Робърт Сойер
Поглед в бъдещето (13)

13.

— Доктор Симко?

Беше привечер; Лойд най-накрая бе приключил с последното си интервю за деня, грабнал бе купчина доклади, за да ги чете преди лягане, и вече крачеше по една от скучните улици на Сен Жени. Беше се насочил към фурната и към магазина за млечни продукти, за да си купи хляб и сирене „Апенцелер“ за утрешната закуска.

Към него се приближаваше спретнат мъж, около трийсет и пет годишен. Носеше очила — доста необичайно в свят с толкова развита лазерна кератотомия — и тъмносин суитшърт. Имаше модна къса прическа, точно като Симко.

Лойд почувства пристъп на паника. Сигурно бе полудял да се появява сам на публично място, след като половината свят беше видял лицето му по телевизията. Погледна наляво и надясно, оценявайки маршрутите за бягство.

— Да? — попита той неуверено.

— Доктор Лойд Симко? — човекът говореше английски, но с френски акцент.

Лойд преглътна.

— Аз съм.

На другия ден щеше да говори с Беранже да му назначи охрана.

Изведнъж мъжът сграбчи ръката на Симко и започна да я разтърсва енергично.

— Доктор Симко, искам да ви благодаря! — Той не пускаше ръката му, сякаш за да попречи на възраженията му. — Да, да, знам, че не сте планирали да стане така, и предполагам, че някои хора са пострадали. Но аз трябва да ви кажа, че това видение е най-хубавото нещо, което някога ми се е случвало. То промени живота ми.

— А — каза Лойд, измъквайки ръката си от неговата. — Това е хубаво.

— Да, господине, преди видението бях различен човек. Никога не съм вярвал в Бог, дори и когато бях малко дете. Но видението ми… видението ми показа, че съм в църква и се моля сред множество хора.

— Молитви в сряда вечерта?

— Точно това си казах и аз, доктор Симко! Тоест не в момента на видението, а по-късно, когато по новините обявиха кое е времето на виденията. Молитви в сряда вечерта! Аз! От всички хора — точно аз! Е, не можех да отрека, че това нещо ми се е случило — явно беше, че по някое време между сега и тогава ще намеря своя път. Така че се сдобих с Библия — отидох в книжарницата и си купих. Никога не съм знаел, че има толкова различни видове! Толкова много различни преводи! Както и да е, избрах си една от онези, в които думите на Иисус са отпечатани в червено, и започнах да я чета. Предполагах, че рано или късно ще стигна до това, така че реших да проверя за какво става въпрос. И просто продължих да чета — дори прочетох всичките онези родословни дървета, онези прекрасни имена като музика: Исаара, Елиава… Какви велики имена! О, разбира се, доктор Симко, и да не бях имал видението, след двайсет и една години пак щях да намеря всичко това, но благодарение на вас се захванах още сега, през 2009 година. Никога не съм се чувствал по-спокоен, по-обичан. Вие наистина ми направихте огромна услуга.

Лойд не знаеше какво да каже.

— Благодаря ви.

— Не, господине — аз ви благодаря! — Той още веднъж разтърси ръката на Симко и се втурна по пътя си.

Лойд се прибра вкъщи около 21 часа. Мичико му липсваше много и се зачуди дали да не й се обади, но в Токио беше пет часът сутринта — твърде рано за телефонни разговори. Прибра сиренето и хляба и седна да гледа телевизия — да си отдъхне малко, преди да се заеме с купчината доклади.

Започна да прехвърля каналите, докато една швейцарска телевизия не привлече вниманието му: обсъждаха Погледа в бъдещето. Водещата бе осъществила сателитна връзка със Съединените щати. Лойд разпозна интервюирания мъж по дългата му червеникавокафява коса: Поразителния Александър, майстор илюзионист и изобличител на предполагаеми медиуми. Лойд беше виждал този човек често по телевизията през годините, включително по „Вечерно шоу“. Пълното му име бе Реймънд Александър, професор в „Дюк“.

Интервюто явно беше подложено на допълнителен монтаж: журналистката говореше на фрески, а Александър отговаряше на английски и гласът на преводача говореше върху неговия глас, предавайки френската версия на онова, което бе казал американецът. Оригиналните думи на Александър едва се долавяха.

— Несъмнено сте чули — каза интервюиращата — как човекът от ЦЕРН заяви, че виденията показват единственото възможно бъдеще.

Лойд се надигна.

— Oui — отговори гласът на преводача. — Но това явно е абсурдно. Лесно може да се демонстрира, че бъдещето е податливо на промени. — Александър се размърда в креслото си. — В моето собствено видение бях в апартамента си. На моето бюро, тогава, както и сега, стоеше това. — Срещу него в студиото имаше маса. Той се наведе към нея и вдигна едно преспапие. Камерата го даде в едър план: беше малахитов къс с малък златен трицератопс във вътрешността си.

— Може да ви изглежда безвкусно — продължи Александър, — но наистина държа на тази малка дрънкулка; тя ми е сувенир от пътешествието ми до Националния парк „Динозавър“, което ми достави истинско удоволствие. Но не държа на нея чак толкова, колкото на здравия разум.

Той се пресегна под масата, взе някакъв плат, разстла го на пода и сложи върху него преспапието. После пак се пресегна под масата, взе оттам чук и разби пред камерата малахита и динозавърчето на ситни парченца.

Александър се усмихна триумфално на камерата: здравият разум отново беше победил.

— Това преспапие го имаше във видението ми; същото това преспапие вече не съществува. Следователно каквото и да показват виденията, то не е неизменното бъдеще.

— Разбира се — обади се интервюиращата, — ние имаме само вашата дума, че преспапието е било във видението ви.

Александър изглеждаше раздразнен, че почтеността му е поставена под въпрос. Но след миг кимна.

— Права сте да сте скептична — светът щеше да е по-добро място, ако бяхме малко по-недоверчиви. Факт е, че всеки може да направи сам подобен експеримент. Ако във видението ви е имало мебел, която притежавате в момента, счупете или продайте тази мебел. Ако сте мярнали собствената си ръка във видението — направете си татуировка. Ако някой друг ви е видял и сте имали брада, направете си лицева електролиза, така че вече да не може да ви расте брада.

— Лицева електролиза! — възкликна интервюиращата. — Това изглежда като доста крайна мярка.

— Ако вашето видение ви притеснява и искате да се уверите, че то никога няма да се осъществи, това би било един от начините да го направите. Разбира се, най-ефективният начин за опровергаване на виденията ще е, ако се намери някой ориентир, който е видян от хиляди хора — да речем, Статуята на свободата — и той бъде съборен. Но предполагам, че Националната служба по парковете няма да ни позволи да го направим.

Лойд отново се облегна назад в дивана. Абсолютни глупости. Никое от нещата, които Александър предложи, не беше реално доказателство — и всички те бяха субективни; разчитаха на собствените разкази на зрителите за техните видения. И какъв страхотен начин да се изявиш по телевизията — не само за Александър, но и за всеки, който иска да бъде интервюиран. Достатъчно е само да изкажеш твърдение, че си опровергал неизменността на бъдещето.

Лойд погледна към часовника на една от полиците, монтирани по тъмночервените стени на апартамента. Беше 21:30, което означаваше, че е едва 1:30 следобед на границата между Колорадо и Юта, където се намира Националният парк „Динозавър“; Симко бе ходил веднъж там. Той поразмишлява още няколко минути, после взе телефона, разговаря със служител от бюрото за справки и най-накрая се свърза с жена, работеща в магазин за сувенири в парка „Динозавър“.

— Здравейте — каза той. — Търся един предмет — преспапие, направено от малахит.

— Малахит?

— Това е зелен минерал — сещате се, декоративен камък.

— А, да, разбира се. Тези, които имаме, са с малко динозавърче вътре. Имаме с тиранозавър рекс, стегозавър и трицератопс.

— Колко струва онова с трицератопса?

— Четиринайсет и деветдесет и пет.

— Приемате ли поръчки по пощата?

— Разбира се.

— Бих искал да купя едно такова преспапие и да го изпратя на… — Лойд млъкна, за да помисли. Къде беше „Дюк“, по дяволите? — В Северна Каролина.

— Добре. Какъв е пълният адрес?

— Не съм сигурен. Пишете просто: „За професор Реймънд Александър, университет «Дюк», Дърам, Северна Каролина“. Сигурен съм, че ще стигне до него.

— Обикновена пратка?

— Идеално.

Чукане на клавиши.

— Транспортните разходи са осем и петдесет. Как искате да платите?

— С кредитна карта.

— Номерът, моля?

Той извади портфейла си и й прочете редицата от цифри, а също и датата на изтичане на кредитната карта и името си. После затвори телефона, седна обратно на дивана и скръсти ръце на гърдите си с чувство на задоволство.

Скъпи доктор Симко,

 

Простете ми, че ви безпокоя с този нечакан имейл; надявам се, че ще мине през вашия спам-филтър. Знам, че сигурно сте затрупан с писма след появата ви по телевизията, но просто исках да ви пиша, за да ви кажа какво въздействие имаше видението ми върху мен.

Аз съм на осемнайсет години и съм бременна. Бременността ми не е напреднала много — едва във втория месец съм. Все още не съм казала на приятеля си, нито пък на родителите ми. Мислех, че да съм бременна е възможно най-лошото нещо, което може да ми се случи: все още съм в гимназията, а приятелят ми ще започне да следва в университета наесен. Двамата все още живеем с родителите си и нямаме пари. Мислех, че няма как да отглеждаме дете… така че смятах да направя аборт. Вече си бях запазила час.

След това дойде видението — и беше невероятно! В него аз, Брад (това е приятелят ми) и нашата дъщеря бяхме заедно и живеехме в прекрасна къща след двайсет и една години. Дъщеря ми бе пораснала — даже беше малко по-голяма, отколкото съм аз сега — и бе толкова красива, и ни разказваше как е срещнала едно момче в училището, и питаше дали може да го доведе за вечеря някой път, и беше толкова сигурна, че ще го харесаме, и ние, разбира се, се съгласихме, защото тя бе наша дъщеря и това беше важно за нея…

Е, разбъбрих се. Същественото е, че видението ми ми показа, че всичко ще е наред. Отмених аборта и сега с Брад си търсим местенце, където да живеем заедно, и за моя изненада родителите ми се държаха добре, и дори ще ни помагат с наема.

Знам, че много хора ще ви кажат, че виденията са съсипали живота им. Просто исках да знаете, че моето видение ми беше от огромна полза и буквално спаси живота на малкото момиченце, което нося в себе си.

Благодаря ви… за всичко.

Джийн Алкот

Доктор Симко,

 

Сигурно сте чули по новините за хора, които са имали изумителни видения. Но не и аз. В моето видение бях в точно същата къща, в която живея и сега. Бях сам, което не е необичайно — децата ми са големи, а жена ми често е заета с работата си. Наистина няколко неща наоколо изглеждаха различни — мебелите бяха леко пренаредени, на една от стените имаше нова картина, — но нямаше никакви реални индикации за това, че съм в бъдещето.

И знаете ли какво? Това ми хареса. Аз съм щастлив човек: имам хубав живот. Това, че ще имам още две десетилетия абсолютно същия живот, е много успокоителна мисъл. Тази работа с виденията преобърна живота на много хора, но явно не и моя. Просто исках да знаете това.

 

С най-добри пожелания,

Тони Дичичио

Публикации в уебсайта на „Проект Мозайка“

Бруклин, Ню Йорк: Добре де, в моя сън го имаше американското знаме, схващате ли? И на него имаше, мисля, 52 звезди: редица със седем звезди, после редица с шест, пак седем, пак шест и така нататък, общо 52. Сега, допускам, че 51-та звезда трябва да е Пуерто Рико, нали? Но направо ме подлудява, че не мога да се сетя коя ще е 52-та. Ако знаете, моля, пратете ми имейл…

 

Едмънтън, Албърта: Аз не съм много умен. Имам синдрома на Даун, но съм добър човек. Във видението ми говорех и използвах сложни думи, така че сигурно съм бил умен. Искам да бъда умен отново.

 

Индианаполис, Индиана: Моля, спрете да ми изпращате имейли, твърдящи, че аз ще бъда президент на Съединените щати през 2030 година; препълнихте ми пощенската кутия. Знам, че ще бъда президент — и когато имам властта за това, ще изпратя данъчните да проверят всеки, който ми каже отново…

 

Исламабад, Пакистан (автоматичен превод от оригиналния арабски): Във видението си имам две ръце… но сега съм само с една (аз съм ветеран от сухопътната война между Индия и Пакистан). Нямах усещането, че съм с протеза. Надявам се да ми пише всеки, който има някаква информация за изкуствени крайници или може би дори регенериране на крайници след двайсет и една години.

 

Чангжоу, Китай (автоматичен превод от оригиналния мандарин): Аз явно ще съм мъртъв след двайсет и една години, което не е изненада за мен, защото съм доста стар сега. Но се интересувам от всякакви новини за моите деца, внуци и правнуци. Имената им са…

 

Буенос Айрес, Аржентина: Почти всички, с които говорих, във виденията си са имали почивен ден или празник. Но третата сряда през октомври, доколкото знам, не е празник никъде в Южна Америка, затова си мисля, че сме преминали на четиридневна работна седмица с почивен ден в сряда. Аз бих предпочел тридневна почивка през уикенда. Някой да знае нещо по въпроса?

 

Оукланд, Нова Зеландия: Знам четири от печелившите числа в тегленето на лотарията от 10 октомври 2030 година — в моето видение осребрявах билет с печалба 200 долара за уцелването на тези четири числа. Ако знаете други печеливши числа в същата лотария, бих искал да обменя информация с вас.

 

Женева, Швейцария (публикувано на четиринайсет езика): Ако някой има информация за убийството на Теодосиос (Тео) Прокопидис, моля да се свърже с мен на…