Робърт Сойер
Поглед в бъдещето (25)

25.

Денят на опита.

Почти всичко беше същото. Разбира се, сега часът бе възмутителен — пет сутринта, вместо пет следобед, но тъй като в контролната зала на Големия адронен колайдер нямаше прозорци, това не си личеше. Също така присъстваха повече хора. Не беше лесно да се докара прилична тълпа от журналисти за повечето експерименти с елементарни частици, но този път отделът по връзки с обществеността на ЦЕРН трябваше да тегли жребий, за да определи кои дванайсет репортери да получат достъп. Камерите предаваха сцената по целия свят.

По цялата планета хората лежаха в леглата си, на дивани, по земята, на тревата, на голата земя. Никой не пиеше горещи напитки. Нямаше търговски, военни или частни самолети в полет. Цялото пътно движение във всички градове беше спряло — всъщност бе спряло от часове, за да е сигурно, че няма да има нужда от спешни операционни намеси и движение на линейки по време на повторението на опита. Магистралите бяха свободни или превърнати в гигантски паркинги.

Две космически совалки — една американска и една японска — бяха в орбита в момента, но нямаше причина да се мисли, че те са в опасност; астронавтите просто бяха влезли в спалните си чували за времето на експеримента. Деветте души на борда на Международната космическа станция бяха направили същото.

Нямаше започнати операции и пици, метнати във въздуха; нямаше апаратура, която да работи. Във всеки един момент обикновено една трета от човечеството спеше, но точно сега почти всичките седем милиарда жители на Земята бяха будни. Иронията беше, че се вършеха по-малко дейности от който и да е друг момент в историята.

Както и първия път, сблъсъкът между частиците се контролираше от компютър. Симко наистина нямаше нищо друго за вършене. Репортерите бяха сложили камерите си на триножниците, но те самите лежаха на пода или върху маси. Тео вече беше легнал, както и Мичико — твърде близо до Тео за вкуса на Лойд. Имаше място на пода вляво и вдясно от главната конзола. Канадецът легна там. Виждаше един от часовниците от мястото и започна да отброява на обратно:

— Четирийсет секунди.

Къде ли се бяха срещнали? От колко дълго бяха женени? Имаха ли деца?

— Двайсет секунди.

Беше ли щастлив бракът? Наистина изглеждаше така, през онова кратко надникване в бъдещето. Но пък той бе виждал и родителите си да са нежни помежду си в отделни случаи.

— Десет секунди.

А може би жената дори нямаше да я има в следващото видение.

— Девет секунди.

Всъщност след двайсет и една години най-вероятно щеше да спи — без да е сигурно дори, че ще сънува.

— Осем секунди.

Имаше нулев шанс да види себе си отново — да бъде някъде край огледало или покрай монитор с камера.

— Седем.

Но със сигурност щеше да види нещо, което да му разкрие информация, нещо значимо.

— Шест.

Нещо, което да отговори поне на част от парливите въпроси.

— Пет.

Нещо, което би могло да е завършек на видяното предишния път.

— Четири.

Той обичаше Мичико, разбира се.

— Три.

И те щяха да се оженят, независимо от това какво показват първото или предстоящото видение.

— Две.

И все пак би било хубаво да знае името на другата жена…

— Едно.

Затвори очи, сякаш така щеше да призове по-добре видението.

— Нула.

Нищо. Мрак. По дяволите, той спеше в бъдещето! Не беше честно; това бе неговият експеримент в края на краищата! Ако някой заслужаваше второ видение, това беше той, и…

Лойд отвори очи; все още лежеше по гръб. Над главата му бе таванът на контролната зала на Големия адронен колайдер.

О, Господи! О, Господи!

След двайсет и една години щеше да е на шейсет и шест.

И двайсет и една година след това видение, някой друг месец по-късно от предишното…

Щеше да е мъртъв.

Също като Тео.

По дяволите. По дяволите!

Той обърна глава встрани и в полезрението му се мерна часовникът.

Сините цифри безмълвно се преобразяваха: 05:00:11, 05:00:12, 05:00:13…

Не беше припаднал…

Нищо не се бе случило.

Опитът да повторят Погледа в бъдещето се беше провалил и…

Зелена светлина.

Зелена светлина на ALICE-конзолата!

Лойд се изправи на крака. Тео го последва.

— Какво се случи? — попита един от репортерите.

— Едно голямо нищо — отвърна друг.

— Моля всички да останат на пода — извика Мичико. — Все още не знаем дали вече е безопасно да се става.

Тео тупна с длан Лойд по гърба. Лойд се ухили до уши. Той се обърна и прегърна Тео.

— Момчета — каза Мичико, надигайки се на лакътя си.

— Нищо не се случи.

Лойд пусна Тео, втурна се към Мичико, хвана я за ръцете, вдигна я на крака и я прегърна.

— Скъпи — обади се Мичико, — какво става?

Симко посочи към конзолата. Мичико се опули.

— Sinjirarenai! — възкликна тя. — Ти го получи!

Канадецът се ухили още повече.

— Ние го получихме!

— Какво сте получили? — обади се един от репортерите.

— Нищо не стана, по дяволите!

— О, стана — заяви Лойд.

Тео също се ухили.

— Да, наистина!

— Какво? — настоя същият репортер.

— Хигс! — възкликна Симко.

— Какво?

— Бозонът на Хигс! — обясни Лойд и прегърна Мичико през кръста. — Получихме бозона на Хигс.

Друг от репортерите прикри с длан прозявката си.

— Голяма работа! — каза той.

 

 

Един от журналистите интервюираше Лойд.

— Какво се случи? — попита мъжът, грубоват кореспондент на „Лондон Таймс“ на средна възраст. — Или, по-точно, защо не се случи нищо?

— Как може да кажете, че не се е случило нищо? Получихме бозона на Хигс!

— Никой не го интересува това. Ние искаме…

— Вие грешите — изрече Лойд категорично. — Това е главното! Несъмнено то ще бъде водещата новина във всички вестници по света.

— Но виденията…

— Нямам обяснение защо не се повториха. Но едва ли може да се каже, че днешното събитие е неуспех. Учените се надяват да открият бозона на Хигс откакто Глашов, Сейлъм и Уайнбърг са предсказали съществуването му преди половин век.

— Обаче хората очакваха друго зърване на бъдещето и…

— Разбирам — кимна Лойд. — Но Големият адронен колайдер е построен предимно заради намирането на бозона на Хигс, а не заради някакво си глупаво търсене на предсказания за бъдещето. Знаехме, че трябва да достигнем десет трилиона електронволта, за да произведем Хигс. Ето защо деветнайсетте държави, притежаващи ЦЕРН, обединиха усилията си, за да построят Големия адронен колайдер. Ето защо Съединените щати, Канада, Япония, Израел и други страни дариха милиони на проекта. Това беше добро научно, важно научно…

— Дори да е така — прекъсна го репортерът, — „Уолстрийт Джърнъл“ оцени общата цена от спирането на всички дейности на над четиринайсет милиарда долара. Това прави „Проект Клаату“ най-скъпото начинание в човешката история.

— Но ние получихме бозона на Хигс! Не разбирате ли? Това не само доказва теорията на електрослабото взаимодействие, доказва и съществуването на полето на Хигс. Сега знаем какво кара обектите — мен, вас, тази планета — да имат маса. Бозонът на Хигс е носител на фундаментално поле, което осигурява маса на елементарните частици — и ние потвърдихме неговото съществуване!

— Никой не се интересува от някакъв си бозон — заяви репортерът. — Хората не могат дори да видят думата, без да се изкикотят.

— Наречете го частица на Хигс тогава; много физици му казват така. Но както и да го наречете, това е най-важното физическо откритие досега през двайсет и първи век. Разбира се, все още не е изминало дори първото десетилетие от века, но се обзалагам, че накрая на столетието хората ще погледнат назад и ще кажат, че това все още е най-важното физическо откритие на века.

— Което не обяснява защо не получихме нищо…

— Но ние получихме — възкликна ученият раздразнено.

— Имам предвид — защо не получихме никакви видения.

Лойд изду бузи и издиша шумно.

— Вижте, направихме каквото можахме. Може би феноменът е бил абсолютна случайност. Може би много зависи от началните условия, които бяха леко променени. Може би…

— … Ни метнахте — заключи репортерът.

Симко остана смаян.

— Моля?

— Метнали сте ни. Нарочно сте провалили експеримента.

— Не сме…

— Искали сте да прекратите всички съдебни дела; дори след тия циркове в ООН, все още искате да сте сигурни, че никой никога няма да ви осъди, и ако покажете, че ЦЕРН няма нищо общо с първия Поглед в бъдещето…

— Не сме подправяли нищо. Не сме подправяли Хигс. Ние направихме пробив, за Бога!

— Вие ни измамихте — отсече мъжът от „Таймс“. — Измамихте цялата планета.

— Не ставайте смешен — каза Лойд.

— О, хайде. Ако не сте ни метнали, тогава защо не успяхте да ни осигурихте ново зърване на бъдещето?

— Аз… не знам. Опитахме се. Наистина се опитахме.

— Ще има разследване, нали знаете.

Канадецът се опули, но вероятно репортерът беше прав.

— Вижте — настоя Симко, — направихме всичко, каквото можахме. Компютърните данни ще докажат това; те ще покажат, че всеки параметър на експеримента е абсолютно същият. Разбира се, има го проблемът с теорията на хаоса и чувствителността към началните условия, но ние наистина направихме каквото можахме и резултатът едва ли е провал — не и в дългосрочен план. — Репортерът изглеждаше така, сякаш се готви да възрази отново — вероятно с това, че компютърните данни може да са подправени. Но Лойд вдигна ръка. — Обаче все пак може и да сте прав; може би днешният опит доказва, че ЦЕРН всъщност няма нищо общо с онова, което се случи преди. В такъв случай…

— В такъв случай сте се отървали — отбеляза репортерът с горчивина.

Ученият се намръщи, обмисляйки думите му. Разбира се, той вероятно вече се беше отървал от неприятностите със закона относно онова, което се бе случило първия път. Но морално? Без оправданието, осигурено от теорията на блоковата вселена, все още беше затънал — след самоубийството на Дим — във всичките тези смърт и разрушения, които бе предизвикал.

Лойд вдигна вежди.

— Предполагам, че сте прав — каза той. — Предполагам, че съм се отървал.