Робърт Сойер
Поглед в бъдещето (2)

2.

ЦЕРН беше основан петдесет и пет години по-рано, през 1954 г. Персоналът му се състоеше от три хиляди души, около една трета от които бяха физици или инженери, около една трета — техници, а останалата една трета бяха всякакви — от администратори до занаятчии.

Големият адронен колайдер бе построен на цената от пет милиарда щатски долара в същия кръгъл подземен тунел, разположен по швейцарско-френската граница, в който все още се намираше старият, вече неизползваем Голям електронно-позитронен колайдер. Големият електронно-позитронен колайдер беше в експлоатация между 1989 и 2000 година. Големият адронен колайдер използваше свръхпроводими електромагнити, създаващи двойно електромагнитно поле с плътност 10 Тесла, за да тласка частиците по гигантския кръг. ЦЕРН бе най-голямата и най-мощната нискотемпературна система в света, която употребяваше течен хелий, за да изстуди магнитите до само 1,8 градуса по Целзий над абсолютната нула.

Всъщност Големият адронен колайдер съдържаше два ускорителя в един: единият ускоряваше частиците по часовниковата стрелка, а другият — обратно на часовниковата стрелка. Потокът от частици, движещ се в едната посока, трябваше да се сблъска с потока, движещ се в противоположната посока, и тогава…

И тогава E=mc², кулминацията.

Уравнението на Айнщайн показва просто, че материята и енергията са равнозначни. Ако сблъскате частици с достатъчно големи скорости, кинетичната енергия от сблъсъка може да се преобразува в екзотични частици.

Големият адронен колайдер беше активиран през 2006 година^[1] и през първите няколко години на работа осъществяваше сблъсъци между протони, произвеждайки енергия от повече от четиринайсет трилиона електронволта.

Но сега беше време да се премине към Втори етап и Лойд Симко и Тео Прокопидис бяха повели екипа към провеждането на първия експеримент. Във Втория етап вместо протоните да се сблъскват помежду си, едно към друго щяха да се насочват оловни ядра — всяко от които двеста и седемнайсет пъти по-масивно от протона. В резултат на сблъсъците щяха да се произвеждат хиляда сто и петдесет трилиона електронволта, сравними с енергийните нива във вселената в първата милиардна от секундата след Големия взрив. При тези енергийни нива Лойд и Тео трябваше да получат бозона на Хигс, частица, която физиците преследваха от половин век.

Вместо това получиха смърт и разрушения в зашеметяващи размери.

 

 

Гастон Беранже, генералният директор на ЦЕРН, беше набит, космат мъж с остър, гърбав нос. Когато феноменът се осъществи, той седеше в кабинета си. Това бе най-големият кабинет в комплекса на ЦЕРН, с дълга заседателна маса от истинско дърво точно пред бюрото му и голям, облицован с огледала, добре зареден бар. Самият Беранже не пиеше — вече не пиеше; няма нищо по-тежко от това да си алкохолик във Франция, където се сервира вино с всяко ядене; Гастон беше живял в Париж преди назначението му в ЦЕРН. Но когато посланиците дойдеха да видят за какво са похарчени техните милиони, той трябваше да има готовност да им сипе напитка, без нито веднъж да покаже колко отчаяно желае да се присъедини към тях.

Разбира се, Лойд Симко и неговият съекипник Тео Прокопидис щяха да се опитат да проведат великия си експеримент с Големия адронен колайдер този следобед; той би трябвало да се е освободил от задълженията си и да наблюдава, но винаги изникваше нещо по-важно, а и ако ходеше да гледа всяко задействане на ускорителите, нямаше да е в състояние да върши никаква работа. Освен това трябваше да се подготви за срещата си с екипа от „ЖЕЦ Алстом“ на другия ден сутринта и…

 

 

— Вдигни това!

Гастон Беранже нямаше никакво съмнение къде се намира: беше в своята къща, на десния бряг на Женевското езеро. Библиотеката „ИКЕА“ бе същата, както и диванът и лекото кресло. Но телевизорът „Сони“ и неговата стойка бяха изчезнали. Вместо тях нещо, което би трябвало да е плосък монитор, беше монтирано на стената над мястото, където обикновено стоеше телевизорът. Даваха международен футболен мач. Единият отбор бе на Испания, но той не успя да разпознае другия, чиито играчи бяха облечени със зелено-виолетови фланелки.

В стаята току-що беше влязъл един млад мъж. Гастон не го познаваше. Човекът носеше нещо подобно на черно кожено яке и го хвърли на ръба на дивана, откъдето то се плъзна върху килима на пода. Малък робот, малко по-голям от кутия за обувки, се измъкна изпод масата и се затътри към падналата дреха. Гастон посочи с пръст към робота и извика:

— Arrêt!^[2]

Машината замръзна, а след миг отстъпи обратно под масата.

Младият мъж се обърна. Изглеждаше на около осемнайсет или деветнайсет. На дясната му буза имаше нещо като анимирана татуировка на светкавица, която, разчупена на пет, се движеше на зигзаг през младото му лице.

Когато той се обърна, лявата страна на лицето му стана видима — и изглеждаше ужасяващо; всички мускули и кръвоносни съдове се виждаха ясно, сякаш по някакъв начин бе обработил кожата си с химикал, който я правеше прозрачна. Дясната ръка на младия мъж беше покрита с екзоскелетна ръкавица, която удължаваше пръстите му и завършваше с лъскави, хирургически остри сребърни остриета.

— Казах да го вдигнеш! — изрече рязко Гастон на френски. Или поне това беше неговият глас. Той нямаше усещането, че изрича думите по своя воля. — Докато аз ти купувам дрехите, ще полагаш грижи за тях!

Младият мъж го изгледа гневно. Гастон бе сигурен, че не го познава, но той му напомняше… за кого? Беше трудно да се каже с това ужасно полупрозрачно лице, но високото чело, тънките устни, тези студени сиви очи, този гърбав нос…

Острите върхове на удълженията на пръстите му се прибраха с бръмчене и младежът вдигна якето, стиснал го между механичните си палец и показалец сякаш бе нещо неприятно. Гастон се вторачи в него, проследявайки движението му през хола. Докато правеше това, не можеше да не забележи, че и много от останалите неща също не са наред: познатата шарка на книгите в библиотеката беше напълно променена, като че ли някой бе пренаредил всичко по някаква причина. Наистина изглеждаше, че томовете са много повече, отколкото трябваше да бъдат, макар че беше направено и прочистване на семейната библиотека. Друг робот, този път паякообразен и почти с размерите на човешка ръка с разперени пръсти, вървеше по рафтовете и явно бършеше праха.

На едната стена, там, където обичайно стоеше сложеното в рамка копие на „Le Moulin de la Galette“ на Моне, сега имаше ниша, в която бе изложено нещо, наподобяващо скулптура на Хенри Мур… Но не, там не би трябвало да има ниша, тази стена беше обща със стената на съседната къща. Сигурно бе нещо плоско, холограма или нещо подобно, окачено на стената и създаващо илюзия за дълбочина; ако беше така, то илюзията бе напълно идеална.

Вратата на гардероба също беше различна; тя се плъзна встрани от само себе си, когато младежът я наближи. Той бръкна вътре, извади една закачалка и окачи якето на нея. После върна закачалката обратно… и якето се плъзна от нея върху пода на гардероба.

Гласът на Гастон отново се обади вбесено:

— По дяволите, Марк, не можеш ли да си по-внимателен?

Марк…

Марк! Mon Dieu!^[3]

Ето защо му изглеждаше познат.

Семейна прилика.

Марк. Името, което той и Мари-Клер бяха избрали за детето, което тя носеше.

Марк Беранже.

Гастон дори още не беше взимал бебето в ръцете си, не му бе помагал да се оригне, притискайки го до рамото си, не беше сменял пелените му, а ето го тук, пораснал, вече мъж — плашещ, враждебно настроен мъж.

Марк погледна към падналото яке. Бузата му все още проблясваше. После се отдалечи от шкафа, позволявайки на вратата да се затвори със свистене зад гърба му.

— Да те вземат дяволите, Марк — чу се гласът на Гастон. — Омръзна ми да се държиш така! Никога няма да си намериш работа с подобно поведение!

— Майната ти — каза момчето с дълбок, подигравателен глас.

И това бяха първите думи на детето му — не „мама“, не „тате“, а „майната ти“.

А за да не останат никакви съмнения, точно в този момент Мари-Клер се появи в полезрението на Гастон, влизайки в стаята през друга плъзгаща се врата.

— Не говори на баща си по този начин — скара се тя.

Гастон остана смаян; това беше Мари-Клер, без никакво съмнение, но приличаше повече на майка си, отколкото на самата себе си. Косата й бе бяла, лицето й беше сбръчкано и бе наддала поне с петнайсет килограма.

— Майната ти и на теб — отвърна й Марк. Гастон беше сигурен, че гласът му ще протестира.

— Не говори на майка си по този начин — не го разочарова той.

Преди Марк да се обърне, Гастон зърна на тила му обръсната област, върху която хирургически бе имплантиран метален слот.

Това сигурно беше халюцинация. Трябваше да е халюцинация. Но каква ужасна халюцинация беше! Мари-Клер щеше да роди всеки момент. Те опитваха от години тя да забременее — Гастон управляваше съоръжение, което прецизно съединяваше електрони с позитрони, но някак си той и Мари-Клер не бяха способни да съединят яйцеклетка и сперма, милиони пъти по-големи от тези субатомни частици. Ала най-накрая се бе случило; най-накрая Бог бе проявил благосклонност към тях, най-накрая тя беше бременна.

Ето, девет месеца по-късно, тя скоро щеше да роди. Всички тези курсове за бременни, цялото това планиране, цялото това ремонтиране на детската стая… скоро щяха да се сбъднат.

И сега този сън… Това трябваше да е. Просто кошмар. Преди да се ожени, бе сънувал най-страшния кошмар в живота си. Защо сега да е по-различно?

Но беше различно. Някак много по-реалистично от всичко, което бе сънувал някога. Помисли си за слота на тила на сина си; представи си картини, директно вкарвани в мозъка — наркотиците на бъдещето?

— Махайте ми се от главата — каза Марк. — Имах тежък ден.

— О, нима? — изрече гласът на Гастон, изпълнен със сарказъм. — Имал си тежък ден, а? Тежък ден на тероризиране на туристите в Стария град? Трябваше да те оставя да изгниеш в затвора, неблагодарен пънкар…

Гастон се шокира от това, че звучи толкова подобно на баща си — нещата, който баща му му казваше, когато самият той беше на възрастта на Марк, нещата, които си бе обещал никога да не казва на своите деца.

— Стига, Гастон… — обади се Мари-Клер.

— Е, щом той не оценява с какво разполага тук…

— Нямам нужда от тая гадост — подхвърли презрително Марк.

— Достатъчно! — отсече Мари-Клер. — Достатъчно!

— Мразя те! — извика Марк. — Мразя и двама ви!

Гастон отвори уста, за да отговори, и тогава…

… И тогава внезапно се озова отново в кабинета си в ЦЕРН.

 

 

След като докладва новината за смъртта на всичките тези хора, Мичико Комура се върна незабавно в главната канцелария на Центъра за управление на Големия адронен колайдер. Тя продължаваше да се опитва да телефонира в училището в Женева, в което учеше осемгодишната й дъщеря Тамико; Мичико беше разведена с първия си съпруг, токийски администратор. Но постоянно чуваше сигнал заето, а швейцарската телефонна компания кой знае защо не предлагаше автоматично уведомяване, когато линията стане свободна.

Лойд стоеше зад нея, докато тя набираше, и когато най-накрая го погледна, очите й бяха отчаяни.

— Не мога да се свържа — каза Мичико. — Трябва да отида там.

— Ще дойда с теб — веднага реагира Лойд.

Те бързо излязоха от сградата и се потопиха в топлия априлски въздух. Яркочервеното слънце вече целуваше хоризонта, планините се мержелееха в далечината.

Колата на Мичико — тойота — също беше паркирана тук, но двамата се качиха на наетия от Лойд фиат, като той шофираше. Излязоха от комплекса на ЦЕРН, минавайки покрай високите цилиндрични резервоари с течен хелий, и излязоха на Рут дьо Мерен, която ги отведе до Мерен, градчето, разположено източно от ЦЕРН. Въпреки че видяха някои коли по двете страни на пътя, нещата не изглеждаха по-зле, отколкото след някоя от редките снежни бури, като се изключи, разбира се, че нямаше сняг.

Те бързо прекосиха града. Близо до него се намираше Международното летище в Женева. Към небето се издигаха стълбове от черен дим; голям самолет на швейцарските въздушни линии беше паднал на една от пистите.

— Боже мой! — възкликна Мичико. Притисна с длан устата си. — Боже мой!

Продължиха да карат из същинска Женева, разположена в най-западния край на Лак Леман^[4]. Женева беше обширен метрополис с 200 000 жители, известен със суперлуксозните си ресторанти и извънредно скъпите си магазини.

Виждаха се признаци на пожари и много коли — повечето от тях мерцедеси и други скъпи марки — бяха обърнати по пътищата или блъснали се в сгради. Витрините на няколко магазина бяха разбити, но не личеше да е имало грабежи. Дори туристите бяха твърде зашеметени от случилото се, за да се възползват от ситуацията.

От другата страна на пътя забелязаха линейка, на която качваха възрастен човек; чуха и сирените на пожарни коли и други превозни средства. По едно време мярнаха и хеликоптер, забил се в стъклената стена на малка кула с офиси.

Караха по моста „Понт дьо Лил“, прекосяващ река Рона, а над главите им летяха в кръг чайки; напускаха Десния бряг с неговите аристократични хотели и наближаваха старинния Ляв бряг. Кръговият път около Vieille Ville — Стария град — беше задръстен от катастрофа между четири коли, така че се наложи да заобиколят по тесните, криволичещи, еднопосочни улици. Тръгнаха по Рю дьо ла Сите и завиха по Гран Рю. Но тя също беше задръстена от автобус от градския транспорт, който се бе завъртял и сега препречваше и двете платна. Опитаха да минат по алтернативен път, но той също беше задръстен от сблъскали се коли. Мичико се тревожеше все повече и повече с всяка изминала минута.

— Колко е далече училището? — попита Лойд.

— На по-малко от километър — отговори Мичико.

— Тогава да отидем пеша.

Той се върна с колата на Гран Рю и паркира встрани от пътя. Не беше позволено място за паркиране, но Лойд не мислеше, че някой ще се тревожи за това в такъв момент. Излязоха от фиата и се затичаха по стръмните, калдъръмени улички. Мичико спря след няколко крачки, за да свали обувките си с високи токчета, така че да може да тича по-бързо. Продължиха да се движат забързано из улиците, но се наложи да спрат отново, за да може тя отново да обуе обувките, когато стигнаха до тротоар, посипан с парченца стъкло.

Затичаха се по Рю Жан-Калвин, след музея Барбие Мюлер свърнаха по Рю дю Пю Сен Пиер и се натъкнаха на седемстотингодишната Мезон Тавел, най-старата частна къща в Женева. Намалиха само за малко, докато минаваха покрай суровия Тампл дьо Ладитуар, където някога бяха държали речи Джон Калвин и Джон Нокс.

Задъхани, с разтуптени сърца, те продължаваха напред. От дясната им страна бяха катедралата Сен Пиер и аукционната къща Кристис. Мичико и Лойд прекосиха бързешком ширналия се Плас дю Бур дьо Фу с неговия ореол от открити кафенета и сладкарници около централния фонтан. Много туристи и жители на Женева все още лежаха върху паважа; други седяха на земята и се грижеха за раните си сами или им помагаха други минувачи.

Най-накрая достигнаха района на училището на Рю дьо Шодроние. Училището „Дюкомин“ беше старо и предназначено за децата на чужденци, работещи в Женева и около нея. Централните сгради бяха на над двеста години, но през последните няколко десетилетия бяха добавени няколко допълнителни постройки. Въпреки че часовете свършваха в четири следобед, бяха осигурени извънучилищни дейности до шест следобед, така че работещите родители да могат да оставят децата си цял ден там и макар че сега наближаваше седем вечерта, все още много деца бяха тук.

Мичико не бе единственият родител, втурнал се насам. Градинките бяха пресечени от дългите сенки на дипломати, богати бизнесмени и останалите, чиито деца посещаваха „Дюкомин“; десетки от тях прегръщаха децата си и плачеха с облекчение.

Всичките сгради изглеждаха непокътнати. Мичико и Лойд дишаха тежко и пъхтяха, докато тичаха по идеално поддържаните тревни площи. По стара традиция пред училището се развяваха знамената на държавите на всички ученици; Тамико беше единствената японка в момента, но, разбира се, изгряващото слънце^[5] се развяваше от пролетния ветрец.

Те влязоха във фоайето, което имаше красиви мраморен под и ламперия от тъмно дърво по стените. Канцеларията се намираше вдясно и Мичико го поведе нататък. Вратата се отвори с плъзгане и разкри дълго дървено гише, което разделяше секретарките от посетителите. Мичико застана пред него и след като разтреперано си пое дъх, започна:

— Здравейте, аз съм…

— О, мадам Комура — обади се някаква жена откъм канцеларията. — Опитах се да ви се обадя, но не можах да се свържа. — Тя замълча неловко. — Моля, влезте.

Мичико и Лойд минаха зад гишето и влязоха в канцеларията. На бюрото имаше компютър, към който беше включен електронен бележник.

— Къде е Тамико? — попита Мичико.

— Моля, седнете — покани ги жената. Погледна към Лойд. — Аз съм мадам Северин, директорката.

— Лойд Симко — представи се той. — Годеникът на Мичико.

— Къде е Тамико? — повтори въпроса си Мичико.

— Мадам Комура, толкова съжалявам. Аз… — Тя млъкна, преглътна и продължи да говори: — Тамико беше отвън. Една кола поднесе през паркинга и… много съжалявам.

— Как е тя? — пребледня Мичико.

— Тамико е мъртва, мадам Комура. Всички ние… Не знам какво точно се случи; всички припаднахме или нещо такова. Когато дойдохме на себе си, я намерихме.

От очите на Мичико бликнаха сълзи. Лойд почувства ужасно притискане в гърдите си. Мичико намери кресло, строполи се в него и обхвана лицето си с ръце. Симко коленичи до нея и я прегърна.

— Много съжалявам — пак каза Северин.

Лойд кимна.

— Вие не сте виновна.

Мичико порида още малко, после погледна нагоре — очите й бяха зачервени.

— Искам да я видя.

— Тя е все още на паркинга. Съжалявам — обадихме се на полицията, но досега не са дошли.

— Покажете ми я — помоли Мичико със сподавен глас.

Северин кимна и я поведе извън сградата, към задната й част. Някои от другите деца стояха и гледаха тялото, ужасени и привлечени от случилото се — нещо отвъд границите на техните разбирания. Персоналът беше твърде зает да се занимава с останалите деца, които бяха наранени, за да е способен да прибере всичките ученици в училището.

Тамико лежеше там — просто лежеше. Нямаше кръв и тялото й изглеждаше незасегнато. Колата, която вероятно я беше блъснала, се бе отдалечила на няколко метра и беше паркирала в ъгъла. Бронята й бе вдлъбната.

Мичико се приближи на пет метра и тогава рухна напълно, избухна в плач. Лойд я придърпа и я прегърна. Северин се повъртя наоколо още малко, но скоро я повикаха да се справя с друг родител и друга криза.

Най-накрая, защото Мичико го искаше, той я отведе до тялото. Приведе се напред, погледът му се замъгли, сърцето му се разтуптя, и Лойд нежно отметна косата на Тамико от лицето й.

Не знаеше какво да каже. Какви думи биха могли да донесат утеха в такъв момент? Останаха там може би около половин час. Лойд държеше Мичико в прегръдките си, тялото й трепереше и тя плачеше през цялото време.