Робърт Сойер
Поглед в бъдещето (17)

17

— Ало? — Приятен женски глас.

— А, здравейте, търся… търся доктор Томпкинс.

— На телефона.

— О, здравейте. Обажда се… Обажда се Джейк Хоровиц. Нали си спомняте, от ЦЕРН?

Джейк не знаеше какво очаква да чуе по телефона. Привързаност? Облекчение, че той пръв се е обадил? Изненада? Но в гласа на Карли не се усети нищо такова.

— Да? — отвърна тя с равнодушен тон. И това беше всичко; просто едно „да“.

Джейкъб усети как сърцето му се свива. Може би просто трябваше да затвори, да се махне от телефона. Никой нямаше да бъде наранен; ако Лойд беше прав, на тях им бе писано да бъдат заедно някой ден. Но просто не можеше да се насили да го направи.

— Аз… Съжалявам, че ви притеснявам — заекна той. Никога не се беше представял добре в телефонните си разговори с жени. Всъщност от гимназията не бе звънял на жена — не и по такъв повод. Тогава едва беше успял да събере смелост да се обади на Джули Коън и да я покани на среща. Дни наред се бе подготвял за това и още помнеше как пръстът му трепереше, докато набираше номера й в мазето на тяхната къща. Чуваше как брат му върви на горния етаж и дървеният под поскръцва при всяка от тежките му стъпки, като капитан Ахав по палубата. Изпитваше истински ужас при мисълта, че Дейвид може да слезе долу, докато той разговаря по телефона.

Обади се бащата на Джули и й извика да вдигне другия телефон — не беше покрил слушалката с ръка и се бе обърнал към нея по много груб начин. Нищо общо с предишното му поведение. След това тя се обади и баща й затвори телефона, а Джули каза с онзи прекрасен неин глас:

— Ало?

— Ъъъ, здравей, Джули. Джейк се обажда… нали се сещаш, Джейк Хоровиц. — Тишина, никакъв отговор. — От класа ти по американска история.

— Да? — отговори тя с недоумение, сякаш я беше накарал да изчисли числото пи до последната цифра след десетичната запетая.

— Чудех се… — продължи той, опитвайки се да накара гласа си да звучи безгрижно, сякаш животът му не зависеше от отговора й, сякаш сърцето му нямаше да се пръсне от притеснение, — чудех се дали ти… дали не би искала да излезеш с мен, може би в събота… ако си свободна, разбира се.

Отново мълчание. Джейк си спомни, че когато беше малък, телефонните линии пропукваха от статични шумове. Сега нямаше нищо такова.

— Може да отидем на кино — добави той, нарушавайки мълчанието.

Сърцето му продължаваше да бие лудо в тишината и тогава в слушалката се чу:

— И защо реши, че ще се съглася да изляза с теб?

Джейкъб усети как погледът му се замъглява, как му прималява, как остава без въздух. Не можеше да си спомни какво й бе отговорил, но някак си успя да прекъсне връзката, успя да сдържи сълзите си и просто остана да седи в мазето, заслушан в ритмичните крачки на брат си.

Това беше последният път, когато се обади на жена, за да я покани на среща. Не, не беше девственик — разбира се, че не. Една нощ в Ню Йорк срещу петдесет долара успя да се отърве от този недостатък. След това се чувстваше ужасно, евтин и омърсен, но някой ден щеше да бъде с жената, която желае, и която и да беше тя, той й дължеше поне това — е, нямаше да бъде факир в леглото, но поне нямаше и да е съвсем непросветен.

А сега изглеждаше, че най-после щеше да бъде с жена — с Карли Томпкинс. Той си спомняше, че е красива, с кестенява коса и зелени или сиви очи. Харесваше му да я гледа, да слуша гласа й, докато представяше презентацията си на конференцията на Асоциацията на американските физици. Но конкретните детайли от външния й вид му убягваха. Спомняше си луничките — да, тя определено имаше лунички, не толкова много, колкото неговите, разбира се, — които нежно обсипваха малкото й носле и скулите. Със сигурност те не бяха плод на неговото въображение…

Нейното озадачено „да“ все още звучеше в ушите му. Не може да не знае защо й се обажда. Сигурно…

— Ние ще сме заедно — изтърси неочаквано той и на мига съжали за думите си. — След двайсет години ще бъдем заедно.

Тя замълча за миг, след което каза:

— Предполагам.

Джейк усети облекчение; страхувал се бе, че ще отхвърли видението.

— Мислех си — заговори пак той, — дали пък да не се поопознаем. Може да излезем на кафе някъде. — Сърцето му биеше лудо; стомахът му се бунтуваше. Отново беше на седемнайсет.

— Джейкъб — започна Карли. Джейкъб — произнесе името му… Никой не съобщава добри новини, след като се обърне към теб по име. „Джейкъб“ му напомняше кой е той в действителност. „Джейкъб, какво те кара да мислиш“… — Джейкъб — продължи тя, — аз имам връзка.

Разбира се, помисли си той. Разбира се, че има връзка. Тъмнокоса красавица с лунички. Разбира се.

— Съжалявам — отвърна той. Предполагаше, че тя ще го приеме като извинение, че я е обезпокоил, но всъщност нямаше предвид само това. Съжаляваше, че има връзка.

— Освен това — довърши Карли, — аз съм във Ванкувър, а ти си в Швейцария.

— По-късно през седмицата ще пътувам за Сиатъл; карам аспирантура тук, но областта ми е компютърно моделиране на високоенергийни физически реакции и ЦЕРН ме изпраща в „Майкрософт“ на семинар. Бих могъл… нали се сещаш, да дойда в Северна Америка ден-два по-рано, дори да прескоча до Ванкувър. Събрал съм тонове бонусни точки за редовен клиент на авиокомпанията, така че полетът няма да ми струва нищо.

— Кога? — попита Карли.

— Ами… бих могъл да дойда още вдругиден. — Джейк се опита да звучи безгрижно. — Семинарът ми започва в четвъртък; светът може и да е изпаднал в криза, но „Майкрософт“ продължават, въпреки трудностите. — „Поне на този етап“ — помисли си той.

— Добре — каза Карли.

— Добре ли?

— Да. Ела в ТРИУМФ, ако искаш. Ще се радвам да се видим.

— Ами приятелят ти?

— Кой е казал, че е мъж?

— О. — Мълчание. — О!

Но Карли се засмя.

— Не, шегувам се. Да, мъж е — казва се Боб. Но не е нещо сериозно и…

— Да?

— Ами да, мисля, че трябва да се опознаем по-добре.

Джейкъб беше ужасно доволен, че при ухилването до уши не се чува никакъв звук. Уточниха часовете и се сбогуваха.

Сърцето му препускаше в гърдите. Винаги бе знаел, че един ден ще се появи подходящата жена; никога не беше губил надежда. Нямаше да й занесе цветя — не би успял да ги прекара през митницата. Не, ще й занесе някаква глезотийка от шоколадена къща „Мишели“; все пак Швейцария бе страната на шоколада.

Само че при неговия късмет нищо чудно да се окаже диабетичка.

 

 

По-малкият брат на Тео, Димитриос, живееше с други трима младежи в едно предградие на Атина, но когато Тео позвъни късно същата вечер, Димитриос беше сам вкъщи.

Дим учеше европейска литература в Националния каподистриански университет в Атина; той още от малък искаше да стане писател. Беше се научил да чете и пише още преди да започне училище и непрекъснато пишеше разкази на семейния компютър. Още преди години Тео му бе обещал да прехвърли всичките му разкази от три и половина инчовите дискети на оптични носители; на домашните компютри вече нямаше флопи дискови устройства, но в изчислителната зала на ЦЕРН все още имаше някои остарели системи, които ги използваха. Той се замисли дали да не му предложи отново, но не беше сигурен дали няма да е по-добре Дим просто да реши, че е забравил, вместо да осъзнае, че са минали години — години! — без големият му брат да намери три свободни минути да помоли някой от компютърния отдел за услуга.

Дим отвори вратата, облечен в сини дънки — колко ретро! — и жълта тениска с логото на „Анахайм“, популярен американски сериал; очевидно дори студентите по европейска литература попадаха в плен на очарованието на американската поп култура.

— Здрасти, Дим — каза Тео. Никога не беше прегръщал малкия си брат, но сега изпита непреодолимо желание да го направи; осъзнаването на собствената му смъртност пораждаше подобни чувства. Но Дим сигурно щеше да се изненада от прегръдката; баща им Константин не беше любвеобилен човек. Дори когато узото се лееше като река, той можеше да плесне някоя сервитьорка по задника, но никога нямаше да разроши косата на синовете си.

— Здрасти, Тео — отвърна Димитриос, сякаш се бяха видели за последно предишния ден. Той отстъпи встрани и пусна брат си да влезе.

Къщата изглеждаше точно така, както човек би очаквал да изглежда домът на четирима младежи около двайсетте — пълна кочина, разхвърляни, върху мебелите дрехи, купчина кутии от храна за вкъщи върху кухненската маса и всякакви електронни чаркове, включително скъпи стерео уредби и очила за виртуална реалност.

Беше му хубаво отново да говори на гръцки; английският и френският му бяха омръзнали — единият заради изключителната му многословност, а другият заради резките, неприятни звуци.

— Как си? — попита Тео. — Как върви училището?

— Как върви университетът, имаш предвид — поправи го Дим.

Тео кимна. Винаги бе говорил за своето следгимназиално образование като за университетско, но брат му, който се занимаваше с литература, за него си оставаше в училище. Може би пренебрежението наистина беше умишлено; между двамата имаше разлика от осем години — доста време, което обаче не бе достатъчно, за да заличи съперничеството между двама братя.

— Извинявай. Как върви университетът?

— Добре. — Той срещна погледа на Тео. — Един от професорите ми умря по време на Погледа в бъдещето, а един от най-добрите ми приятели трябваше да напусне, за да се грижи за родителите си, които бяха ранени.

Нямаше какво да се отговори на това.

— Съжалявам — промълви Тео. — Нямаше как да се предвиди.

Дим кимна и отмести погледа си.

— Видя ли се с мама и татко?

— Още не. По-късно.

— Не им беше лесно, да знаеш. Всичките им съседи знаят, че работиш в ЦЕРН — „моят син е учен“, обичаше да казва татко. „Моето момче, новият Айнщайн“. — Димитриос замълча. — Вече не го повтаря. Понесоха гнева на онези, които изгубиха близки хора.

— Съжалявам — повтори Тео. Той огледа разхвърляната стая, опитвайки се да открие нещо, което да му помогне да смени темата.

— Искаш ли нещо за пиене? — попита Димитриос. — Бира? Минерална вода?

— Не, благодаря.

Известно време брат му постоя мълчаливо. После отиде в дневната; Тео го последва. Дим седна на дивана и събори няколко вестника и дрехи на пода, за да направи място. Тео си намери стол, който не беше затрупан с нищо, и седна на него.

— Ти съсипа живота ми — заяви Димитриос, без да избягва погледа на брат си. — Искам да го знаеш.

Тео усети как сърцето му прескача няколко удара.

— Как?

— Тези… Тези видения. По дяволите, Тео, не знаеш ли колко е трудно всеки ден да сядаш пред клавиатурата? Не знаеш ли колко лесно е един човек да се обезкуражи?

— Но ти си страхотен писател, Дим. Чел съм твои творби. Начинът, по който използваш езика, е невероятен. Онзи разказ, който написа за прекараното на Крит лято… беше описал перфектно Кносос.

— Това няма никакво значение; нищо няма значение. Не разбираш ли? След двайсет години аз няма да съм известен. Няма да съм преуспял. След двайсет години ще работя в ресторант, ще сервирам сувлаки и дзадзики на туристите.

— Може това да е просто сън… Може би през 2030 година просто си сънувал.

Дим поклати глава.

— Намерих ресторанта; намира се до Кулата на ветровете. Запознах се с управителя; същият човек, който ще ръководи заведението и след двайсет и една години. Той ме позна от видението си и аз го разпознах от своето.

Тео се опита да бъде дипломатичен.

— Много писатели не си изкарват хляба с писане, знаеш много добре.

— Но колцина биха продължили да пишат, ако не смятат, че някой ден — може би не днес, не следващата година, но все някога — ще направят пробив? Че ще се прочуят?

— Не знам. Никога не съм се замислял върху това.

— Творците са тласкани от мечтите си. Колко млади актьори са се отказали — още сега, — защото виденията им са показали, че те никога няма да пробият? Колко художници по улиците на Париж са захвърлили своите стативи, защото са разбрали, че дори и след десетилетия пак няма да бъдат признати? Колко рок групи, които репетират в гаражите на къщите си, са се разпаднали? Ти отне мечтите на милиони. Някои извадиха късмет — спели са в бъдещето. И защото тогава са сънували, истинските им мечти не са били попарени.

— Аз… Никога не съм мислил за случилото се по този начин.

— Разбира се, че не си. Толкова си обсебен от търсенето на своя убиец, че не можеш да виждаш ясно. Но аз имам новини за теб, Тео. Ти не си единственият, който е мъртъв през 2030 година. Аз също съм мъртъв — един прост сервитьор в скъпо заведение! Мъртъв съм, както сигурно са мъртви и милиони други. И техният убиец си ти: ти уби надеждите, мечтите, бъдещето им.