след петдесет и девет часа.

Дрешер посочи с ръка към натрупаните на бюрото му флатсита.

— Чака ме много работа.

— Моля ви. Знаете какво може да се случи. Повечето хора са си взели отпуска тази сряда и ще си бъдат на сигурно място вкъщи по време на преместването във времето. Чак ми е неприятно да го казвам, но бихте могли да използвате този ден, за да наваксате с работата.

— Аз няма да почивам в сряда. — Детективът кимна към останалите хора в стаята. — Никой от нас няма да почива — в случай, че нещо се обърка. — Замълча за миг. — Имате ли представа кой би могъл да ви застреля?

Тео поклати глава, след което погледна към записващото флатси и отговори:

— Не. Никаква. Двайсет и една години се опитвах да го открия — опитвах се да разбера кого ли ще ядосам до такава степен, че да ме иска мъртъв, или пък кой ще спечели, ако ме премахне от пътя си. Но няма никой.

— Никой?

— Нали знаете, понякога човек полудява; обхваща го параноята. И започва без никаква причина да подозира някого. Известно време си мислех, че бившият ми партньор, Лойд Симко, ще го направи. Но вчера разговарях с него; той е във Върмонт и не възнамерява да идва в Европа в близко бъдеще.

— Полетът продължава само… Колко? Три часа, ако вземе свръхзвуков самолет — каза Дрешер.

— Знам, знам — но съм сигурен, че не е той. Обаче там някъде има един човек, някой… как го наричате вие? Каква беше точната фраза? Някое неизвестно лице или група от лица, които може би наистина ще се опитат да отнемат живота ми. Затова ви моля — умолявам ви — не допускайте това лице или тези лица да ми навредят.

— Къде трябва да бъдете днес?

— В ЦЕРН. Или в кабинета ми, в контролния център на Големия адронен колайдер, или долу в тунела.

— Тунела?

— Да. Сигурно сте чували за него: на стотици метри под ЦЕРН има прокопан кръгъл тунел, с обиколка двайсет и седем километра. Като гигантски пръстен, нали се сещате? Там се намира Големият адронен колайдер.

Хелмут захапа устната си и я подъвка известно време.

— Изчакайте да поговоря с капитана — реши накрая. После стана, прекоси стаята и почука на една врата. Тя се плъзна встрани и Тео забеляза вътре строга тъмнокоса жена. Дрешер влезе и вратата се затвори зад гърба му.

Сякаш го нямаше цяла вечност. Гъркът нервно се огледа. На бюрото на детектива имаше холограма на млада жена, която може би беше съпругата или приятелката му, както и друга на възрастни мъж и жена. Тео разпозна жената: фрау Дрешер. Ако снимката беше правена наскоро — а сигурно бе така; допреди две години холокамерите въобще не бяха по джоба на едно честно ченге, — то тогава времето се бе отнесло милостиво към нея. Тя си оставаше много привлекателна жена, която не се притесняваше от посивелите си коси.

Най-после вратата в далечния край на помещението се отвори и детектив Дрешер се появи. Той прекоси пълната с полицаи стая и се върна при бюрото си.

— Съжалявам — въздъхна и седна на стола си. — Ако някой ви беше заплашил или нещо…

— Нека поговоря с капитана ви.

Хелмут изсумтя.

— Тя няма да ви види; през повечето време не вижда дори мен. — Той смекчи гласа си. — Съжалявам, г-н Прокопидис. Просто внимавайте и това е.

— Мислех си, че вие… че точно вие… ще ме разберете.

— Аз съм просто едно ченге — отвърна Дрешер. — Получавам заповеди. — В гласа му се промъкна лукава нотка. — Освен това може би направихте грешка, като дойдохте тук. Ами ако се окаже, че аз съм човекът, който ви е застрелял? Нали Агата Кристи е написала един подобен роман, в който детективът е убиецът? Нямаше ли да е иронично, че идвате точно при мен?

Тео повдигна вежди. Сърцето му биеше лудо, той не знаеше какво да каже. Господи, той наистина беше застрелян с Глок — оръжие, което бе предпочитано от полицаите по цял свят…

— Не се тревожете — ухили се Дрешер. — Шегувам се. Реших, че мога да ви поизплаша и аз малко, заради страха, който брах тогава. — Но въпреки това се протегна и с две махвания на показалеца си изтри последните няколко изречения от флатсито. — Успех, г-н Прокопидис. Както вече ви казах, просто бъдете внимателен. За милиарди хора бъдещето се оказа различно от онова, което им беше показано във виденията им. Не би трябвало аз да ви го казвам, все пак сте учен, нали, но всъщност няма особена причина да се смята, че точно вашето видение ще се сбъдне.

 

 

Тео използва мобилния си телефон, за да повика колата и когато тя пристигна, той седна вътре.

Несъмнено Дрешер беше прав. Тео се почувства объркан заради пристъпа на паника; може би причина за това беше кошмарът от предишната нощ, комбиниран с притеснението за скорошния експеримент. Той се опита да се успокои, гледайки през прозореца към провинциалния пейзаж, докато колата му го отвеждаше обратно в контролния център на Големия адронен колайдер. Автобусът все още стоеше на паркинга. Видът му му навяваше носталгия. Автобусите на „Глобус Гейтуей“ пътуваха из цяла Западна Европа, разбира се. Самият той никога не ги бе използвал, но като тийнейджър с двама негови приятели винаги си отваряха очите за тях през юли и август. Вътре често пътуваха северноамерикански момичета, търсещи поредното вълнуващо лято; през онези години Тео беше прекарвал не една романтична вечер с някоя американска гимназистка.

Но приятните спомени преминаха в тъга; той се замисли за дома, за Атина. След смъртта на Дим се бе прибирал само два пъти. Защо ли не намираше повече време за родителите си? Тео остави колата си да потърси свободно място за паркиране. Той слезе от нея и тръгна към контролния център на Големия адронен колайдер.

— О, Тео — каза Джейк Хоровиц, който идваше от другия край на коридора. — Опитвах се да се свържа с теб. Обадих се на колата ти, но тя каза, че си арестуван или нещо такова.

— Забавна кола — усмихна се Тео. — Всъщност бях на гости — посетих един човек, когото смятах за стар приятел.

— Имаме проблем с Големия адронен колайдер и Джигс не знае как да го оправи.

— Така ли?

— Да, нещо с един от криостатните клъстери — номер четирийсет и четири в трети октант.

Тео се намръщи. Бяха минали години от последния път, когато Големият адронен колайдер бе работил с пълна мощ. Джигс, само на трийсет и четири години, беше началник-отделът за поддръжка; всъщност той никога не бе виждал колайдера да работи на нива от 14 тераелектронволта.

Гъркът кимна; криостатните механизми бяха печално известни с фината си изработка.

— Ще ги погледна. — В добрите стари дни, когато ЦЕРН имаше персонал от три хиляди души, Тео никога нямаше да слезе сам в тунела на Големия адронен колайдер, но при този оскъден екип това беше най-добрият начин да разпредели ограничената си работна ръка, а и там може би беше най-безопасното място: естествено някой откачен тип можеше да влезе в комплекса на ЦЕРН, търсейки Тео, за да го застреля, но такъв нарушител несъмнено щеше да бъде спрян много преди да стигне до тунела. Пък и никой освен Джейк и Джигс — на които вярваше безусловно — нямаше да знае, че той е долу.

Тео се качи на асансьора и слезе на сто метра под земята. Въздухът в тунела бе влажен и топъл и миришеше на машинно масло и озон. Осветлението беше приглушено — синкавобялата светлина на флуоресцентните лампи бе подсилвана на равномерни интервали от жълтите аварийни лампи, монтирани на стените. Пулсирането на уредите, жуженето на помпите за въздух и потракването на токовете на Тео по бетонния под отекваха силно в тунела. При напречен разрез се виждаше, че с изключение на плоския под тунелът е кръгъл, а диаметърът му варира между 3,8 и 5,5 метра.

Както винаги, Тео Прокопидис първо обърна глава на едната страна и огледа тунела, след което се обърна на другата. Не беше съвсем изправен. Откриваше се гледка доста надалеч, но в един момент стените се изкривяваха.

На тавана бе окачена Н-образната монорелсова линия, а на нея висеше самото влакче; Джигс го беше паркирал тук. Влакчето се състоеше от една кабина, достатъчно голяма, за да побере един човек, три малки вагонетки, предназначени за превоз на товари, и накрая втора кабина, която гледаше в противоположната посока. Вагонетките не бяха нищо повече от висящи кошници, направени от метал и боядисани в електриковосиньо. Кабините имаха отворени, боядисани в оранжево конструкции с полегати предни стъкла, над които бяха поставени фарове, и широки гумени амортисьори, монтирани отдолу. Предните стъкла се спускаха под остър ъгъл.

Машинистът трябваше да седи с изпънати напред крака; кабините не бяха достатъчно високи, за да поберат нормално седяща фигура. На предниците им беше гравиран надпис „ОРНЕКС“ — името на производителя на монорелсовото влакче. От двете страни на надписа бяха разположени малки червени светлоотражатели, а под тях по цялата дължина на кабината бяха положени черно-жълтите аварийни маркировки; производителите искаха да бъдат сигурни, че кабините ще се виждат отдалеч в мъждивата светлина. През 2020 година монорелсовото влакче беше подобрено; вече вдигаше около шейсет километра в час, което означаваше, че за по-малко от трийсет минути можеше да обиколи тунела.

Тео извади една кутия с инструменти от шкафа на спирката и си сложи жълтата каска — въпреки че рядко слизаше в тунела, той заемаше достатъчно висока длъжност, за да има лична каска. Отиде до едната вагонетка и остави кутията вътре, качи се в кабината, насочена към него — обратно на часовниковата стрелка, подкара влакчето и с бръмчене се изгуби в тъмнината.

 

 

Детектив Хелмут Дрешер се опита да продължи работата си; трябваше да прегледа седем случая, а капитан Лавоазие бе поискала от него повече резултати. Но мислите на Мут непрекъснато се връщаха към молбата на Тео Прокопидис. Човекът изглеждаше доста приятен; на Мут му се искаше да може да му помогне. Освен това за мъж около петдесетте изглеждаше в много добра форма. Детективът намери флатсито, на което бе записал разговора им; на екрана все още се виждаше прозорчето с биографичните данни на Тео. Роден на 2 март 1982 година — значи беше на четирийсет и осем. Твърде възрастен за боксьор — освен това нямаше физиката на такъв. Може би в алтернативната реалност, показана във виденията, той бе по-скоро треньор или съдия, отколкото боксьор.

Но не — нещо не му се струваше както трябва. Мут не носеше със себе си визитната картичка, която Тео му беше дал преди двайсет години, въпреки че я бе запазил през всичките тези години и дори я разглеждаше от време на време: на нея с големи букви пишеше ЦЕРН. Така че ако през 2009-та вече е бил физик, едва ли по-късно щеше да реши да прави кариера в спорта. Но Мут ясно си спомняше собственото си видение: мъжът с широк зелен работен комбинезон — съдебният патолог, както вече знаеше — убедено беше заявил, че Прокопидис е бил убит на ринга и…

На ринга.

Какво му бе казал по-рано Прокопидис? Сигурно сте чували за него: на стотици метри под ЦЕРН има прокопан кръгъл тунел, с обиколка двайсет и седем километра. Като гигантски пръстен, нали се сещате?

Навремето Мут беше още хлапе — малко хлапе, което гледаше бокс с баща си; малко хлапе, което обичаше филма „Роки“. Тогава просто бе решил, че „на ринга“ означава „на боксов мач“ и повече не се беше замислял.^[3]

Гигантски пръстен, нали се сещате?

Мамка му. Може би Прокопидис наистина беше в опасност. Мут стана от бюрото си и тръгна към кабинета на капитан Лавоазие.

 

 

Повреденият криостатен клъстер се намираше на около десетина километра път; монорелсовото влакче щеше да откара Тео там за десет минути. Лъчите на фаровете прорязваха тъмнината. Из целия тунел бяха монтирани флуоресцентни осветителни тела, но нямаше смисъл да се осветяват всичките двайсет и седем километра.

Най-накрая Тео пристигна на мястото, където се намираше неизправният криостатен клъстер. Той спря влакчето, слезе от него, намери таблото за управление на локалното осветление и включи всички лампи на петдесет метра пред и зад него. След това извади кутията с инструментите и тръгна към повредената част.

 

 

Този път капитан Лавоазие не възрази и разреши на Дрешер да охранява Тео до края на деня. Мут се качи на обикновената си, немаркирана кола и потегли към ЦЕРН. Не очакваше мястото да е по-различно от останалите: мислеше, че сигналът от транспондера на полицейската кола ще накара вратите да се отворят автоматично и да я пропуснат. Обаче му се наложи да спре и да покаже значката си на компютъра пазач, преди бариерата да се вдигне. Освен това той поиска от компютъра да го упъти — комплексът на ЦЕРН се състоеше от десетки почти изоставени сгради. За около пет минути успя да открие центъра за управление на Големия адронен колайдер. Паркира колата си на асфалта и изтича вътре.

По коридора се зададе привлекателна жена на средна възраст с луничаво лице. Мут й показа значката си.

— Търся Тео Прокопидис — каза той.

Жената кимна.

— Преди обяд беше тук; сега ще проверя къде е.

Тя го поведе навътре в сградата; надникна в две стаи, но Тео не беше там.

— Да проверим в кабинета на съпруга ми — предложи. — Двамата с Тео работят заедно. — Те тръгнаха по друг коридор и влязоха в един кабинет. — Джейк, този човек е полицай. Търси Тео.

— Той слезе в тунела — отвърна Джейк. — Пак проклетият криостатен клъстер в трети октант.

— Може да е в опасност — обясни Мут. — Ще ме отведете ли при него?

— В опасност ли?

— В неговото видение днес трябва да бъде застрелян — и аз имам много добра причина да вярвам, че това ще стане долу в тунела.

— Мили Боже — възкликна Джейк. — Ъъъ, да, разбира се — ще ви отведа при него… По дяволите! Дявол да го вземе, сигурно е тръгнал с влакчето.

— Влакчето ли?

— По продължение на целия пръстен има монорелсов влак. Сигурно е отишъл с него на десет километра оттук.

— Само един влак ли имате?

— Преди бяха четири, но отдавна ги продадохме. Остана ни само един.

— Можете да влезете през станцията за достъп — обади се жената. — Няма път дотам, но можете да прелетите над нивите.

— Да, да! — възкликна Джейк. Той се усмихна на жена си. — Красива и умна! — После се обърна към Дрешер. — Да вървим!

Джейк и Мут тръгнаха по коридора, минаха през фоайето и излязоха на паркинга.

— Ще вземем моята кола — каза детективът. Двамата седнаха вътре, Мут натисна бутона за старт и колата се вдигна над земята. Джейк го упъти как да излезе от комплекса, след което посочи към широките земеделски ниви.

Колата полетя.

 

 

Тео погледна към кутията на криостатния клъстер. Нищо чудно, че Джигс беше имал проблеми с ремонта му: опитал се бе да влезе през погрешния вход. Таблото, зад което беше работил, бе все още отворено, но потенциометрите, които трябваше да се поправят, се криеха зад друго табло.

Опита се да отвори люка, който щеше да му даде достъп до правилните механизми за управление, но не успя да го помръдне. Напълно занемарен в тъмния влажен тунел, люкът очевидно беше ръждясал и не можеше да се отвори. Тео порови в кутията, търсейки подходящ инструмент, но намери само няколко отвертки, които не можеха да свършат работа. Всъщност се нуждаеше от железен лост или нещо подобно. Тихо изруга на гръцки. Можеше да се върне с влакчето в комплекса и да вземе подходящия инструмент, но това му се струваше загуба на време. Нямаше начин в тунела да няма нещо, което да може да се използва. Погледна назад по пътя, откъдето беше дошъл; през последните няколкостотин метра от пътуването си не бе забелязал нищо, което да му свърши работа, но пък тогава просто зяпаше. Въпреки това реши, че е по-добре да продължи напред по тунела, без да се отдалечава много, за да види дали няма да открие нещо подходящо.

 

 

Отдалечената станция за достъп се намираше в стар бетонен бункер насред нива, засята с рапица. Колата кацна върху една къса алея, от която тръгваше по-широк път в друга посока. Мут угаси двигателя. Двамата с Джейк излязоха навън.

Беше обяд и тъй като вече бе октомври, слънцето не се беше издигнало много високо в небето. Но поне пчелите, които през лятото бяха същинска напаст, сега се бяха скрили. По планинските склонове растяха предимно иглолистни дървета, но долу беше пълно с широколистни; листата на повечето вече бяха пожълтели.

— Да вървим — каза Джейк.

Мут се поколеба.

— Нали няма опасност от облъчване?

— Не и докато колайдерът е изключен. Напълно безопасно е.

Докато вървяха към бункера, край тях изприпка таралеж и побърза да се скрие в разцъфналата рапица. Джейк се спря за малко пред вратата. Тя беше от старомодния вид — с панти и секретна ключалка. Но бе разбита — в тревата до бункера беше захвърлен железен лост.

Детективът се приближи.

— Няма ръжда — отбеляза той и посочи метала, който се бе показал след разбиването на ключалката. — Извършено е наскоро. — Подритна леко железния лост с върха на скъпата си обувка. — Тревата отдолу е все още зелена; сигурно се е случило или днес, или вчера. — Погледна към Джейк. — Държите ли нещо ценно долу?

— Ценно — да — отвърна Джейк. — Но непродаваемо. Освен ако не знаете някой черен пазар за остаряло оборудване за високоенергийна физика.

— Казвате, че този колайдер не е бил използван напоследък?

— От няколко години.

— Може да са скитници — реши Мут. — Става ли да се живее долу?

— Ами… сигурно. Там е студено и тъмно, но е сухо.

Дрешер носеше на хълбока си чантичка. Отвори я, измъкна малък електронен уред и го прекара над лоста.

— Много отпечатъци — промърмори. Джейк надникна над рамото му; видя отпечатъците, които проблясваха на екрана на уреда. Мут натисна няколко бутона. След около трийсетина секунди на екрана се изписа текст. — Няма съответствие. Този, който го е извършил, никога не е бил арестуван в Швейцария или в Европейския съюз. — Той направи кратка пауза. — Колко далеч се намира Прокопидис?

Джейк посочи с пръст.

— На около пет километра в тази посока. Но долу трябва да има паркирани два ховъркарта. Ще вземем единия.

— Тео има ли мобилен телефон? Не можем ли да му се обадим?

— Той се намира на сто метра под земята — отвърна Джейк. — Там мобилните телефони нямат покритие.

Те бързо влязоха в бункера.

 

 

Тео извървя стотина метра, без да открие нищо, което да може да му помогне да отвори люка за достъп до криостатния клъстер. Той погледна назад; клъстерът вече се беше скрил зад завоя на пръстена.

Тъкмо се накани да се откаже и да тръгне обратно към влакчето, когато нещо привлече погледа му. Някакъв човек правеше нещо до един от шестполюсните пръстеновидни магнити. Той не носеше каска — което си бе нарушение на правилата. Тео се накани да му извика, но акустиката в тунела беше толкова слаба, че още преди години се бе отказал да вика на каквото и да било разстояние. Всъщност нямаше значение кой е човекът, стига да имаше повече инструменти, отколкото беше донесъл Тео.

След около минута се приближи до мъжа. Той работеше нещо до една от въздушните помпи; шумът, който тя вдигаше, сигурно му бе попречил да чуе стъпките на Тео. На пода на тунела беше кацнал ховъркарт — широк метър и половина кръгъл диск с два стола, скрити под навес. Ховъркартите бяха разработени за нуждите на голф игрищата; движеха се много по-лесно по тревата от старомодните моторни колички.

В старите времена в ЦЕРН работеха хиляди хора, които Тео не познаваше по физиономия, но сега, когато тук имаше само няколкостотин души, той се изненада да види непознато лице.

— Хей, там — извика Тео.

Мъжът — слаб бял човек около петдесетте, с бяла коса и мрачни сиви очи — се обърна рязко, очевидно стреснат. Наистина носеше със себе си куфарче с инструменти, но…

Той беше отворил големия капак на въздушната помпа и току-що бе приключил монтирането на някакъв уред вътре…

Уред, който приличаше на малко алуминиево куфарче, с поредица блестящи мигащи цифри отгоре.

Мигащи цифри, които отброяваха на обратно.