Робърт Сойер
Поглед в бъдещето (33)

33.

Тео беше в кабинета си. Някога, разбира се, това бе кабинетът на Гастон Беранже, но неговият петгодишен мандат отдавна беше приключил, а и ЦЕРН вече не бе толкова голям, че да има нужда от генерален директор. Затова Тео, като директор на Тахионно-тардионния колайдер, си го беше присвоил. Старият Гастон все още работеше; той беше почетен професор по физика в Парижкия университет в Орсе. Двамата с Мари-Клер бяха все още щастливо женени и имаха страхотен син, примерен студент, както и дъщеря.

Тео седеше до прозореца и гледаше навън. Вече бе изминал месец от големия припадък — Погледът в бъдещето, при който всички изгубиха съзнание за един час. Но този път Клаату би се гордял с тях: в целия свят нямаше нито един смъртен случай.

Гъркът беше все още жив; бе избегнал убийството си. Щеше да живее — кой знае колко дълго. Със сигурност още десетилетия. С нови сили.

И, като за начало, той осъзна, че не знае какво да прави с всичкото това време.

Беше есен; твърде късно бе да излезе и да помирише розите в буквалния смисъл. Но в преносния?

Тео Прокопидис се изправи, изчака вътрешната врата да се плъзне встрани, след това изчака и външната, отиде до асансьора, слезе на приземния етаж, премина по коридора, прекоси фоайето и излезе от сградата.

Небето беше облачно; въпреки това той си сложи очилата.

Като тийнейджър бе пробягал разстоянието от Маратон до Атина. Когато маратонът свърши, Тео си помисли, че сърцето му никога няма да се успокои, че въздухът никога няма да му стига. Ясно си спомняше този момент — прекосяването на финала, завършването на историческия пробег.

Разбира се, че имаше и други неща, които си спомняше ясно. Първата му целувка; първият му опит в секса; отделни образи — като пощенски картички в съзнанието му — от онова пътуване до Хонконг; дипломирането в университета; денят, в който срещна Лойд; счупването на ръката му при една игра лакрос. И първият им експеримент с Големия адронен колайдер, скокът в бъдещето…

Но…

Но тези ясни картини, тези ярки спомени, всички те бяха отпреди две, че и повече десетилетия.

Какво се бе случило напоследък? Някакви върховни преживявания, някаква силна скръб, някакви шеметни висини?

Тео продължаваше да върви; въздухът беше хладен, ободряващ. Той придаваше на всичко форма, определение, яснота, която от отдавна му бе липсвала…

Откакто беше започнал да разследва собствената си смърт.

Двайсет и една години, обсебени от едно-единствено нещо.

Дали Ахав е имал ясни спомени? О, да — несъмнено загубата на крака му. Но след това — след като е започнал преследването? Или всичко е било замазано, месец след месец, година след година, всичко и всеки — слети в едно?

Но не… не. Тео не беше Ахав; той не бе толкова настървен. Беше намерил време за много неща в периода между 2009-а и сега, през 2030 година.

Обаче въпреки това…

Въпреки това никога не си бе позволявал да прави планове за бъдещето. Той продължи да работи, разбира се, и беше повишен няколко пъти, но…

Веднъж бе прочел книга за един човек, който на деветнайсетгодишна възраст разбрал, че е генетично предразположен към болестта на Хънтингтън — наследствено заболяване, което щеше да го лиши от всичките му способности, докато достигне средна възраст. Този човек беше посветил остатъка от живота си на задачата да остави нещо след себе си. Но Тео не бе постъпил така. О, той беше напреднал доста в своите разработки по физика и, разбира се, бе спечелил Нобелова награда. Но дори този момент — получаването на наградата — му беше доста замъглен.

Двайсет и една години, обезсмислени. Макар и да знаеше, че бъдещето може да бъде променено, въпреки че си обещаваше, че търсенето на потенциалния му убиец няма да обсеби живота му, двете десетилетия се бяха изплъзнали просто ей така, в по-голямата си част пропуснати — ако не безвъзвратно изгубени, то със сигурност скучни, ограничени, обезценени.

Без фатални грешки? Направо да си паднеш от смях.

Тео продължаваше да върви. Около него птиците насищаха въздуха с трелите си.

Без фатални грешки? Това беше възможно най-арогантната мисъл. Разбира се, че бе допускал фатални грешки; разбира се, че имаше hamartia. Но неговата беше огледален образ на Едиповата; Едип бе смятал, че може да избяга от съдбата си. Макар и да знаеше, че бъдещето може да бъде променено, Тео продължаваше да се страхува, че няма успее да надхитри съдбата.

По тази причина…

По тази причина не се беше оженил, не бе имал деца; в това отношение беше много по-назад и от Ахав.

Нито пък бе прочел „Война и мир“. Нито пък Библията. Всъщност Тео не беше чел книга от — колко? — може би десет години.

Не бе пътувал по света, освен в случаите, свързани с търсенето на убиеца му.

Не се беше научил да готви гурме.

Не бе взимал уроци по бридж.

Не беше изкачвал Мон Блан, дори част от него.

И сега изведнъж се оказа, че разполага — е, не с цялото време на света, но поне с много повече време.

Притежаваше свободна воля; предстоеше му да изгради бъдещето си.

Това беше опияняваща мисъл. Какъв искаш да станеш, когато пораснеш? Вече не се обличаше като герой от анимационен филм. Младостта му си бе отишла; той беше на четирийсет и осем. Истинска антика за света на физиците. По всяка вероятност вече бе твърде стар за нов пробив.

Да изгради ново бъдеще. Но как да го формулира?

Като кристално ясни мигове; твърди като диамант спомени; свежи и изчистени. Живо бъдеще, желано бъдеще, бъдеще, съставено от толкова остро изсечени мигове, че на моменти срязват, а понякога проблясват толкова ярко, че дори само мисълта за тях причинява болка, но понякога носят и радост — абсолютна, чиста, неподправена радост, каквато той не беше изпитвал през изминалите двайсет и една години.

Отсега нататък…

Отсега нататък щеше да живее.

Но какво да направи първо?

В съзнанието му веднага изникна едно име от миналото.

Мичико.

Тя беше в Токио, разбира се. Бе получил от нея електронна картичка за Коледа и друга за рождения му ден.

Беше се развела с Лойд — втория й съпруг. След това така и не се омъжи отново.

Тео можеше да отиде в Токио. Да я потърси. Това щеше да е един от чудесните мигове.

Но, Господи, бяха минали толкова много години. Толкова много вода бе изтекла.

Въпреки това…

Въпреки това той не спираше да мисли за нея. Толкова интелигентна — да, точно за това се сети най-напред; за удивителния й ум, за невероятната находчивост. Ала не можеше да отрече и красотата й. Може би дори повече от красота; толкова грациозна и самоуверена, винаги безупречно облечена в съответния моден стил.

Но…

Но бяха минали двайсет и една години. Логично беше да предположи, че след всичкото това време сигурно се е появил някой, нали?

Не. Нямаше никой — иначе щеше да чуе клюката. Той беше по-млад от нея, разбира се, но това нямаше никакво значение, напи? Сега тя щеше да е на — колко? — петдесет и шест.

Не можеше просто да се вдигне и да отскочи до Токио.

Или можеше? Цял живот за живеене…

Какво имаше за губене? Нищо, помисли си. Нищо.

Той се върна в сградата, предпочете да се изкачи по стълбището, вместо да вземе асансьора; прескачаше по две стъпала наведнъж, обувките му потракваха шумно и отсечено.

Разбира се, първо щеше да й се обади. Колко беше часът в Токио? Зададе въпроса на глас:

— Колко е часът в Токио?

— Двайсет часа и осемнайсет минути — отвърна един от безбройните компютризирани уреди, разположени в кабинета му.

— Набери Мичико Комура в Токио — нареди Тео.

От говорителя се разнесе електронен звън. Сърцето му заби лудо. От бюрото му се надигна плосък монитор, показващ логото на „Нипон Телеком“.

И тогава…

Тя се появи. Мичико.

Все още беше прекрасна, остаряваше красиво; можеше да мине за десетина години по-млада. Естествено, бе стилно облечена — Тео не беше виждал точно тази мода в Европа, но бе повече от сигурен, че това е гребенът на вълната в Япония. Мичико носеше къс жакет във всички цветове на дъгата.

— Тео, ти ли си това? — попита тя на английски. Електронните картички представляваха просто текст и картинка; бяха минали години от последния път, когато Тео беше чул този красив, плътен глас, наподобяващ бълбукане на вода. Усети как лицето му се разтяга в усмивка.

— Здравей, Мичико.

— Напоследък мислех за теб — каза тя, — когато датата на виденията започна да приближава. Но се боях да се обадя. Страхувах се, че ще решиш, че се обаждам да се сбогувам.

Щеше да бъде страшно хубаво, ако бе чул този глас по-рано. Той се усмихна.

— Всъщност мъжът, който ме уби във виденията, сега е в затвора. Опита се да взриви Големия адронен колайдер.

Мичико кимна.

— Четох за това в Мрежата.

— Предполагам, че ничие видение не се е сбъднало.

Мичико сви рамене.

— Може би не съвсем точно. Но красивата ми малка дъщеря е точно такава, каквато я видях тогава. И, знаеш ли, видях новата съпруга на Лойд и той твърди, че тя е съвсем същата като във видението. А и целият днешен свят до голяма степен прилича на света, който беше описан в „Проект Мозайка“.

— Сигурно. Просто се радвам, че частта, свързана с мен, не се осъществи.

Мичико се усмихна.

— Аз също.

Двамата замълчаха; едно от предимствата на видеофоните беше, че мълчанието никога не пречеше. Хората можеха просто да се гледат безмълвно.

Тя наистина беше красива…

— Мичико — изрече меко той.

— Мм?

— Аз, ъъъ… Напоследък мислих много за теб.

Тя се усмихна.

Тео преглътна, опитвайки се да събере смелост.

— Чудех се, ами, какво ще кажеш да дойда за малко в Япония? — Той вдигна ръка, сякаш имаше нужда от нещо, което да смекчи евентуалния й отказ, в случай че умишлено разтълкува неправилно думите му. — В университета в Токио има тахионно-тардионен колайдер; от доста време ме уговарят да отида и да изнеса лекция за развитието на технологията.

Но Мичико не търсеше начин да се измъкне.

— Ще се радвам да те видя отново, Тео.

Разбира се, нямаше как да се разбере дали между тях ще се получи нещо. Може би просто я бе налегнала носталгията, спомените от миналото, времето, когато двамата работеха в ЦЕРН.

А може би просто и двамата бяха на една вълна. Може би между тях щеше да се зароди нещо. Може би след всичките тези години щеше да се получи.

Поне той се надяваше да е така.

Но само времето щеше да покаже.