Робърт Сойер
Поглед в бъдещето (31)

31.

Лойд Симко мислеше често за седемгодишната си дъщеря Джоун, която живееше в Япония. Разбира се, те разговаряха през ден по видеофона и Лойд се опитваше да се убеди, че усещането е почти същото като да я прегърне, да я подруса на коленете си, да я държи за ръка, докато се разхождат из парка, и да бърше сълзите й, когато тя падне и си нарани коляното.

Той я обичаше неимоверно и неописуемо много се гордееше с нея. Вярно, че освен западното й име, в нея нямаше нищо от него; чертите й бяха напълно азиатски. Тя приличаше много на горката Тамико, полусестрата, която никога нямаше да види. Но външността нямаше никакво значение; половината от същността й идваше от него. Повече от Нобеловата награда, повече от всички статии, на които бе автор или съавтор, повече от всичко останало, тя беше неговото безсмъртие.

И въпреки че бе продукт на един брак, който не продължи дълго, Джоун се справяше чудесно в живота. О, Лойд не се и съмняваше, че понякога тя си мечтае мама и татко пак да бъдат заедно. Но тя беше на сватбата на Лойд с Дорийн и плени сърцата на всички като шаферка на жената, която скоро щеше да й стане мащеха.

Мащеха. Полусестра. Бивша съпруга. Бивш съпруг. Нова съпруга. Пермутации; богат набор от човешки взаимоотношения, от начини да се създаде едно семейство. Вече почти никой не се женеше с големи церемонии, но Лойд бе настоял. Законите в повечето щати и провинции на Северна Америка гласяха, че ако двама възрастни живеят заедно определено време, то те са женени, и ако спрат да живеят заедно, значи са разведени. Чисто и просто, без много шум и суматоха — и без болката, която бяха преживели родителите на Лойд, без изпълненията и страданията, които двамата със сестра му Доли бяха наблюдавали с широко отворени очи, зашеметени от всичко случващо се, докато светът им се срутваше около тях.

Но Лойд беше поискал церемония; отказал се бе от толкова много заради страха си да създаде поредното разбито семейство — неотдавна беше установил, че в последното издание на речника „Мериам-Уебстър“ този термин бе определен като архаичен. Беше решил повече да не се плаши от миналото. Затова двамата с Дорийн сключиха брак според традицията — всички казваха, че партито е било страхотно, че никога няма да забравят тази нощ, изпълнена с танци и песни, смях и любов.

Когато двамата се събраха, Дорийн вече бе навлязла в менопаузата. Естествено сега съществуваха разнообразни процедури и техники и ако искаше дете, тя пак можеше да има. Лойд беше повече от благоразположен; той вече бе станал баща, но със сигурност нямаше да я лиши от правото й да бъде майка. Обаче Дорийн беше отказала. Тя бе доволна от живота си, преди да срещне Лойд, а сега, когато бяха заедно, се чувстваше дори още по-добре — но не копнееше за деца, не търсеше безсмъртие.

След като Лойд се пенсионира, те прекарваха много време в къщата им във Върмонт. Разбира се, в своите видения и двамата бяха тук в този ден. И двамата се забавляваха, докато обзавеждаха спалнята по същия начин, както когато я бяха видели за пръв път, поставяйки на мястото им старата нощна масичка и стенното огледало с чвореста борова рамка.

Сега Лойд и Дорийн лежаха един до друг в леглото си; тя дори беше облякла тъмносиня униформена риза. През прозореца се виждаха дърветата, облечени в разкошни есенни цветове. Двамата сплетоха пръсти. Радиото беше пуснато и отброяваше последните минути преди пристигането на частиците неутрино от Сандулеак.

Лойд се усмихна на Дорийн. Бяха женени от пет години. Симко смяташе, че след като е дете на разведени родители и самият той беше разведен, не би трябвало да проявява наивност и да вярва, че ще бъде с Дорийн завинаги, но въпреки това откри, че в главата му непрекъснато се въртят подобни мисли. Двамата с Мичико бяха добра двойка, но той и Дорийн бяха перфектният екип. Тя също вече беше женена веднъж, но бракът й бе приключил преди повече от двайсет години. Беше стигнала до извода, че повече няма да се омъжи и бе продължила да живее сама.

И тогава двамата с Лойд се срещнаха: той — физик с Нобелова награда, тя — художничка; два напълно различни свята, много по-различни от японския произход на Мичико и северноамериканския на Лойд. Въпреки това връзката им се разви и между тях разцъфтя любов, и сега той делеше живота си на две части — преди и след Дорийн.

Гласът по радиото продължаваше да отброява.

— Десет секунди. Девет. Осем.

Погледна към нея и се усмихна; тя му върна усмивката.

— Шест. Пет. Четири.

Лойд се замисли какво ли би могъл да види в бъдещето, но в едно беше абсолютно сигурен.

— Две! Едно!

Каквото и да му готвеше бъдещето, двамата с Дорийн щяха да бъдат заедно, завинаги.

Нула!

 

 

Лойд зърна за кратко неподвижна картина на него и Дорийн, много по-стари, по-стари, отколкото въобще би могъл да си представи, и после…

Със сигурност не бяха мъртви. Ако съзнанието му бе престанало да работи, той не би видял нищо.

Тялото му може и да беше умряло, но — един бърз поглед, проблясък от изображение…

Ново тяло, от сребро и злато, гладко и блестящо…

Андроидно тяло? Роботска обвивка за човешкото му съзнание?

Или виртуално тяло и нищо повече — или по-малко — от изображение на онова, което е бил?

Гледната точка на Лойд се промени.

Сега той гледаше към Земята от стотици километри. Над нея се носеха бели облаци, слънчевата светлина се отразяваше от безбрежните океани…

Само дето…

Само дето за краткия момент, в който зърна това, той реши, че не става въпрос за океани, а по-скоро за континента Северна Америка, който блещукаше, защото цялата му повърхност беше покрита с мрежа от метал и съоръжения, всъщност цялата планета буквално се бе превърнала в Световната мрежа.

След това гледната му точка му отново се промени, но той пак наблюдаваше Земята или нещо, което би трябвало да е Земята. Да, да, определено беше тя, ето я Луната, която изгряваше от единия й край. Но Тихият океан беше много по-малък, покриваше само една трета от площта, която той виждаше, а западният бряг на Северна Америка се бе променил радикално.

Времето течеше; континентите бяха разполагали с хилядолетия, за да се преместят на новите си местоположения.

Съзнанието му продължи да се придвижва напред…

Видя Луната да се отдалечава все повече от Земята в спираловидно движение и след това…

На него му се стори мигновено, но най-вероятно бяха изминали хиляди години…

Луната изчезна в нищото.

Нова промяна…

Самата Земя се смаляваше, свиваше се, достигна размера на речно камъче и след това…

Отново Слънцето, но…

Невероятно…

Слънцето беше във вътрешността на метална сфера, която улавяше всеки фотон енергия, паднал върху нея. Луната и Земята не се бяха разпаднали — те бяха разглобени. За суровини.

Лойд продължи пътуването си напред. Той видя…

Да, беше неизбежно; да, беше чел за това преди безброй години, но никога не си бе представял, че ще го види с очите си.

Галактиката Млечния път, вихрушката от звезди, която човечеството наричаше свой дом, се сблъска с Мъглявината Андромеда, по-голямата й съседка, двете вихрушки се кръстосаха и избухна междузвезден газ.

А той продължи да пътува напред, в бъдещето.

 

 

Преживяването не приличаше по нищо на първия път — но всъщност в живота има ли две еднакви неща?

При първите видения преходът от настоящето в бъдещето сякаш стана изведнъж. Но ако е продължил една стохилядна от секундата, кой би забелязал? И ако тази една стохилядна от секундата се разпредели на 0,00005 от секундата за всяка година скок напред, кой би усетил това? Но 0,00005 от секундата, умножено по един милиард години, прави някъде около час — час, прекаран в реене, плъзгане през пейзажите на времето, никога ясно видими, никога напълно материализирани, в никой момент не ангажиращи вниманието изцяло, и все пак осезаеми, показани в своето развитие, описващи как вселената расте и се променя, демонстриращи еволюцията на човека стъпка по стъпка от дете към…

… Към онова, в което му е съдено да се превърне.

 

 

Разбира се, Лойд в действителност не пътуваше. Той си лежеше спокойно в Нова Англия и също както първия път нямаше абсолютно никакъв контрол върху онова, което виждаше или което приемното му тяло правеше. Несъмнено измененията в гледната точка се дължаха на промените в онова, в което щеше да се превърне той след хилядолетия. Сигурно съществуваше някаква устойчивост на паметта, аналог на устойчивостта на зрението, която правеше възможно гледането на филми. Наистина той се докосваше до всички тези времена за миг; съзнанието му проверяваше дали този отрязък от куба е зает и когато откриеше, че е така, нещо, подобно на принципа на забраната — Тео му беше пратил имейл, в който му бе разказал за Руш и неговите очевидни бълнувания — му пречеше да се засели там и го оттласкваше напред и все по-напред в бъдещето.

Лойд се изненада, че все още притежаваше индивидуалност. Логично беше да предположи, че човечеството би оцеляло през всичките тези милиони години само под формата на колективно съзнание. Но той не чу други гласове в главата си; доколкото можеше да разбере, все още бе уникално, самостоятелно същество, макар и крехкото физическо тяло, в което някога се беше помещавало съзнанието му, отдавна да бе прекратило съществуването си.

Той беше видял Дайсъновата сфера, почти обгърнала Слънцето, което означаваше, че един ден човечеството щеше да управлява фантастични технологии, но въпреки това не бе открил доказателство за друг разум освен човешкия.

В този миг получи прозрение. Това означаваше, че не съществуват други разумни същества — нито на някоя от планетите около двестате милиарда звезди, образуващи Млечния път, нито около шестстотинте милиарда звезди, образуващи настоящата обединена галактика, сформирана при сблъсъка на малкия Млечен път с по-голямата Андромеда. Нито на която и да е планета около която и да е звезда в неизброимите други галактики, от които беше съставена вселената.

Разбира се, първо всички съзнания трябваше да се споразумеят какво представлява „сега“. Щом човешкото съзнание се скиташе насам-натам и се променяше, не означаваше ли това, че сигурно не съществува друго съзнание или група, която да настоява за правото да определя кой отделен момент съответства на настоящето?

В такъв случай човечеството бе зашеметяващо, непреодолимо, безпощадно само в необятния мрачен космос, единствената искрица разум, зародила се някога във вселената. Животът се беше развивал щастливо на Земята в продължение на четири милиарда години, преди да се появят първите наченки на разум, и въпреки това през 2030 година все още никой не бе успял да го възпроизведе в машина. Да съзнаваш, да си наясно, че онова е било тогава, това е сега и че утре е друг ден, е просто невероятно щастлива случайност, късмет, необикновено явление, което повече не е било повторено в историята на вселената.

Може би това обясняваше невероятното обезкуражаване, което Лойд усещаше от време на време. Дори през 2030 година човечеството още не беше стигнало по-далеч от Луната; шейсет и една години след малката крачка на Армстронг никой не бе стъпвал на Марс и като че ли не се правеха никакви подобни планове. Разбира се, когато Слънцето застанеше между двете планети, Марс се отдалечаваше на 377 милиона километра от Земята. Тогава човешките съзнания на Марс щяха да се намират на двайсет и една светлинни минути от човешките съзнания на Земята. Дори хората, застанали един до друг, бяха разделени по някакъв начин във времето — те се виждаха не такива каквито са, а каквито са били една трилионна част от секундата по-рано. Наистина можеше да се допусне известна липса на синхрон, но трябваше да има твърдо определена горна граница. Може би шестнайсет светлинни минути беше приемлива стойност — толкова разделят двама души, които се намират на противоположните страни на Дайсъновата сфера, построена по радиуса на земната орбита, — но двайсет и една светлинни минути вече бяха твърде много. А може би дори шестнайсет надвишаваха допустимата за разумните същества стойност. Несъмнено точно човечеството бе построило Дайсъновата сфера, която Лойд беше видял — опитвайки се да издигне стена между себе си и празната, самотна необятност на външния свят, — обаче бе напълно възможно вътрешната й повърхност да не е населена. Може би хората обитаваха само част от нея. Все пак Дайсъновата сфера имаше повърхност, милиони пъти по-голяма от тази на планетата Земя; използването дори само на една десета от територията й щеше да осигури на човечеството повече площ, отколкото някой някога си е представял. Сферата може и да улавяше всеки фотон, излъчен от централната звезда, но човечеството едва ли беше обходило цялата й повърхност.

Лойд — или онова, в което се бе превърнал — се озова още по-напред в бъдещето. Изображенията продължаваха да се променят.

Той се замисли върху онова, което му беше казала Мичико: Франк Типлър и неговата теория, че всеки човек, който някога е съществувал или ще съществува, може да бъде възкресен в Точка омега, за да живее отново. Физика на безсмъртието.

Но теорията на Типлър се основаваше на предположението, че вселената е затворена; че има достатъчно маса, за да може собственото й гравитационно привличане в края на краищата да я накара да колапсира в сингуларност. Еоните обаче отминаваха и постепенно стана ясно, че това няма да се случи. Да, Млечният път и най-близкият му съсед се бяха сблъскали, но дори галактиките изглеждаха дребни в сравнение с мащабите на непрекъснато разширяващата се вселена. Разширяването може и да ставаше бавно, незабележимо, клонящо към нула, но то никога не спираше. Никога нямаше да се стигне до Точка омега. И никога нямаше да има нова вселена. Настоящата беше единствената итерация на времето и пространството.

Разбира се, до този момент даже и звездата, затворена в Дайсъновата сфера, несъмнено бе предала Богу дух; ако астрономите от двайсет и първи век бяха прави, земното слънце трябваше да се уголеми до червен гигант и да погълне обвивката си. Човечеството обаче беше разполагало с милиарди години, за да се подготви и сигурно се бе преместило някъде другаде — вкупом, ако физиката на съзнанието го изискваше.

Или поне Лойд се надяваше да е така. Продължаваше да се чувства откъснат от всичко, което му се разкриваше като отделни кадри. Може при загиването на Слънцето да беше унищожено и човечеството.

Но той — в каквото и да се бе превърнал — по някакъв начин беше все още жив, все още мислеше, все още чувстваше.

Не можеше да няма още някой, с когото да споделя всичко това.

Освен ако…

Освен ако това не беше начинът на вселената да се справи с неочакваното разкъсване, причинено от частиците неутрино от Сандулеак, заваляли върху пресъздадените първи мигове след сътворението.

Да заличи всякакъв външен живот. Да остави само квалифицирания наблюдател — една всезнаеща форма, гледаща надолу към…

… към всичко, съдейки за действителността по наблюденията си, съсредоточавайки се върху едно неизменно сега, придвижвайки се неумолимо напред със скорост една секунда в секунда.

Бог…

В една празна, безжизнена, немислеща вселена.

Най-после настъпи краят на плъзгането през времето. Той стигна до крайната си цел, до отварянето; съзнанието на тази далечна година — ако думата година все още значеше нещо, тъй като планетата, чиято орбита я определяше, отдавна бе изчезнала — се беше отправило към още по-отдалечени области, оставяйки му пространство, което да заеме.

Естествено, че вселената беше отворена. Естествено, че траеше вечно. Единственият начин едно съзнание от миналото да продължи да се придвижва напред е, ако съществува някоя още по-отдалечена точка, в която да може да се прехвърли съзнанието от настоящия момент; ако вселената беше затворена, преместването във времето никога нямаше да се осъществи. Веригата трябваше да е безкрайна.

Сега пред него се разкриваше…

Едно далечно, много далечно бъдеще.

Като млад Лойд беше чел „Машината на времето“ на Хърбърт Уелс. Тя му бе направила огромно впечатление. Не със света на елоите и морлоците; дори още като тийнейджър той беше разпознал алегорията, моралната поука за класовата структура на викторианска Англия. Не, светът на 802 701 година сл.Хр. не го впечатли особено. В книгата обаче пътешественикът във времето на Уелс бе направил още едно пътуване, прескачайки милиони години напред, до залеза на света, когато приливните сили бяха забавили въртенето на Земята, така че тя винаги да стои с едната си страна към Слънцето, издуто и червено, едно гибелно око на хоризонта, докато по брега бавно се придвижват ракообразни същества.

Но онова, което в момента се разкриваше пред очите му, беше още по-неприветливо. Небето бе мрачно — звездите се бяха отдалечили толкова много една от друга, че се виждаха само няколко. Единственото красиво нещо бяха тези звезди, богати на метали, създадени от поколения слънца, които бяха идвали и си отивали преди тях; те грееха в цветове, които никога не бяха виждани в познатата на Лойд по-млада вселена: изумруденозелени звезди, пурпурни звезди и тюркоазени звезди блестяха като скъпоценни камъни върху кадифената небесна твърд.

И въпреки че бе стигнал до края на пътуването си, Лойд все още не можеше да контролира изкуственото си тяло; беше просто пасажер зад стъклени очи.

Да, все още имаше твърда физическа форма. От време на време зърваше нещо, което бе ръката му — съвършена, чиста, приличаща повече на метал, отколкото на нещо биологично, появяваща се и изчезваща от полезрението му. Той се намираше върху повърхността на планета, необятна равнина от бял прах, който може и да беше сняг, а може и да бе натрошена скала или нещо напълно непознато на изостаналата наука отпреди милиарди години. Нямаше следа от постройки; ако човек има неунищожимо тяло, може би няма да има нужда от убежище. Планетата не можеше да бъде Земята — тя отдавна бе изчезнала, — но гравитацията беше същата. Лойд не усещаше никаква миризма, обаче долавяше звуци — странни безплътни звуци, нещо средно между пеене на вятър и музика на дървени духови инструменти.

Когато се обърна, установи, че зрителното му поле се променя. Всъщност не — той не се обърна; по-скоро просто насочи вниманието си към друга входяща информация, сякаш имаше очи и на тила си. А защо не? Ако смяташ да си произведеш тяло, със сигурност ще поправиш недостатъците на оригинала.

В новото му зрително поле имаше друга фигура, друга обвивка на човешка същност. За негова голяма изненада лицето не беше стилизирано, не просто яйцевидно. Вместо това имаше сложни, деликатно оформени черти и докато тялото на Лойд изглеждаше като направено от течен метал, то другото представляваше разливащ се зелен мрамор, полиран и красив, същинска статуя.

В тази форма не се забелязваше нищо женствено — или мъжествено, — но той веднага разбра чия трябва да е тя. На Дорийн, разбира се — неговата съпруга, неговата любима, онази, с която искаше да прекара вечността.

Но после разгледа лицето, изсечените черти, очите…

Очите във форма на бадем…

И тогава…

 

 

При повторението на експеримента Лойд лежеше в леглото заедно със съпругата си — така отпадаше всяка вероятност да се наранят, когато изпаднат в безсъзнание.

— Беше невероятно — каза той, когато всичко свърши. — Наистина невероятно.

Обърна се, потърси ръката на Дорийн и я погледна.

— Какво видя? — попита я тихо.

Тя протегна другата си ръка и изключи радиото. Лойд я видя, че трепери.

— Нищо — отвърна Дорийн.

Сърцето му се сви.

— Нищо? Никакво видение?

Тя поклати глава.

— О, скъпа — каза той, — толкова съжалявам.

— Колко напред в бъдещето погледна? — попита. Сигурно се чудеше колко време й остава.

Лойд не знаеше как да го обясни с думи.

— Не съм сигурен — отвърна той. Пътуването беше зашеметяващо, но мисълта, че Дорийн няма да доживее, за да го види, го смазваше.

Тя се опита да прозвучи храбро.

— Аз съм възрастна жена. Помислих си, че може да поживея още двайсет или трийсет години, но… — Гласът й секна.

— Със сигурност ще живееш — заяви Лойд, опитвайки се да прозвучи уверено. — Убеден съм в това.

— Но ти си имал видение…

Той кимна.

— Само че то беше от много далеч в бъдещето.

— Включи телевизора — произнесе Дорийн към тавана; гласът й беше напрегнат. — ABC.

Една от картините на стената се превърна в телевизионен екран. Дорийн се надигна, за да вижда по-добре.

— … Голямо разочарование — казваше водещата, бяла жена около четирийсетте. — Досега никой не е съобщил, че е имал видение. Повторението на експеримента в ЦЕРН изглежда се е осъществило, но никой тук, в новинарския център на ABC, нито някой от хората, които ни се обадиха, е имал видение. Като че ли всички просто са припаднали за… според първоначалните изчисления е минал около час. С нас от ЦЕРН се свърза Джейкъб Хоровиц; доктор Хоровиц беше участник в екипа, който осъществи преместването през времето преди двайсет години. Докторе, какво означава това?

Джейк сви рамене.

— Ако предположим, че преместването през времето наистина се е осъществило — разбира се, все още не сме сигурни в това, — то сигурно е достигнало толкова далеч във времето, че всички хора, които са… съжалявам, но няма по-деликатен начин да го кажа, нали? Всички хора, които са живи днес, вероятно тогава ще са мъртви. Ако преместването е било, да кажем, след сто и петдесет години, предполагам, че няма защо да се изненадваме, но…

— Спри звука — обади се Дорийн от леглото. — Но ти си имал видение — обърна се тя към съпруга си. — Дали са били изминали сто и петдесет години?

Лойд поклати глава.

— Повече — каза той меко. — Много повече.

— Колко много?

— Милиони — отвърна той. — Милиарди.

Дорийн се изсмя.

— О, стига, скъпи! Сигурно си сънувал — най-вероятно си бил жив в бъдещето, но си сънувал.

Лойд се замисли. Възможно ли беше тя да е права? Възможно ли бе да е просто сън? Но на него му изглеждаше толкова ярко и живо — толкова реалистично…

Освен това той беше на шейсет и шест години, за Бога. Независимо колко напред бяха отишли, щом той имаше видение, сигурно и много по-млади хора щяха да имат. Но Джейк Хоровиц беше с двайсет и пет години по-млад от него, а в новинарската секция на ABC сигурно имаше много служители около трийсетте.

И никой от тях не бе имал видение.

— Не знам — отговори най-накрая той. — На мен не ми приличаше на сън.