Робърт Сойер
Поглед в бъдещето (14)

14.

Ден шести: неделя, 26 април 2009 г.

Лойд и Тео обядваха заедно в голямата столова в контролния център на Големия адронен колайдер. Около тях останалите физици спореха, излагаха теории и интерпретации, с които да обяснят Погледа в бъдещето — през последния час беше опровергана една обещаваща теория, свързана с повреда на един от квадруполните магнити. Оказа се, че магнитът си работи идеално, а повредата е била в тестващата апаратура.

Лойд ядеше салата, а Тео си бе донесъл от кебапа, който беше сготвил предишната вечер, и сега го бе подгрял в микровълновата печка.

— Хората се справят по-добре, отколкото очаквах — каза Лойд. Прозорците гледаха към вътрешния двор, „ядрото“, където бяха разцъфтели пролетните цветя. — Толкова много смърт, толкова много разрушения. Но хората се съвзеха, върнаха се на работа и продължиха да живеят.

Тео кимна.

— Чух един човек по радиото сутринта. Той каза, че имало много по-малко посещения при психолози, отколкото се е очаквало. Всъщност много хора са отменили предварително заплануваните часове за терапия след Погледа в бъдещето.

Лойд вдигна вежди.

— Защо?

— Според него е заради катарзиса. — Тео се усмихна. — Казвам ти, добрият стар Аристотел е знаел за какво говори: дай на хората шанс да освободят емоциите си и те ще са много по-здрави след това. Толкова много хора са загубили някого, на когото държат, по време на Погледа в бъдещето; изливането на тъгата е много полезно от психологическа гледна точка. Човекът по радиото заяви, че нещо подобно се е случило преди десетина години, когато загина принцеса Даяна; посещенията при терапевти по целия свят са намалели за месеци напред. Естествено най-големият катарзис е бил в Англия, но след смъртта на Ди дори и двайсет и седем процента от американците са се почувствали така, сякаш са изгубили някой, когото познават лично. — Пауза. — Разбира се, не можеш да понесеш лесно загубата на брачен партньор или дете, но чичо? Далечен братовчед? Актьор, когото си харесвал? Някой от колегите ти? Това е голямо освобождаване на емоции.

— Но ако всеки премине през това…

— Точно такава му беше идеята — прекъсна го Тео. — Разбираш ли, обикновено, ако загубиш някого при злополука, си съсипан и това трае месеци или години… С хората около теб затвърждаваш правото си да си тъжен. „Ще отнеме време“ — казват те. Всеки ти оказва емоционална подкрепа. Но ако всички други също са претърпели загуба, вече го няма този ефект на патерицата; няма кой да ти каже утешителни думи. Нямаш друг избор, освен да се вземеш в ръце и да се върнеш на работа. Същото е като онези, които живеят във военно време — всяка война е много по-опустошителна, отколкото която и да било отделно взета човешка трагедия, но след като свърши войната, много хора просто продължават да живеят. Всеки страда в еднаква степен; просто се абстрахираш, забравяш и продължаваш напред. Явно и сега се случва същото.

— Не мисля, че Мичико някога ще преодолее загубата на Тамико. — Мичико щеше да си дойде от Япония тази вечер.

— Не, разбира се, че няма. Не и в смисъл, че някога ще спре да я боли. Но тя ще продължи да живее живота си; какво друго може да направи? Наистина няма друг избор.

В този момент до масата им изникна Франко дела Робия, брадат физик на средна възраст.

— Имате ли нещо против да се присъединя?

Лойд го погледна.

— Здрасти, Франко. Разбира се, че не.

Тео отмести стола си вдясно и Дела Робия седна.

— Грешиш за Минковски, знаеш ли — каза Дела Робия, поглеждайки Лойд. — Виденията не може да са от действителното бъдеще.

Лойд си бодна от салатата.

— И защо?

— Ами виж: да приемем, че си прав. След двайсет и една години ще има връзка между бъдещото ми „аз“ и миналото ми „аз“. Тогава миналото ми „аз“ ще види точно какво върши бъдещото ми „аз“. Бъдещото ми „аз“ може да няма никакви явни индикации, че връзката е започнала, но това няма значение; аз ще знам с точност до секундата кога връзката ще започне и кога ще свърши. Не знам какво е показало твоето видение, Лойд, но в моето бях на място, което мисля, че е Соренто, и седях на тераса с изглед към залива на Неапол. Много красиво, много приятно — но съвсем не това, което бих правил на 23 октомври 2030 година, ако знаех, че съм в контакт с миналото си „аз“. По-скоро щях да съм на място, където няма нищо, което да отклони вниманието на моето минало „аз“ — да речем, в празна стая или просто щях да съм обърнат към гола стена. И точно в 19:21 по Гринуич щях да започна да изреждам на висок глас факти, които бих искал миналото ми „аз“ да знае: „На 11 март 2012 внимавай, като пресичаш «Виа Коломбо», за да не се спънеш и да си счупиш крака“; „В твоето време една акция на «Бертелсман» струва 42 евро, но през 2030 ще бъде 650 евро, така че си накупувай повечко, за да си осигуриш старините“; „Ето списък на всички световни шампиони между твоето и моето време“. Нещо такова; ще съм записал всичко това на хартия и просто ще го прочета, като ще вкарам толкова полезна информация, колкото е възможно да се прочете за този отрязък от минута и четирийсет и три секунди. — Италианският физик млъкна за момент. — Фактът, че никой не съобщава за видение, в което прави нещо подобно, означава, че това не може да бъде истинското бъдеще на времевата линия, в която се намираме.

Лойд се намръщи.

— Може и някои хора да са го направили. Всъщност на обществеността е известен само нищожен процент от милиардите видения, които сигурно е имало. Ако исках да подскажа на себе си за някакви акции, без да зная, че бъдещето е неизменно, първото нещо, което бих казал на миналото си „аз“, щеше да е: „Не казвай това на никого.“ Може би хората, направили онова, което предлагаш, просто си мълчат.

— Ако няколко десетки души имаха видения — отвърна Дела Робия, — това сигурно щеше да е възможно. Но милиарди? Все някой щеше да си признае. Всъщност аз твърдо вярвам, че почти всички щяха да се опитат да се свържат с предишното си „аз“.

Лойд погледна към Тео, после отново към Дела Робия.

— Не и ако знаят, че е безполезно; не и ако знаят, че каквото и да кажат, не могат да променят нещата, които вече са издялани върху камъка.

— Или може би всички са забравили — предположи Тео. — Може би между сега и 2030 година споменът за виденията ще изчезне. В края на краищата спомените за сънищата изчезват. Дори и да си спомняш някой сън при събуждането си, няколко часа по-късно не е останала и следа от него. Може би виденията ще се заличат през следващите двайсет и една години.

Дела Робия поклати решително глава в знак на отрицание.

— Дори и случаят да беше такъв — а няма никаква причина да мислим, че е така, — всички медийни отразявания на виденията щяха да оцелеят до 2030 година. Всички новинарски репортажи, всички телевизионни предавания, всички неща, които хората са написали в дневниците си и в писмата до приятели. Психологията не е моята област; не мога да дискутирам несъвършената природа на човешката памет. Но хората ще знаят какво се е случило на 23 октомври 2030 година и мнозина ще се опитат да се свържат с миналото.

— Чакай малко — възкликна Тео, вдигайки вежди. — Чакай малко! — Лойд и Дела Робия се обърнаха към него. — Не разбирате ли? Това е законът на Нивън!

— Какво? — каза Лойд.

— Кой е Нивън? — попита Дела Робия.

— Американски писател фантаст. Той твърди, че във всяка вселена, в която пътуването във времето е възможно, никога няма да бъде изобретена машина на времето. Дори е написал кратък разказ, в който да илюстрира това: един учен изгражда машина на времето и тъкмо когато приключва работата си, поглежда нагоре и вижда как слънцето се превръща в свръхнова — вселената по-скоро ще го унищожи, отколкото да позволи парадоксите, присъщи на пътуването във времето.

— Е, и? — попита Лойд.

— Комуникацията със своето „аз“ в миналото е форма на пътуване във времето — така се изпраща информация назад във времето. И вселената може да попречи на онези, които се опитат да направят това — не чрез нещо толкова грандиозно като избухване на слънцето, а просто като предотврати комуникацията. — Тео премести погледа си от Лойд към Дела Робия и обратно. — Не разбирате ли? Сигурно това се опитвам да направя през 2030 година — да се свържа със себе си и затова нямам никакво видение.

Лойд се опита гласът му да звучи по-меко.

— Има много доказателства от виденията на други хора, че наистина си умрял през 2030 година, Тео.

Младият грък отвори уста, сякаш за да възрази, но я затвори. След миг се обади отново:

— Прав си. Прав си. Съжалявам.

Лойд кимна; той не си беше давал сметка по-рано колко тежко трябва да е всичко това за Тео. Обърна се и погледна към Дела Робия.

— Добре, Франко, ако виденията не са от нашето бъдеще, тогава какво описват?

— Алтернативна времева линия, разбира се. Това е напълно основателно, като се има предвид МСИ^[1]. — Многосветовата интерпретация на квантовата физика твърдеше, че всеки път, когато едно събитие може да протече по два начина, вместо да се случи едното или другото събитие, се случват и двете, всяко в отделна вселена. — По-конкретно, виденията представят вселената, която се разделя с нашата вселена в момента на твоя експеримент с Големия адронен колайдер; те показват бъдещето такова, каквото би било във вселена, в която ефектът на преместването във времето не се е осъществил.

Но Лойд поклати глава.

— Не вярваш все още в МСИ, нали? ТИ^[2] я измести.

Стандартният аргумент в подкрепа на многосветовата интерпретация беше мисленият експеримент с котката на Шрьодингер: слага се котка в затворена кутия с шишенце с отрова, което има петдесет процента шанс да бъде отворено през следващия един час. Като изтече часа, се отваря кутията и се проверява дали котката е още жива. Съгласно Копенхагенската интерпретация — стандартната версия на квантовата механика, — докато някой не погледне вътре, котката не е нито жива, нито мъртва, а по-скоро в суперпозиция от тези две състояния; актът на поглеждането — или наблюдението — предизвиква колапс на вълновата функция, карайки котката да заеме едно от двете възможни състояния. Тъй като при наблюдението събитията могат да се развият по два различни начина, многосветовата интерпретация твърди, че това, което всъщност се случва, е, че вселената се разцепва на две в момента, в който е извършено наблюдението. В едната вселена котката е жива, а в другата — мъртва.

Джон Г. Крамър, физик, който често бе работил с ЦЕРН, но беше от университета във Вашингтон, Сиатъл, не харесваше това, че в Копенхагенската интерпретация се набляга върху наблюдателя. През 1980 година той бе предложил алтернативно обяснение: ТИ, трансакционалната интерпретация. През деветдесетте години на двайсети век и първото десетилетие на двайсет и първи ТИ набираше все по-голяма популярност сред физиците.

Да приемем, че клетата котка на Шрьодингер в един момент е затворена в кутията и окото на наблюдателя в един момент, час по-късно, поглежда към котката. В ТИ котката изпраща реална, физическа „предлагаща“ вълна, която пътува напред към бъдещето и назад към миналото. Когато предлагащата вълна достигне окото, то изпраща „потвърждаваща“ вълна, която пътува назад към миналото и напред, към бъдещето. Предлагащата вълна и потвърждаващата вълна се неутрализират взаимно навсякъде другаде във вселената, освен по правата линия между котката и окото, където те се подсилват взаимно, създавайки трансакция. Тъй като котката и окото комуникират през времето, няма двусмисленост и няма нужда от неустойчиви фронтове на вълната: котката си съществува вътре в кутията по същия начин, както и когато е наблюдавана. Няма и разцепване на вселената на две; тъй като трансакцията покрива целия релевантен период, няма нужда от разклоняване: окото вижда котката такава, каквато винаги е била, независимо дали е жива или мъртва.

— Ти би харесал ТИ — каза Дела Робия. — Тя отрича свободната воля. Всеки излъчен протон знае какво ще го погълне в края на краищата.

— Разбира се — кимна Лойд. — Приемам, че ТИ подкрепя идеята за блоковата вселена^[3], но всъщност твоята многосветова интерпретация е тази, която отрича свободната воля.

— Как можеш да твърдиш такова нещо? — попита Дела Робия с характерното италианско раздразнение.

— Сред многото светове няма йерархия — обясни Лойд. — Да речем, че аз си вървя и стигам до разклонение. Мога да тръгна наляво, мога да тръгна и надясно. Кой път ще избера?

— Който искаш! — възкликна Дела Робия. — Свободна воля!

— Глупости — отсече Лойд. — Според МСИ ще избера този път, който другата ми версия няма да избере. Ако той тръгне надясно, аз ще трябва да тръгна наляво. Ако тръгна надясно, той ще трябва да тръгне наляво. Човек трябва да е много арогантен, за да си мисли, че само неговият избор се взима под внимание, а другият избор е просто алтернатива, която трябва да бъде оползотворена в другата вселена. Многосветовата интерпретация дава илюзията за избор, но всъщност е напълно детерминистична.

Дела Робия се обърна към Тео и разпери ръце, апелирайки към здравия му разум.

— Но ТИ зависи от вълни, които пътуват назад във времето!

Гласът на Тео беше мек.

— Мисля, че ни беше демонстрирано много ясно, че изпращането на информация назад във времето е нещо реално, Франко — заяви той. — А и Крамър всъщност казва, че трансакцията се осъществява атемпорално — извън времето.

— Освен това — добави Лойд, разгорещен от битката, в която сега имаше съюзник — твоята версия за случилото се е версията, изискваща пътуване във времето.

Дела Робия изглеждаше шокиран.

— Какво? Как? Виденията просто изобразяват паралелна вселена.

— Всички паралелни вселени, които могат да съществуват според многосветовата интерпретация, биха се движи темпорално крачка в крачка с нашата вселена; ако можеше да виждаш в една паралелна вселена, ти щеше да видиш днешния ден, 26 април 2009 година; цялата концепция на квантовите изчисления изисква паралелните вселени да се движат в крачка с нашата вселена. Така че ако можеше да виждаш в някоя паралелна вселена, ти би видял например свят, в който отиваш и сядаш ей там при Майкъл Бър, вместо тук, при мен и Тео, но все пак щеше да е сега. Какво според теб може да е прибавило контакта с паралелната вселена отгоре на това, че видяхме бъдещето? Достатъчно трудно е да се приеме една от двете идеи, без да се налага да се приема и другата…

Към масата им се приближи Джейк Хоровиц.

— Съжалявам, че ви прекъсвам — намеси се той, — но някой те търси по телефона, Тео. Казва, че е относно публикацията ти в сайта Мозайка.

Тео бързо се отдалечи от масата, зарязвайки наполовина изядения кебап.

— Трета линия — извика тътрещият се подире му Джейкъб.

Имаше свободен кабинет веднага след столовата. Тео се шмугна вътре. На индикатора на телефона пишеше: „Неизвестен номер“. Тео вдигна слушалката.

— Ало. Тео Прокопидис слуша.

— Господи! — отвърна на английски мъжки глас от другата страна на линията. — Това е странно — да говориш с някой, за когото знаеш, че ще бъде убит.

Тео нямаше какво да отвърне на тези думи, така че просто попита:

— Имате ли някаква информация за убийството ми?

— Да, така мисля. Четох нещо за това във видението ми.

— И какво пишеше там?

Човекът преразказа същността на онова, което беше прочел. Нямаше нови факти.

— Имаше ли там нещо за онези, които са останали живи?

— Какво имате предвид? Не говорим за самолетна катастрофа.

— Не, не, имам предвид имаше ли нещо за онези, които са ме надживели. Сещате се — дали съм имал жена или деца.

— А, да. Да видим дали си спомням…

Да видим дали си спомням… Бъдещето на Тео бе абсолютно несъществено; на никого не му пукаше за него. То не беше важно, не беше реално. Просто някакъв човек, за когото са прочели нещо.

— Да — каза гласът. — Ще ви надживеят синът ви и жена ви.

— Имаше ли ги имената им във вестника?

Човекът издиша в слушалката, докато мислеше.

— Мисля, че синът беше Константин.

Константин. Името на баща му; да, Тео винаги бе мислил, че може да кръсти сина си така.

— А майката на момчето? Жена ми?

— Съжалявам, но не помня.

— Моля ви, опитайте.

— Не, съжалявам. Просто не си спомням.

— Можете да се подложите на хипноза.

— Да не сте луд? Няма да го направя. Вижте, обадих се, за да ви помогна; мисля, че ви направих добра услуга, не сте ли съгласен? Реших, че това ще бъде едно добро дело. Но нямам намерение да се подлагам на хипноза, да се тъпча с лекарства или нещо подобно.

— Но жена ми… вдовицата ми… Трябва да знам коя е тя.

— Защо? Аз не знам за коя ще съм женен след двайсет и една години — защо вие трябва да знаете?

— Тя може да има нишка към това защо съм бил убит.

— Да, предполагам. Може би. Но аз направих всичко, каквото можах за вас.

— Но вие сте видели името! Вие знаете името!

— Както казах — не го помня. Съжалявам.

— Моля ви… Ще ви платя.

— Сериозно, човече, не си го спомням. Но вижте, ако си го спомня, ще ви звънна пак. Това е всичко, което мога да направя.

Тео се насили да не протестира отново. Сви устни, после кимна сериозно.

— Добре. Благодаря ви. Благодаря ви за времето, което ми отделихте. Може ли само да ми кажете името си, за записките ми?

— Съжалявам, човече. Както казах, ако се сетя нещо друго, ще се обадя.

И връзката прекъсна.