Робърт Сойер
Поглед в бъдещето (21)

21.

Мичико и Лойд бяха планирали да заживеят заедно чак след сватбата, но като се изключи пътуването до Токио, Мичико прекарваше всяка нощ след смъртта на Тамико в апартамента на Лойд. Всъщност след Погледа в бъдещето тя се беше прибирала вкъщи само два пъти, и то за кратко. Всичко, което виждаше там, я довеждаше до плач: малките обувки на Тамико, оставени върху изтривалката до вратата; куклата й Барби, разположена върху един от столовете в дневната (Тамико винаги гледаше Барби да бъде настанена удобно); картините й, залепени с магнити за вратата на хладилника; дори петното на стената, където Тамико бе написала името си с маркер и Мичико така и не успя да го изчисти.

Така че двамата заживяха в дома на Лойд, избягвайки спомените.

Но въпреки това Мичико често се отнасяше, зареяла поглед в пространството. Лойд не можеше да понася да я вижда толкова тъжна, но знаеше, че няма как да й помогне с нищо. Тя щеше да тъгува — и може би това щеше да продължи вечно.

Разбира се, той не беше невежа: бе прочел много материали за психологията на връзките, дори беше изгледал свой дял от шоутата на Опра и Жизел. Знаеше, че не трябваше да го казва, но понякога думите излизаха от само себе си, просто се изсипваха от устата на човек, без да се замисля. Той просто искаше да запълни мълчанието между двамата.

— Нали знаеш, че ще имаш друга дъщеря — изтърси. — В твоето видение…

Мичико му затвори устата с поглед.

Не каза нищо, но той го прочете в очите й. Едно дете не може да се замени с друго. Всяко дете е специално.

Лойд го знаеше; въпреки че никога — все още — не бе имал деца, той го знаеше. Преди години беше гледал един стар филм с Мики Руни, наречен „Човешка комедия“, който въобще не беше смешен, а накрая си помисли, че съвсем не бе и човешки. Руни играеше американски войник през Втората световна война, който беше изпратен през океана. Той нямаше свое семейство, но се наслаждаваше на контактите с хората у дома, заради които се сражаваше, посредством писмата на съседа си по легло. Руни ги опозна всичките — брата на човека, майка му, любимата му в Щатите — чрез писмата, които мъжът му даваше да чете. Но след това той загина в битка и Руни се завърна в родния му град, носейки със себе си личните му вещи. Пред дома му се натъкна на малкия му брат, който сякаш бе познавал цял живот. Накрая малчуганът хукна към къщата, викайки: „Мамо, войникът си дойде!“.

После се завъртяха надписите.

От публиката се очакваше да повярва, че по някакъв начин Руни ще заеме мястото на починалия син на жената, убит във Франция.

Това беше измама; дори като тийнейджър — може би бе около шестнайсетгодишен, когато гледа филма по телевизията — той знаеше, че е измама, че никой човек не може да заеме мястото на друг.

А сега съвсем безразсъдно беше намекнал, че бъдещата дъщеря на Мичико ще замести горката мъртва Тамико в сърцето й.

— Съжалявам — каза той.

Мичико не се усмихна, но кимна едва забележимо.

Лойд не знаеше дали подходящият момент бе настъпил — през целия си живот си беше патил от неспособността да го предусеща; точният момент да предприеме действия относно някое момиче в гимназията, точният момент да поиска повишение на заплатата, точният момент да прекъсне двама души, които разговарят, за да се представи, точният момент да се извини и да се оттегли, когато другите очевидно предпочитаха да останат насаме. Някои хора имаха вроден усет за тези неща, но не и Лойд.

И все пак…

И все пак проблемът трябваше да бъде разрешен.

Светът постепенно се отърсваше; хората продължаваха да живеят. Да, мнозина се подпираха на патерици; да, някои застрахователни компании вече бяха обявили фалит; да, точният брой на загиналите все още не беше определен. Но животът трябваше да продължи и хората ходеха на работа, прибираха се вкъщи, хранеха се, гледаха филми и се опитваха с различна степен на успех да вървят напред.

— Относно сватбата… — започна той, провлачи думите и ги остави да се носят във въздуха.

— Да?

Лойд въздъхна.

— Не знам коя е онази жена — жената от видението ми. Нямам представа коя е.

— Значи смяташ, че тя може да е по-добра от мен, така ли?

— Не, не, не. Естествено, че не. Просто…

Той замълча. Но Мичико го познаваше твърде добре.

— Мислиш си, че на планетата има седем милиарда души, нали? И че е чист късмет, че въобще сме се срещнали.

Лойд кимна; хванат на местопрестъплението.

— Може би е така — продължи Мичико. — Но ако прецениш какви са били шансовете да не се срещнем, мисля, че е нещо повече. Ти живееше в Чикаго; аз бях в Токио — и накрая сме заедно тук, на швейцарско-френската граница. Това късмет ли е или съдба?

— Не мисля, че можеш да вярваш в съдбата и същевременно да вярваш в свободната воля — отвърна нежно Лойд.

— Сигурно не. — Тя сведе поглед. — И така, може би ти все още не си готов за брак. Толкова много от приятелите ми през годините сключиха брак, защото смятаха, че това е последният им шанс. Нали се сещаш: достигат определена възраст и решават, че скоро трябва да се оженят, иначе никога няма да го направят. Ако има нещо, което видението ти подсказа, то е, че аз не съм последният ти шанс. Предполагам, че това е свалило напрежението, нали? Вече няма нужда да се бърза.

— Не е точно така — отвърна Лойд, но гласът му трепереше.

— Дали? — попита Мичико. — Тогава искам да решиш още сега. Ще се оженим ли?

Лойд знаеше, че Мичико е права. Вярата му в неизменното бъдеще наистина бе облекчила чувството му за вина за това, което се беше случило — но все пак, като физик, той винаги бе защитавал тази позиция: пространствено-времевият континуум е неизменен куб на Минковски. Онова, което щеше да направи, вече го беше направил; бъдещето, както и миналото, не може да бъде променяно.

Доколкото знаеха, досега не се бе появил никой, който да свидетелства, че Мичико Комура и Лойд Симко някога са били женени; никой не беше съобщил, че е бил в стая, където е видял сватбена фотография в скъпа рамка, на която се вижда висок бял мъж със сини очи и красива, по-ниска, по-млада азиатка.

Да, каквото и да кажеше сега, то вече е било казвано — и винаги ще бъде казвано. Но той нямаше никакво прозрение какво беше записано в пространствено-времевия континуум. Решението, което щеше да вземе сега, в този момент, в тази част, на тази страница, в този кадър от филма, беше скрито, неизвестно. Не бе лесно да го изрече на глас — каквото и да беше то, — макар да знаеше, че бе неизбежно да го каже; вече го е казал.

— Е, какво? — попита настоятелно Мичико. — Какво решаваш?

 

 

Късно вечерта Тео все още беше на работа и проиграваше поредната симулация на експеримента с Големия адронен колайдер, когато телефонът му иззвъня.

Димитриос беше мъртъв.

Малкият му брат. Мъртъв. Самоубийство.

Тео се бореше със сълзите, бореше се с гнева.

През съзнанието му прелитаха спомени за Дим. Моментите, когато се бе държал добре с него като деца и моментите, когато беше лош. И как всички в семейството бяха изпаднали в ужас, когато бяха отишли в Хонконг и Дим се изгуби. Тео никога не се бе радвал да види някого толкова много, колкото когато видя малкия Дим, яхнал раменете на един полицай, който вървеше през тълпата към тях.

А сега той беше мъртъв. Тео трябваше да пътува отново до Атина, този път за погребението.

Не знаеше какво да чувства.

Част от него, много голяма част, изпитваше огромна тъга от смъртта на брат му.

А друга част…

Друга част ликуваше.

Не защото Дим беше мъртъв, разбира се.

А поради факта че смъртта му променяше всичко.

Защото Димитриос бе получил видение, което беше потвърдено от друг човек — а за да има видение, той трябваше да е жив двайсет и една години по-късно.

Но щом е мъртъв сега, през 2009 година, нямаше начин да е жив през 2030-та.

Значи неизменният куб се бе строшил. Онова, което хората бяха видели, може би беше ясна картина от бъдещето… но то не бе единственото възможно бъдеще и естествено, след като включваше Димитриос Прокопидис, то вече дори не беше възможно.

Теорията на хаоса твърдеше, че малките промени в първоначалните условия водят до големи промени след време. Така че светът през 2030 година не можеше да бъде същият, какъвто се беше показал в милиардите кратки видения.

Тео тръгна по коридорите на контролния център; мина покрай голямата мозайка, мина покрай месинговата табела с оригиналното име на института, покрай кабинетите, лабораториите и умивалните.

Щом бъдещето вече е несигурно — защото то нямаше да се развие точно така, както бяха показали виденията, — то тогава Тео можеше да се откаже от търсенето си. Да, в едно някога възможно бъдеще някой щеше да го убие. Но през следващите две десетилетия щяха да се променят толкова много неща, че до подобно развитие на събитията нямаше да се стигне. Всъщност той може никога да не срещне човека, който го беше убил, никога да не се пресече пътят му с неговия. Дори бе възможно този човек да умре преди 2030 година. При всички случаи убийството на Тео едва ли беше неизбежно.

И все пак…

И все пак можеше да се случи. Със сигурност някои неща щяха да се случат както във виденията. Онези, които нямаше да умрат от насилствена смърт, щяха да продължат да си живеят; онези, които имаха сигурна работа сега, може би щяха да я работят и тогава; нямаше причина добрите, стабилните бракове да не продължат да съществуват.

Не.

Стига съмнения, стига губене на време.

Тео реши да продължи да живее живота си, да се откаже от разни глупави търсения, да се изправи с лице срещу бъдещето, каквото и да е то. Трябваше да внимава, естествено — нямаше никакво желание неговата собствена смърт да се окаже някоя от допирателните точки между 2030-та от виденията и 2030-та, която тепърва щеше да настъпи. Но той щеше да продължи напред, щеше да се опита да получи най-доброто от живота, който му оставаше.

Само ако Димитриос бе пожелал да направи същото.

Разходката му го отведе обратно в кабинета му. Трябваше да се обади на един човек; някой, който трябваше да го чуе първо от приятел, преди медиите да го раздухат из целия свят.

 

 

Думите на Мичико увиснаха във въздуха:

— Какво решаваш?

Лойд знаеше, че моментът е настъпил. Моментът, в който да се яви точният кадър; моментът на истината, мигът, в който да се разкрие решението, което вече беше запечатано в пространствено-времевия континуум. Той погледна Мичико в очите, отвори уста и…

Зън! Зън!

Симко изруга, поглеждайки към телефона. На дисплея бе изписано „ЦЕРН ГАК“. Никой не би звънял от работата му по това време, освен ако случаят не беше спешен. Той вдигна слушалката.

— Ало?

— Лойд, Тео се обажда.

Искаше да му каже, че моментът не е подходящ, да му каже да се обади по-късно, но преди да успее да го направи, Тео продължи:

— Лойд, току-що ми се обадиха. Брат ми Димитриос е мъртъв.

— О, Господи — изпъшка Лойд. — О, Господи.

— Какво има? — попита Мичико с разширени от притеснение очи.

Лойд покри говорителя с ръка.

— Братът на Тео е мъртъв.

Мичико закри устата си с ръка.

— Самоубил се е — обясни Тео. — Свръхдоза приспивателни.

— Съжалявам, Тео — каза Лойд. — Има ли… Мога ли да направя нещо за теб?

— Не. Не. Нищо. Просто реших, че трябва веднага да ти го съобщя.

Лойд не разбираше накъде клони Тео.

— А, благодаря ти — отвърна той, с нотка на объркване в гласа.

— Лойд, Димитриос имаше видение.

— Какво? О. — Последва дълга пауза. — О!

— Сам ми разказа за него.

— Сигурно си е измислил.

— Лойд, говорим за брат ми; не си го е измислил.

— Но не е възможно…

— Знаеш, че не е единственият; има и други съобщения. Но този случай… При него има потвърждение. Той е работел в един ресторант в Гърция; човекът, който го е управлявал през 2030-та, го управлява и сега, през 2009 година. Той е видял Дим във видението си, а Дим е видял него. Когато това излезе по телевизията…

— Аз? Ох, мамка му — простена Лойд. Сърцето му биеше лудо. — Мамка му.

— Съжалявам — рече Тео. — Пресата веднага ще се възползва от това. — Той замълча. — Както вече казах, сметнах, че трябва да ти го съобщя.

Лойд се опита да се успокои. Как е възможно така да е грешал?

— Благодаря — отвърна най-накрай той. После продължи: — Виж, виж, това не е важно. Ти как си? Добре ли си?

— Ще се оправя.

— Защото ако не искаш да бъдеш сам, двамата с Мичико можем да дойдем.

— Не, всичко е наред. Франко дела Робия е все още в ЦЕРН; ще прекарам известно време с него.

— Добре — каза Лойд. — Добре. — Нова пауза. — Виж, трябва да…

— Знам — отвърна Тео. — Дочуване.

— Дочуване.

Лойд остави слушалката.

Той никога не бе виждал Димитриос Прокопидис; вярно, че Тео не говореше много за него. Не беше изненадан; самият Лойд рядко споменаваше на работа сестра си Доли. Като се замисли човек, това е просто още един труп в седмицата на безброй много смъртни случаи, но…

— Горкият Тео — обади се Мичико. Тя леко поклати глава. — И брат му… горкият човек.

Лойд я погледна. Тя беше изгубила дъщеря си, а сега, в този миг, бе намерила място в сърцето си да тъгува за някакъв човек, когото не беше виждала през живота си.

Сърцето му продължаваше да препуска. Думите, които възнамеряваше да произнесе, преди телефонът да иззвъни, все още отекваха в главата му. Какво си беше въобразявал? Че иска да продължи ергенския живот? Че не е готов да се обвърже? Че иска да открие онази бяла жена, да се срещне с нея и да направи един разумен, балансиран избор между нея и Мичико?

Не.

Не, не беше това. Не можеше да бъде.

Онова, което си мислеше, беше: „Аз съм идиот.“

Мислеше си още: тя прояви невероятно търпение.

И си мислеше: може би предупреждението, че бракът може да не продължи вечно, е най-доброто нещо, което може да се случи. Също както всяка двойка, те бяха приели, че връзката им ще продължи, докато смъртта ги раздели. Но сега той беше разбрал, още от първия миг, по начин, по който никой друг не го бе разбирал, нито дори онези като него, които бяха деца на разбити семейства, че не е задължително да продължи вечно. Че ще бъде неизменно само ако се бори и страда, и се старае да го направи неизменно всеки съзнателен миг от живота си. Знаеше, че ако реши да се ожени, това ще бъде основният му приоритет. Не кариерата му, не проклетата неуловима Нобелова награда, не рецензирането, нито приятелствата.

А тя.

Мичико.

Мичико Комура.

Или… или Мичико Симко.

Когато беше тийнейджър, през 70-те, изглеждаше като че ли жените завинаги ще се разделят с глупавата традиция да взимат нечия чужда фамилия. Но дори и до днес повечето продължаваха да приемат фамилиите на съпрузите си; двамата вече го бяха обсъдили и Мичико бе казала, че наистина смята да вземе фамилията му. Естествено Симко далеч не звучеше толкова музикално, колкото Комура, обаче това беше малка жертва.

Но не.

Тя не трябва да взима името му. Колко много разведени жени носеха не семейното име, а фамилията на някой от миналото им, ежедневно напомняща за младежка грешка, изгубена любов или изпълнени с болка времена? И все пак Комура не беше бащиното име на Мичико — то бе Окава; Комура беше фамилията на Хироши.

И въпреки това трябва да я запази. Трябва да си остане Комура, за да напомня на Лойд, ден след ден, че тя не му принадлежи; че трябва всекидневно да се грижи за запазването на брака им; че бъдещето е в неговите ръце.

Той я погледна — безупречната й кожа, привлекателните й очи, нейната толкова черна коса.

Всички тези неща щяха да се променят с времето, разбира се. Но той искаше да е до нея, когато това се случва, за да съхрани всеки миг, да се наслади на всички сезони от живота си с нея.

Да, с нея.

Лойд Симко направи нещо, което не беше направил първия път — о, бе си го мислил, но след това го беше отхвърлил като глупаво, старомодно, ненужно.

Но сега искаше да го направи, изпитваше нужда да го направи.

Той падна на коляно пред нея.

Взе ръката й в своята.

Вдигна поглед към търпеливото й, прелестно лице.

И каза:

— Ще се омъжиш ли за мен?

В първия момент Мичико се сепна.

След това по лицето й се разля широка усмивка.

И тя му отговори почти шепнешком:

— Да.

Лойд примижа няколко пъти, очите му се бяха замъглили.

Бъдещето щеше да е великолепно.