Робърт Сойер
Поглед в бъдещето (24)

24.

Тео се върна в Ню Йорк и разказа на Лойд всичко за срещата си с Чанг. Канадецът беше не по-малко озадачен от историята на възрастния човек. Двамата физици останаха в Ню Йорк още осем дни, докато в Обединените нации продължаваха разгорещените дебати по предложението им.

Китай се изказа в подкрепа на това да се разреши експериментът да бъде повторен. Макар и сега да беше ясно, че бъдещето не е неизменно, фактът, че според първите видения тоталитарното правителство на Китай все още управляваше с желязна ръка в бъдещето, бе изиграл огромна роля в обуздаването на дисидентите в тази страна. За Китай това беше ключов въпрос. Имаше само две възможни версии на бъдещето: комунистическата диктатура или щеше да продължи, или не. Първите видения бяха показали, че тя продължава. Ако вторите видения покажеха същото нещо, тогава дори и познанието за променливото бъдеще не би могло да свали комунизма — духът на дисидентите щеше да бъде прекършен; перфектен пример за онова, което „Ню Йорк Таймс“, проявявайки неуместно остроумие, беше нарекъл „Дим^[1] поглед към бъдещето“ — в памет на Димитриос Прокопидис, който, съкрушен от видяното в бъдещето, се бе предал, въпреки че е било по силите му да го промени.

А ако вторите видения покажеха, че комунизмът пада? Тогава Китай нямаше да е по-зле от преди първия Поглед в бъдещето, с несигурните си перспективи. Според правителството в Пекин рискът си струваше.

Посланиците на Европейския съюз явно също смятаха да гласуват колективно в полза на повторението, по две причини. Ако повторението се провалеше, тогава безкрайният поток от съдебни дела, възбудени срещу ЦЕРН и неговите страни-членки вероятно щеше да бъде спрян. А ако повторението бъдеше успешно, това второ зърване на бъдещето щеше да е безплатно, но всяко следващо щеше да струва милиарди евро. Наистина другите нации можеха да опитат да построят ускорители, способни да произвеждат енергийни нива, близки до тези на ЦЕРН, обаче въпреки че първите видения бяха показали един свят с изобилие от тахионно-тардионни колайдери, все пак изглеждаше, че виденията не могат да бъдат призовани лесно. Дори и ЦЕРН да беше отговорен за случилото се, явно ставаше въпрос за уникално явление — Погледът в бъдещето бе станал възможен благодарение на някаква специфична комбинация от параметри, които е малко вероятно да бъдат възпроизведени от друг ускорител.

Възраженията срещу повторението бяха най-яростни в западното полукълбо — тези страни, в които хората са били будни, когато съзнанията им са отпътували за 2030 година, и съответно голям брой хора са били наранени или са загинали. Възраженията се дължаха главно на гнева от вредите, нанесени предишния път, и на страха, че и вторите видения можеше да бъдат придружени от подобна касапница и разрушения.

В източното полукълбо нанесените вреди бяха сравнително по-малко; в много държави повече от деветдесет процента от жителите бяха или заспали, или най-малкото безопасно настанени в леглата по време на Погледа в бъдещето; имаше много малко нещастни случаи и незначително количество имуществени вреди. Явно, твърдяха хората от източното полукълбо, организираното, обявено предварително повторение на опита няма да подложи на риск много хора. Те обявяваха аргументите срещу повторението за по-скоро емоционални, отколкото рационални. Наистина, анализът на събитията по целия свят показваше, че хората, имали видения, бяха поразително доволни, че са ги имали, въпреки че се бяха убедили, че те не показват неизменно бъдеще. Наистина, сега, когато светът беше убеден, че бъдещето може да бъде променено, хората, видели бъдеще, което бяха сметнали за негативно, общо взето искаха да имат ново видение дори повече от хората, видели бъдеще, описвано от тях като позитивно.

Въпреки че нямаше официален глас в дебатите на ООН, папа Бенедикт XVI обяви, че виденията са напълно съвместими с католическата доктрина. Посещаемостта на литургиите се бе увеличила неимоверно, след като беше станало ясно какво значение придава папата на Погледа в бъдещето.

Премиер-министърът на Канада също подкрепяше виденията, тъй като те показваха, че Квебек все още е част от страната. Президентът на Съединените щати не беше толкова ентусиазиран: въпреки че Америка явно щеше да продължи да бъде световен лидер две десетилетия по-късно, сред президентските съветници имаше сериозно безпокойство, че първото зърване на бъдещето вече е направило много, за да навреди на националната сигурност, с хора — дори деца, — които още не са положили клетва за вярност, а са имали достъп до всякаква поверителна информация. И, разбира се, водачът на демократите се тревожеше, че републиканецът Франклин Хапгуд, понастоящем професор по държавно право, ще е на власт през 2030 година.

Така че американската делегация продължи да възразява против повторението. „Все още погребваме мъртъвците си“ — каза посланикът. Но японската делегация продължи да настоява, че дори и виденията да не отразяват актуалното бъдеще, те явно отразяват едно бъдеще, от което има практическа полза. САЩ — страна, в която голям процент от хората са имали съдържателни, дневни видения — се бе опитала да запази за себе си технологичните облаги, извлечени от виденията. Първият Поглед в бъдещето отразяваше 11:21 в Лос Анджелис, 2:21 следобед в Ню Йорк и 3:31 сутринта в Токио; повечето японци не бяха имали във виденията си нищо по-вълнуващо от собствените си сънища в бъдещето. Америка беше извлякла изгода от новите технологии и новите открития, показани във виденията на гражданите й; Япония и останалата част от източното полукълбо се чувстваха незаслужено онеправдани.

Това амбицира допълнително китайската делегация; те явно бяха чакали някой да повдигне този важен въпрос. Погледът в бъдещето бе показал Пекин в 2:21 сутринта местно време; повечето китайци, подобно на японците, просто бяха имали видения на сънищата си в бъдещето. Те настояваха, че ако бъдат потърсени други видения, началото на опита трябва да се измести с дванайсет часа спрямо предишния опит. По този начин, ако съзнанията прескочат напред през същия период от двайсет и една години, шест месеца, два дни и два часа, този път жителите на източното полукълбо биха извлекли по-голяма полза и така би имало паритет.

Японското правителство незабавно подкрепи Китай по тази точка. Индия, Пакистан и двете Кореи се съгласиха, че така е справедливо.

Изтокът вероятно беше прав, че Америка се опитва да запази технологичното си предимство; САЩ решително настояваше, че ако има възпроизвеждане на опита, то трябва да бъде по същото време на денонощието. Те даваха научни аргументи в полза на искането си: според тях повторението си е повторение и колкото е възможно повече параметри трябва да бъдат същите.

Лойд Симко бе поканен да се изкаже отново пред Генералната асамблея по този въпрос.

— Аз съм решително против променянето на който и да е от факторите, без да е необходимо — каза той, — но след като все още нямаме пълен работен модел на явлението, не мога да кажа категорично, че има някакво значение дали експериментът ще бъде проведен през деня или през нощта. В края на краищата тунелът на Големия адронен колайдер е надеждно екраниран против изтичане на радиация — и това екраниране го предпазва също и от проникване на слънчеви лъчи и други излъчвания във вътрешността му. Въпреки това съм против промяната на часа за провеждане на експеримента.

Делегатът от Етиопия отбеляза, че Симко е американец, следователно най-вероятно се опитва да защити американските интереси. Лойд възрази, че всъщност е канадец, но това не впечатли африканеца; Канада също беше извлякла голяма изгода от виденията на гражданите й.

Междувременно ислямският свят в по-голямата си част бе приел виденията като илхам (божествено напътствие, вкарано директно в човешката душа и съзнание), а не като уахи (божествено разкриване на бъдещето), тъй като, по дефиниция, само пророците бяха способни на последното. Фактът, че виденията отразяват променливо бъдеще, явно потвърждаваше ислямската гледна точка и въпреки че ислямските лидери не използваха метафората за Скрудж, концепцията за получаването на прозрения, които всеки може да тълкува с помощта на религията, се приемаше като напълно съвместима с Корана.

Някои мюсюлмани бяха на противоположното мнение — че виденията са сатанински, част от продължаващото разрушаване на света, а не божествени. Във всеки случай ислямските духовни лидери отхвърляха решително идеята, че причината е физическият експеримент; според тях това беше погрешна, светска, западна интерпретация. Виденията явно имаха духовен произход и техниката нямаше нищо общо с подобни преживявания.

Лойд се опасяваше, че ислямските нации ще използват тези основания, за да се противопоставят на повторението на експеримента с Големия адронен колайдер. Но първо аятолахът в Иран, после и шейх Ал Асхар в Египет, а след тях — и останалите шейхове и имами в мюсюлманския свят подкрепиха повтарянето на опита, главно защото ако опитът се провалеше, това щеше да докаже на неверниците, че явлението е било духовно, а не светско събитие.

Разбира се, правителствата на ислямските държави често имаха противоречия с вярващите в техните земи. Онези правителства, които бяха направили реверанс към запада, подкрепяйки повтарянето на опита, стига да има изместване от дванайсет часа, както азиатците бяха настояли, печелеха във всички случаи — ако повторението на опита се провалеше, западните учени щяха да бъдат оплюти, а светският мироглед щеше да претърпи поражение; при успешен опит икономиките на мюсюлманските страни щяха да бъдат подпомогнати, тъй като техните граждани щяха да добият същата информация за технологиите на бъдещето, която американците вече бяха получили.

Лойд очакваше, че хората, които не бяха имали видения — онези, които явно загиват в бъдещето, — също ще са против повтарянето на опита, но всъщност мнозина от тях го подкрепиха. Младите хора без видения — наречени „Ънгрейтфул дет“^[2] от „Нюзуик“ — често изказваха желанието си да докажат, че има някаква друга причина за липсата на видения при тях първия път, а не собствената им смърт. Възрастните хора без видения, главно примирилите се с факта, че след двайсет и една години вече ще са мъртви, просто бяха любопитни да научат от разказите на другите повече за бъдещето, което те самите никога нямаше да видят.

Някои държави — сред които Португалия и Полша — настояваха за отлагане на повторението на опита поне с година. Представяха се три необорими контрааргумента. Първо, както Лойд бе посочил, колкото повече време минава, толкова по-вероятно е някой външен фактор да се промени достатъчно, за да провали повторението на опита. Второ, нуждата от абсолютна сигурност по време на повторението беше ясна на обществеността точно в момента; тежките инциденти, които се бяха случили предишния път, започваха да избледняват в паметта и се увеличаваше вероятността някои да проявят нехайство при подготовката си. Трето, хората искаха нови видения, които да потвърдят или опровергаят събитията, представени в първите им видения — това щеше да позволи на онези, видели обезпокоителни неща, да разберат дали сега са на път да избегнат такова бъдеще. Ако новите видения бяха за времето след двайсет и една години, шест месеца, два дни и два часа от момента на повторното провеждане на експеримента, всеки изминал ден намаляваше шанса второто видение да бъде достатъчно свързано с първото, за да се направи сравнение между двете възможности.

Имаше и добър икономически аргумент в полза на бързото повторение — при положение че изобщо ще има повторение. Много дейности се извършваха с намален капацитет заради повреди в апаратурата и наранявания на персонала, станали по време на Погледа в бъдещето. Спирането на работата в близко бъдеще заради втори Поглед в бъдещето щеше да е съпроводено с по-малка загуба на продуктивност, отколкото след месец или след година, когато всички дейности щяха да се осъществяват с пълния си капацитет.

Дебатите засягаха безброй теми: икономика, национална сигурност (какво би станало, ако една държава осъществи ядрена атака срещу друга точно по време на преместването на съзнанията?), философия, религия, наука, демократични принципи. Трябваше ли решение, което засяга всеки човек на планетата, да бъде взето с по един глас за всяка държава? Не трябваше ли вотът да е пропорционален, като се има предвид населението на отделните държави, при което гласът на Китай щеше да натежи най-много? Или решението трябваше да се вземе с глобален референдум?

Най-накрая, след много ожесточени спорове, ООН взе следното решение: експериментът с Големия адронен колайдер да бъде повторен с дванайсетчасова разлика във времето, както мнозина бяха настоявали.

Всички посланици на Европейския съюз поискаха да се изпълни едно условие, преди да се съгласят ЦЕРН да опита да повтори експеримента: да няма процеси на правителствено ниво срещу ЦЕРН, срещу държавите, които го притежават, и срещу който и да било член на персонала. Беше приета резолюция на ООН, предотвратяваща всякакви подобни процеси в Световния съд. Разбира се, нищо не можеше да спре гражданските искове, въпреки че швейцарското и френското правителства декларираха, че техните съдилища няма да разглеждат такива дела, и беше трудно да се установи дали някакви други съдилища имаха необходимата юрисдикция.

Най-големият логистичен проблем беше с Третия свят: новините пристигаха бавно в неразвитите или изостаналите региони, ако изобщо пристигнеха. Беше решено, че експериментът ще бъде повторен след шест седмици; това трябваше да е достатъчно време да бъде предупреден всеки, до когото е възможно да се достигне.

И започна подготовката на човечеството за новото надникване в утрешния ден.

Мичико го кръсти „Операция Клаату“. Във филма „Денят, в който Земята спря“ Клаату, извънземно, спря цялото електричество на света за половин час, точно в дванайсет часа вашингтонско време, за да демонстрира нуждата от световен мир, но го направи изключително грижливо, така че никой да не пострада. Самолетите си останаха в полет, токът в операционните зали не спря. Сега те трябваше да опитат да са толкова внимателни, колкото и Клаату, въпреки че, както Лойд отбеляза, във филма Клаату умря за кратко заради усилията си. Разбира се, като извънземно, той успя да се съживи…

Лойд беше разочарован. Първия път поради някаква причина експериментът не бе успял да произведе бозона на Хигс; искаше му се да поразмести леко параметрите, с надеждата да получи тази неуловима частица. Но знаеше, че всичко трябва да бъде абсолютно същото като предишния път. Вероятно никога нямаше да има шанс да направи подобрения; никога нямаше да има шанс да получи бозона на Хигс. И това, вероятно, означаваше, че никога няма да получи Нобелова награда.

Освен ако…

Освен ако не измислеше обяснение за това, което се беше случило. Но въпреки че явно неговият експеримент бе предизвикал скока двайсет и една години напред в бъдещето и въпреки че той, както и всеки друг в ЦЕРН, се беше мъчил да разреши случая, Лойд нямаше никаква представа какво се е случило. Имаше абсолютно същата вероятност някой друг — може би дори някой, който не се занимава с теорията на елементарните частици — да се досети какво точно е станало.