Робърт Сойер
Поглед в бъдещето (16)

16.

Беше време Тео да се прибере вкъщи. Не в апартамента си в Женева, който бе наричал дом през последните две години, а вкъщи, в Атина. При корените си.

А и, честно казано, щеше да е разумно от негова страна да не бъде около Мичико за известно време; в главата му продължаваха да се въртят безумни мисли за нея.

Той не подозираше, че някой в семейството му има нещо общо с неговата смърт, въпреки че когато беше започнал да чете за подобни неща, стана ясно, че обикновено точно така се случваше — още откакто Каин бе убил Авел и Ливия беше отровила Август, чак докато О’Джей бе убил жена си и астронавт на борда на космическата станция беше арестуван, въпреки привидно перфектното алиби, задето е убил собствената си сестра.

Но не, Тео не подозираше никого от членовете на семейството си. Освен това нямаше ли виденията на неговите близки роднини да хвърлят най-голяма светлина върху собствената му смърт? Сигурно някои от тях щяха да правят собствени разследвания след двайсет и една години, опитвайки се да проумеят кой е убил скъпия им Тео?

Избра „Олимпик Еърлайнс“ за полета до Атина. Отново се продаваха билети — хората си летяха пак както преди, убедили се, че преместването на съзнанията няма да се повтори. Той прекара полета в търсене на недостатъците в модела на Погледа в бъдещето, изпратен му по електронната поща от DESY, Немския електронен синхротрон, другата европейска организация, притежаваща ускорител на частици.

Тео не се беше прибирал вкъщи от четири години и съжаляваше за това. Господи, той можеше да е мъртъв след двайсет и една години, а бе допуснал през една пета от този период да не види майка си и да не опита гозбите й, да не види брат си, да не се наслади на изключителната красота на родината си. Да, Алпите бяха поразителни, но това беше стерилна, безплодна красота. В Атина, когато човек вдигне глава, винаги ще види как Акрополът е надвиснал над града и как обедното слънце осветява реставрирания, излъскан мрамор на Партенона. Хиляди години човешко обитаване; хилядолетия на мисъл, култура, изкуство.

Разбира се, като млад той бе посещавал много от известните археологически места. Спомняше си как, когато беше на седемнайсет, закараха класа му с училищния автобус до Делфи — дом на древен оракул. Лееше се дъжд и той не искаше да излиза от автобуса. Но учителката им, госпожа Мегас, настоя. Те се покатериха по хлъзгавите тъмни скали до тучна гора, където стигнаха до мястото, на което се предполагаше, че оракулът някога е сядал и е описвал загадъчните си видения от бъдещето.

Този вид предсказания са били по-добри, помисли си Тео. Бъдеще, което е тема на обсъждане и интерпретации, вместо студената, сурова реалност, която светът бе видял наскоро.

Също така ходиха и до Епидавър, до големия амфитеатър с концентрични редици от седалки. Там гледаха представление на „Едип цар“; Тео отказа да се присъедини към туристите, които го наричаха Едип Rex, „Rex“ беше латинска дума, а не гръцка, и изопачаваше дразнещо заглавието на пиесата.

Пиесата бе представена на старогръцки; със същия успех можеше да е и на китайски, ако се съди по това, което Тео успя да разбере от диалога. Но те бяха учили историята в училище; той знаеше какво ще се случи. Бъдещето на Едип също му беше предсказано: ще се ожениш за майка си и ще убиеш баща си. И Едип, също като Тео, бе решил, че може да надхитри съдбата. Въоръжен със знанието какво се очаква да направи, той просто го избягнал и живял дълго и щастливо с царицата си Йокаста. Само дето…

Само дето се оказало, че Йокаста е майка му, а мъжът, когото Едип убил преди години, след кавга по пътя към Тива, всъщност бил баща му.

Софокъл бе написал тази версия на историята за Едип преди две хиляди и четиристотин години, но учениците все още я изучаваха като най-яркия пример за драматична ирония в западната литература. А какво би могло да бъде по-иронично от съвременен грък, изправен пред дилемата на древните — бъдещето е предсказано, предстои трагичен край? Разбира се, героите на древногръцките трагедии имат hamartia — фатален порок, който прави провала им неизбежен. Някои имат hamartia, която е очевидна: алчност или похот, или неспособност да се подчиняват на закона.

Но какъв е бил фаталният порок на Едип? Коя черта на характера му го е погубила?

Тео беше обсъждал този въпрос надълго и нашироко в училище; повествователната форма, използвана в древните гръцки трагедии, бе спазена — винаги имаше hamartia.

И тази на Едип беше… коя?

Не алчност, не глупост, не страхливост.

Не, ако изобщо имаше порок, това бе неговата надменност; вярата му, че може да победи волята на боговете.

Но Тео беше възразил, че това е невалиден аргумент; той винаги търсеше логиката. Надменността на Едип, твърдеше той, се доказваше единствено чрез опита му да избегне съдбата си; ако съдбата му не беше толкова сурова, той никога нямаше да въстане против нея и никой нямаше да го сметне за надменен.

Не, бе казала учителката му, надменността му си я има, вижда се в хиляди дребни неща, които върши в пиесата. Всъщност, пошегувала се бе тя, въпреки че Едип означава „подут крак“ — алюзия за нараняването, причинено му, когато истинският му баща е вързал краката му и го е оставил да умре — със същото основание можеха да го нарекат и „подута глава“.

Но Тео не можеше да я види — не можеше да види надменността, не можеше да види високомерието. Според него Едип, който е решил трудната гатанка на Сфинкса, е имал висок интелект, бил е голям мислител — точно какъвто самият Тео смяташе да бъде.

Гатанката на Сфинкса: какво ходи на четири крака сутринта, на два крака по пладне, и на три крака вечерта? Разбира се, човекът, който пълзи като дете, ходи изправен в зрелостта си и се подпира с бастун на стари години. Какъв остър ум от страна на Едип!

Обаче сега Тео нямаше да живее достатъчно дълго, за да се нуждае от този трети крак, нямаше да види залеза на живота си. Вместо това щеше да бъде убит на средна възраст… точно като истинския баща на Едип, крал Лай, оставен мъртъв върху утъпкания път.

Освен ако не успееше да промени бъдещето, разбира се. Освен ако не успееше да надхитри боговете и да избегне съдбата си.

„Надменност? — помисли си младият грък. — Надменност? Това е смешно.“

Самолетът започна спускането си към нощната Атина.

 

 

— Твоите родители преди доста време резервираха билети, за да дойдат в Женева, същото направи и майка ми — беше казала Мичико. — Ако няма да се женим, трябва да кажем на хората. Трябва да вземеш решение.

— Ти какво искаш да направиш? — попита Лойд, печелейки време.

— Какво искам да направя аз? — изуми се от въпроса Мичико. — Искам да се омъжа; аз не вярвам в предопределеното бъдеще. Виденията ще се превърнат в реалност само ако им позволиш това — ако сбъдването им те задоволява.

Топката отново беше в неговото игрище. Лойд сви рамене.

— Съжалявам, скъпа. Наистина, аз…

— Виж — каза тя, пресичайки думите, които не искаше да чуе. — Знам, че родителите ти са направили грешка. Но ние няма да я направим.

— Виденията…

— Ние няма да я направим — повтори Мичико твърдо. — Ние сме един за друг. Ние сме предназначени един за друг.

Лойд мълча известно време. Най-накрая продължи да говори меко:

— Ти каза одеве, че може би защитавам идеята за неизменното бъдеще твърде охотно. Но не е така. Аз не просто търся начин да избегна вината — и определено не търся начин да избегна женитбата с теб, скъпа. Но това, че виденията са реални, е единственото възможно заключение въз основа на физиката, която познавам. Математическата част е много трудна, съгласен съм, но има отлична теоретична база, подкрепяща интерпретацията на Минковски.

— Физиката може да се промени за двайсет и една години — възрази Мичико. — Има много неща, в които са вярвали през 1988 година и за които сега знаем, че не са истина. Нова парадигма, нов модел, може да замени Минковски или Айнщайн.

Лойд се чудеше какво да каже.

— Може да се случи — заяви Мичико настойчиво.

Той пак се опита да заговори меко.

— Аз се нуждая… нуждая се от нещо повече от твоето пламенно желание. Нуждая се от рационално обяснение; нуждая се от солидна теория, която може да обясни защо виденията са нещо друго, а не единственото истинско предопределено бъдеще. — Млъкна за момент и добави: — Бъдеще, в което не е предопределено да сме заедно.

Гласът на Мичико се изпълваше с отчаяние:

— Е, добре, може би виденията са от истинското, реално бъдеще, но не от 2030 година.

Лойд знаеше, че не трябва да настоява; знаеше, че Мичико е уязвима… По дяволите, знаеше, че и той е уязвим. Но тя трябваше да се изправи срещу реалността.

— Доказателствата от вестниците изглеждат доста убедителни — напомни той кротко.

— Не… не е така. — Мичико звучеше все по-твърдо. — Това не може да бъде. Виденията сигурно са от време, много по-отдалечено в бъдещето.

— Какво искаш да кажеш?

— Знаеш ли кой е Франк Типлър?

Лойд се намръщи.

— Откровен алкохолик?^[1]

— Какво? А, загрях… Обаче аз имах предвид Типлър с едно „п“. Той е авторът на „Физика на безсмъртието“.

— Физика на какво?

— Безсмъртието. Вечният живот. Това е нещо, което винаги си искал, нали? Всичкото време на света; всичкото време, за да направиш всички неща, които искаш да направиш. Е, Типлър твърди, че в Точка омега — краят на времето — всички ние ще бъдем възкресени и ще живеем вечно.

— Що за глупости са това?

— Признавам, че е дивотия — съгласи се Мичико. — Но той дава един добър пример.

— Така ли? — скептично повдигна вежди Лойд.

— Той казва, че животът, базиран на компютъра, в края на краищата ще измести биологичния живот и способността да се обработва информация ще продължи да се развива година след година, докато в един момент, в далечното бъдеще, няма да остане изчислителен проблем, невъзможен за разрешаване. Няма да остане нищо, което бъдещият машинен живот да няма мощността и ресурсите да изчисли.

— Предполагам, че е така.

— А сега представи си точното, недвусмислено описание на всеки атом в човешкото тяло: какъв тип е, къде е разположен и как е свързан с останалите атоми в тялото. Ако знаеш това, можеш да възкресиш един човек в неговата цялост: точен дубликат, включително с уникалните спомени, съхранени в мозъка, и точната последователност на нуклеотидите в неговата ДНК. Типлър твърди, че един достатъчно съвършен компютър, достатъчно далеч в бъдещето, може лесно да те пресъздаде, като просто сътвори симулакрум, притежаващ същата информация като теб — същите атоми, разположени на същите места.

— Но никъде няма запис на мен. Не можеш да ме пресъздадеш без… не знам… без да ме сканираш по някакъв начин… нещо такова.

— Това няма значение. Ти можеш да бъдеш пресъздаден без никаква точно определена информация за теб.

— За какво говориш?

— Типлър казва, че има около 110 000 активни гени, от които се състои човешкото същество. Това означава, че всичките възможни пермутации от тези гени — всички възможни биологично отделни човешки същества — възлизат на около десет на десета на шеста степен различни хора. Така че ако възпроизведеш всички тези пермутации…

— Да възпроизведеш десет на десета на шеста степен човешки същества? — възкликна Лойд. — Стига, бе!

— Всичко това следва от допускането, че имаш безгранични възможности за обработка на информацията — напомни Мичико. — Може да има огромно количество възможни хора, но това все пак е крайно число.

— Доста крайно…

— Има също краен брой възможни състояния на паметта. С достатъчно голям капацитет за съхраняване на данни може да бъде пресъздадено не само всяко възможно човешко същество, но и всички възможни конфигурации на паметта за всяко от тях.

— Но в такъв случай ще ти трябва и по един пресъздаден човек за всяко състояние на паметта — заяви Лойд. — Едно състояние, в което съм ял пица снощи — или поне спомени, че съм правил това. Друго състояние, в което съм ял хамбургер. Et cetera, et cetera, ad nauseam.^[2]

— Точно така. Но Типлър казва, че могат да се възпроизведат всички човешки същества, които е възможно да съществуват, и всички възможни спомени, които биха могли да имат, което възлиза на десет на десета на двайсет и трета степен.

— Десет на десета на…

— Десет на десета на двайсет и трета.

— Пълно безумие — отсече Лойд.

— Това е крайното количество. И може да бъде възпроизведено с достатъчно мощен компютър.

— Но защо някой би го направил изобщо?

— Е, Типлър твърди, че Точка омега ни обича, и…

— Обича ни?

— Наистина трябва да прочетеш тази книга; направил я е да звучи много по-разумно, отколкото успявам да го предам.

— Не се и съмнявам — промърмори Лойд подигравателно.

— Спомни си и че ако в края на живота си вселената колапсира и настъпи Голямото свиване, времето ще забави хода си…

— Нали знаеш, че според повечето изследвания това няма да стане; няма достатъчно маса, дори и да се вземе предвид тъмната материя, за да започне вселената да се свива.

Мичико продължи да говори разпалено:

— Но ако тя колапсира, времето ще се забави дотолкова, че свиването й ще отнеме цяла вечност. От това следва, че пресъздадените хора ще живеят вечно: те ще бъдат безсмъртни.

— О, хайде стига. Някой ден, ако имам късмет, може би ще взема Нобелова награда. Но това е всичкото безсмъртие, на което някой някога може да се надява.

— Не и според Типлър — възрази Мичико.

— И ти му вярваш?

— Е, не напълно. Но ако оставиш настрана религиозните нюанси в теорията на Типлър, не можеш ли да си представиш далечно, много далечно бъдеще, в което… например някой отегчен гимназист решава да пресъздаде всеки възможен човек и всяко възможно състояние на паметта?

— Предполагам. Може би.

— Всъщност няма нужда да пресъздаде всички възможни състояния — би могъл да пресъздаде само едно случайно.

— О, разбирам. И ти твърдиш, че това, което видяхме — виденията, — не са от действителното бъдеще след двайсет и една години, а от този научен експеримент от далечното бъдеще. Една от възможните симулации. Само едно от безбройните — извинявай, почти безбройните — възможни развития на бъдещето.

— Точно така!

Лойд поклати глава.

— Доста трудно е да се приеме такова нещо.

— Нима? Наистина? По-трудно е да се приеме от идеята, че сме видели бъдещето и това бъдеще е неизменно, и дори познаването му е недостатъчно, за да предотвратим реализирането му? О, стига! Имам предвид, ако имаш видение, според което си в Монголия след двайсет и една години, всичко, което трябва да направиш, за да осуетиш видението, е да не отидеш в Монголия. Нали не твърдиш, че ще бъдеш принуден да отидеш там, въпреки своята воля? Определено имаме своя воля.

Лойд се опита да запази мекия си тон. Беше свикнал да спори на научни теми с други хора, но не и с Мичико.

— Ако във видението си ти си в Монголия, ще се озовеш там. О, да, може да имаш твърдо намерение никога да не ходиш там, но това ще се случи и ще изглежда напълно естествено за момента. Знаеш толкова добре, колкото и аз, че хората не са особено усърдни в реализирането на желанията си. Можеш да си обещаеш днес, че ще минеш на диета, и да имаш твърдото намерение след месец да не си се отказала, но по някакъв начин, без изобщо да си личи, че нямаш свободна воля, е много вероятно да си се отказала от диетата си дотогава.

Мичико изглеждаше засегната.

— Мислиш ли, че имам нужда от диета? — Но след миг се усмихна. — Шегувам се.

— Но разбираш идеята ми, нали? Няма доказателства, че дори в близка перспектива можем да си наложим нещо чрез най-обикновено усилие на волята. Защо да мислим, че след две десетилетия ще имаме свобода на волята?

— Защото трябва да имаме — каза Мичико, отново станала сериозна. — Защото ако нямаме, тогава няма никакъв изход. — Тя потърси погледа му. — Не разбираш ли? Типлър трябва да е прав. Или ако не е, тогава има някакво друго обяснение. Това не може да е бъдещето. — Млъкна за момент. — Не може да е нашето бъдеще.

Лойд въздъхна. Обичаше я, но… по дяволите, по дяволите, по дяволите. Поклати глава в знак на отрицание.

— Аз не по-малко от теб искам бъдещето да не е такова — отговори той нежно.

— Тогава не допускай да е — помоли Мичико, хвана ръката му и преплете пръстите си с неговите. — Не го допускай.