Робърт Сойер
Поглед в бъдещето (5)

5.

Видението, за което Лойд искаше да чуе най-много, беше това на Мичико. Но тя засега се бе изключила от събитията — и несъмнено щеше да остане така още много дълго време. Когато дойде нейният ред, Лойд я прескочи. Искаше му се просто да я откара вкъщи, но щеше да е най-добре за нея да не остава сама точно в момента, а нямаше начин Лойд или някой друг да се измъкне, за да бъде с нея.

От другите видения, разказани сбито от хората в конферентната зала, нямаше такива, които да се припокриват — нямаше други индикации, че събитията в тях се случват по едно и също време и в една и съща реалност, освен това, че почти всички участници се бяха наслаждавали на почивен ден или отпуска. Но го имаше случаят на Джейк Хоровиц и Карли Томпкинс — разделени от почти половин планета в момента, и все пак видели се взаимно. Разбира се, можеше да е съвпадение. И все пак ако виденията се припокриваха, не само в общи линии, но и в подробностите, това щеше да е доста показателно.

Лойд и Мичико се бяха уединили в неговия кабинет. Тя се беше свила в едно от креслата и се бе завила с анорака на Лойд като с одеяло. Той вдигна слушалката на телефона и набра полицията.

— Bonjour. La police de Genuve? Je m’appelle Lloyd Simcoe; je suis avec CERN.^[1]

— Oui, Monsieur Simcoe^[2] — отговори мъжки глас и превключи на английски; швейцарците често правеха това в отговор на акцента на Лойд. — Какво можем да направим за вас?

— Знам, че сте ужасно заети…

— Меко казано, мосю. Направо сме затънали, както е вашият израз.

„До гушата“ — помисли си Лойд.

— Надявам се все пак някой от следователите ви да е свободен. Имаме теория за виденията и се нуждаем от помощ от някой с опит във вземането на показания.

— Ще ви свържа с отдела, който ви трябва — заяви гласът.

Докато Лойд чакаше да го свържат, Тео подаде глава през вратата на кабинета.

— По BBC казват, че много хора по света имат съвпадащи видения — съобщи той. — Например много женени двойки, дори и да не са били в една и съща стая по време на явлението, докладват сходни изживявания.

Лойд кимна.

— Въпреки това предполагам, винаги има възможност за някакво уговаряне, независимо по каква причина, или пък, въпреки случая на Карли и Джейк, синхронизирането на виденията може да е ограничен феномен. Но…

Той не довърши мисълта си — в края на краищата говореше с Тео, който нямаше видение. Но ако Карли Томпкинс и Джейкъб Хоровиц — тя във Ванкувър, той край Женева — наистина бяха видели абсолютно еднакви неща, тогава не можеше да има големи съмнения, че всички видения са от едно и също бъдеще, парчета от мозайката на утрешния ден… Утрешният ден, в който не присъства Тео Прокопидис.

 

 

— Разкажете ми за стаята, в която бяхте — каза следователката, швейцарка на средна възраст. Имаше ноутпад пред себе си и носеше една от широките ризи, популярни в края на 80-те години — сега модата им се връщаше.

Джейкъб Хоровиц затвори очи, съсредоточи се, опитвайки се да си спомни всеки детайл.

— Някаква лаборатория. Жълти стени. Флуоресцентни лампи. Пластмасови плотове. Периодична таблица на стената.

— Имаше ли някой друг в тази лаборатория?

Джейк кимна. Господи, защо следователят трябваше да е жена?

— Да. Имаше жена… бяла жена с тъмна коса. Изглеждаше на около четирийсет и пет.

— И какви дрехи носеше тази жена?

Джейк преглътна.

— Никакви.

 

 

Швейцарската следователка си беше тръгнала и сега Лойд и Мичико сверяваха докладите за виденията на Джейкъб и Карли; Карли се бе съгласила да бъде разпитана по подобен начин от местната полиция и записаният разговор беше изпратен по електронната поща на ЦЕРН.

През часовете на разпитите Мичико се бе поокопитила. Тя явно се опитваше да се концентрира, да се справя, да помага в толкова голямата криза, но на всеки няколко минути се отнасяше и очите й се навлажняваха. Все пак успяваше да чете двата доклада, без да мокри много хартията.

— Няма никакво съмнение — отбеляза тя. — Съвпадат във всяка подробност. Били са в една и съща стая.

Лойд опита да се усмихне леко.

— Хлапаци — каза той. Познаваше Мичико от две години; те никога не се бяха любили в лабораторията, но когато беше аспирант, Лойд и тогавашната му приятелка, Памела Ридгли, определено бяха загрели няколко плота в Харвард. Обаче сега той поклати глава учудено. — Надникване в бъдещето. Чудничко. — Направи кратка пауза. — Предполагам, че някои хора ще забогатеят от това.

Мичико леко сви рамене.

— В края на краищата — може би. Онези, на които им се е случило да видят сведения за акции в бъдещето, могат да станат богати — след десетилетия. Доста дълго трябва да се чака, за да се извлече някаква полза от всичко това.

Лойд замълча за момент, после попита:

— Още не си ми казала какво видя ти… какво беше твоето видение.

Мичико погледна встрани.

— Така е — отвърна тя. — Не съм.

Лойд докосна бузата й нежно, но не каза нищо.

— По времето… по времето, в което имах видението, то изглеждаше прекрасно — започна годеницата му. — Имам предвид, че беше дезориентиращо и объркващо по отношение на това какво става. Но самото видение бе радостно. — Тя успя да се усмихне плахо. — Но не и сега, след онова, което се случи…

Лойд отново не настоя. Седна, на вид търпелив.

— Беше късно през нощта — продължи най-накрая Мичико. — Бях в Япония; сигурна съм, че се намирах в японска къща. Бях в стаята на малко момиче, и това момиче, на седем или осем години, седеше в леглото и си говореше с мен. Бе красиво момиче, но не беше… не беше…

Разбира се, ако виденията бяха десетилетия в бъдещето, то не можеше да е било Тамико. Лойд кимна нежно, освобождавайки я от необходимостта да довърши мисълта си. Мичико подсмръкна.

— Обаче… тя беше моя дъщеря; със сигурност трябва да ми е била дъщеря. Дъщеря, която все още нямам. Държеше ръката ми и ме наричаше окаасан; това е японската дума за „мама“. Изглеждаше сякаш я слагам да си легне и й пожелавам лека нощ.

— Твоя дъщеря… — промърмори Лойд.

— Да, наша дъщеря, сигурна съм — погледна го в очите Мичико. — Твоя и моя.

— А какво правеше в Япония? — попита Лойд.

— Не знам; посещавала съм семейството си, предполагам. Чичо ми Масаиуки живее в Киото. Не можах да извлека нищо от бъдещето освен това, че имаме дъщеря.

— А детето, то беше ли…

Лойд млъкна. Това, което искаше да попита, бе просташко, грубо. „То беше ли с дръпнати очи?“ Или по-елегантното: „То беше ли с епикантус^[3]?“. Но Мичико нямаше да го разбере. Щеше да си помисли, че зад въпроса на Лойд се крие някакъв предразсъдък, някакво глупаво опасение от кръстоска между расите. А той нямаше предвид това. Лойд не го беше грижа дали евентуалните им деца ще са с ориенталска или западна външност. Те можеха с еднаква лекота да имат едната или другата, или, разбира се, смесица от двете, и той щеше да ги обича при всички случаи, стига да…

Стига да бяха негови деца, разбира се.

Изглежда виденията бяха за около две десетилетия в бъдещето. И в неговото видение, което той още не бе споделил с Мичико, той беше някъде, може би в Нова Англия, с друга жена. Бяла жена. А Мичико бе в Киото, Япония, с дъщеря, която можеше да е азиатка или бяла, или нещо средно между двете, в зависимост от това кой беше баща й.

А детето, то беше ли…

— Беше ли… какво? — попита Мичико.

— Нищо — извърна поглед Лойд.

— А твоето видение? — зададе нежелания въпрос тя. — Ти какво видя?

Той си пое дълбоко дъх. Навярно рано или късно щеше да се наложи да й го каже, и…

— Лойд, Мичико, трябва да слезете долу във фоайето. — Това беше гласът на Тео; той почука отново по вратата. — Току-що записахме нещо от CNN, което ще искате да видите.

 

 

Лойд, Мичико и Тео влязоха във фоайето. Там вече имаше четирима души. Белокосият Лу Уотърс трепкаше нагоре-надолу по екрана; видеото във фоайето беше старо и имаше пауза, но нямаше бутон за стоп кадър.

— Е, добре — каза Раул, когато те влязоха. — Вижте това.

Той натисна бутона за пауза на дистанционното и Уотърс оживя.

— … Дейвид Хаусман разполага с още нещо по тази история. Дейвид?

Кадърът се промени, показвайки Дейвид Хаусман от CNN, застанал пред стена със старинни часовници — дори и при новините от последните минути CNN се стремеше да привлече вниманието на зрителя с интересни гледки.

— Благодаря, Лу — кимна Хаусман. — Във виденията на повечето хора, разбира се, няма указания за времето, но достатъчно хора са били в стаи с часовници или календари на стените, или са четели електронни вестници — май тогава няма да са останали никакви хартиени издания, — така че можем да предположим датата. Изглежда, че виденията се случват двайсет и една години, два дни и два часа след момента, в който са били видени; те описват периода между 2:21 и 2:23 следобед по Източното северноамериканско време в сряда, 23 октомври 2030 година. Случайните отклонения са обясними: някои хора са чели вестници с дата 22 октомври 2030 или дори по-ранни — вероятно са били по-стари издания. И, разбира се, указанията за времето зависят от това в коя часова зона се е намирал съответният човек. Сигурни сме, че след две десетилетия повечето хора все още ще живеят в същата часова зона, в която живеят и днес, и онези, които съобщават за часове, много отдалечени от времето, което очакваме, са били в някоя друга часова зона…

Раул натисна отново паузата.

— Ето — каза той. — Конкретни цифри. Това, което сме направили, по някакъв начин е накарало съзнанието на човешката раса да прескочи двайсет и една години напред в бъдещето за период от две минути.

 

 

Тео се върна в кабинета си. През прозореца се виждаше тъмнината на нощта. Всичките тези приказки за виденията бяха тревожни — особено като се има предвид, че той самият нямаше видение. Можеше ли Лойд да е прав? Можеше ли Тео да е мъртъв след двайсет и една години? Той беше само на двайсет и седем, за Бога! След две десетилетия още нямаше да има и петдесет! Не пушеше — което не бе повод за хвалене за някой американец, но си беше истинско постижение за грък. Тренираше редовно. Защо да умира толкова рано, по дяволите? Трябваше да има друго обяснение защо няма видение.

Телефонът му изпиука. Тео вдигна слушалката.

— Ало?

— Здравейте — каза женски глас на английски. — Ъъъ, Теодосиос Прокопидис ли е?

Явно имаше трудности при произнасянето на името.

— Да.

— Казвам се Катлийн Девриз — представи се жената. — Чудех се дали да ви звъня. Обаждам се от Йоханесбург.

— Йоханесбург? Имате предвид в Република Южна Африка?

— Поне засега — засмя се тя. — Ако може да се вярва на виденията, ще бъде преименувана на Азания по някое време през следващите двайсет и една години.

Тео безмълвно я чакаше да продължи. След миг жената го направи:

— Точно заради виденията се обаждам. Виждате ли, вие сте свързан с моето.

Младият учен почувства как сърцето му се разтуптява. Каква чудесна новина! Може би по някаква причина самият той не бе имал видение, но тази жена го беше видяла след двайсет и една години. Разбира се, че трябваше да е жив тогава; разбира се, че Лойд бе сбъркал, казвайки, че Тео ще е умрял.

— Да? — попита той, затаил дъх.

— Съжалявам, че се наложи да ви обезпокоя — извини се Девриз. — Мога ли… мога ли да ви попитам какво показа вашето собствено видение?

Тео издиша.

— Аз нямах видение — отговори той.

— О! Съжалявам, че чувам това. Но… е, тогава, предполагам, не е грешка.

— Кое не е грешка?

— Моето собствено видение. Аз бях тук, вкъщи, в Йоханесбург, и докато вечерях, четях вестник — само че не отпечатан на хартия. Представляваше нещо като гладък пластмасов лист; някакъв вид компютризиран екран за четене, мисля. Както и да е, статията, която четях в момента… Съжалявам, но няма друг начин да ви го кажа. Статията беше за вашата смърт.

Тео веднъж бе чел разказ на Лорд Дънсани за човек, който горещо желаел да види утрешния вестник и когато най-накрая желанието му се сбъднало, бил шокиран да види във вестника собствения си некролог. Шокът от видяното бил достатъчен, за да го убие, а новината естествено влязла в броя за следващия ден. И това беше цялата история — една шега. Но сега… сега не ставаше въпрос за утрешен вестник, а за вестник от след две десетилетия.

— Моята смърт… — повтори Тео, сякаш по някакъв начин бе пропуснал тези две думи в часовете си по английски.

— Да, точно така.

Той успя да се посъвземе.

— Вижте, как мога да съм сигурен, че това не е измама или някоя шега?

— Съжалявам, знаех си, че не бива да ви се обаждам. Ще…

— Не, не, не. Не затваряйте. Всъщност, моля ви, дайте ми името си и телефона си. Проклетият дисплей показва „неизвестен номер“. Дайте ми възможност да ви се обадя аз, този разговор сигурно ви струва цяло състояние.

— Името ми е, както казах, Катлийн Девриз. Медицинска сестра съм в старата градска болница тук. — Тя му продиктува телефонния си номер. — Но наистина съм доволна, че аз плащам разговора. Честно — не искам нищо от вас и не се опитвам да ви измамя… Вижте, пред очите ми постоянно умират хора. Губим по един седмично тук, но те са предимно осемдесет, деветдесет или дори стогодишни. Но вие… вие ще сте само на четирийсет и осем, когато ще умрете, а това е твърде млада възраст. Мислех, че след като ви се обадя и ви уведомя, може би ще успеете по някакъв начин да предотвратите собствената си смърт.

Тео помълча няколко секунди, след това заговори:

— В такъв случай дали… в некролога се посочва от какво съм умрял? — За един особен момент изпита някаква гордост, че смъртта му е била достойна за отбелязване в международните вестници. За малко да попита дали първите две думи в статията не са били „нобелов лауреат“. — Знам, че трябва да сваля нивото на холестерола; сърдечен удар ли е било?

Настъпи няколкосекундна тишина.

— Ъъъ, доктор Прокопидис, съжалявам, предполагам, че трябваше да се изразя по-ясно. Това, което четях, не беше некролог; беше новинарска статия. — Той чу как тя преглътна. — Новинарска статия за убийството ви.

Тео остана безмълвен. Можеше да повтори думата недоверчиво. Но не виждаше смисъл да го прави.

Той беше на двайсет и седем, в добро здраве. Разбира се, както си бе помислил преди малко, би могъл да умре и по естествени причини след около двайсет и една години. Но… убийство?

— Доктор Прокопидис? Още ли сте там?

— Да.

Засега.

— Аз… Съжалявам, доктор Прокопидис. Знаех, че това може да ви шокира.

Тео помълча още малко и попита:

— В статията, която четяхте… съобщава ли се кой ме убива?

— Боя се, че не. Явно беше неразрешено престъпление.

— Добре, какво точно се казваше в статията?

— Записах си всичко, което си спомням; мога да ви го изпратя по електронната поща, но то е тук, пред мен, нека да ви го прочета. Не забравяйте, че това е реконструкция; мисля, че е доста точна, но не мога да дам гаранция за всяка дума. — Жената направи пауза, прочисти гърлото си, и продължи: — Заглавието беше: „Физик открит застрелян“.

„Застрелян — помисли си Тео. — Господи!“

Девриз разказваше:

— Като място на репортажа бе отбелязано Женева. Текстът гласеше: „Теодосиос Прокопидис, гръцки физик, работещ в ЦЕРН, европейския център за физика на елементарните частици, беше намерен застрелян днес. Прокопидис, който е защитил докторската си дисертация в Оксфорд, бе директор на Тахионно-тардионния колайдер…“

— Повторете, моля — прекъсна я Тео.

— Тахионно-тардионния колайдер — пак каза Девриз. Тя произнесе неправилно „тахиони“, според начина на изписване^[4]. — Никога по-рано не съм чувала тези думи.

— Няма такъв колайдер — обясни Тео. — Или поне все още няма. Продължете, моля.

— … Директор на Тахионно-тардионния колайдер в ЦЕРН. Доктор Прокопидис работеше в ЦЕРН от двайсет и три години. Не са известни мотивите за убийството, но е изключено целта да е била грабеж, тъй като портфейлът на доктор Прокопидис е бил намерен в него. Физикът явно е бил застрелян по някое време между обяд и един следобед местно време вчера. Разследването продължава. Доктор Прокопидис е надживян от своите…

— Да?

— Съжалявам, това е всичко.

— Искате да кажете, че видението ви е свършило, преди да стигнете до края на статията?

Настъпи кратка тишина.

— Всъщност не точно. Останалата част от статията беше извън екрана и вместо да докосна бутона за превъртане — видях такъв бутон отстрани на четящото устройство — избрах друга статия. — Тя направи пауза. — Съжалявам, доктор Прокопидис. На мен — тази от 2009 година — ми бе интересно какво пише в останалата част от статията, но версията ми от 2030 година изглежда изобщо не я беше грижа. Опитах се да й наложа волята си — да наложа волята си върху себе си, — да натисна бутона за превъртане, но не се получи.

— Значи не знаете кой ме е убил или защо?

— Съжалявам.

— А вестникът, който четяхте — сигурна ли сте, че беше днешният? Сещате се — този от 23 октомври 2030 година.

— Всъщност не. Там имаше… как да го нарека? Описателен ред? Имаше описателен ред най-отгоре на четеца и там бяха написани името на вестника и датата: „Йоханесбург Стар“, вторник, 22 октомври 2030 година. Така че, предполагам, вестникът е бил вчерашният. — Жената отново направи пауза. — Съжалявам, че ви донесох лоши новини.

Тео помълча малко, опитвайки се да осмисли всичко. Достатъчно лоша беше мисълта, че може да е умрял след двайсетина години; но идеята, че някой може да го убие, бе твърде шокираща, за да успее да я преглътне.

— Благодаря ви, госпожо Девриз — каза той. — Ако си спомните други подробности — каквито и да са, — моля, обадете ми се. И моля ви, изпратете ми по факса записките, за които говорите.

Той й даде номера на факса си.

— Ще ги изпратя — обеща тя. — Съжалявам, звучите като приятен млад човек. Надявам се да съобразите кой е направил това — кой ще направи това — и да намерите начин да го предотвратите.