Ви Кийланд
Струва си да се бориш (47)

Глава 47

Ел

Никога не съм мислила, че ще бъда щастлива. Бях доволна от това да се нося през живота. Достатъчно добре ми беше. Да избягвам възходите и паденията беше любимата ми част. Никакви емоции значеше никога нищо да не излиза от контрол, а поддържането на контрола беше по-високо от дишането в списъка ми с приоритети. Докато не го срещнах. Той кара сърцето ми да препуска и дъхът ми да секва, и това е само като влезе в стаята. Дори не ме карайте да започвам с това какво ми причинява това лице. Или тези ръце… особено когато се движат по цялото ми тяло, сякаш не може да ми се насити. В докосването му мога да усетя нуждата му към мен. Но думите му са това, което ме довършва. Те са сурови и искрени, и изпълнени с емоции, а аз мога действително да усетя как сърцето ми се издува, когато ги изрича.

Избърсва сълзите ми, а на лицето му е изписана загриженост. Сигурна съм, че си мисли, че съм си загубила ума, докато се усмихвам през сълзи, след като съм чула най-красивото нещо, което някой ми е казвал някога. Аз съм тази, чиято глава обикновено е пълна с думи. Но точно сега откривам, че нямам нищо красиво, с което да отвърна. Затова казвам каквото чувствам и се надявам да е достатъчно.

— Обичам те.

Той се усмихва, тревогата напуска лицето му.

— И аз те обичам, скъпа.

А после го целувам, сълзите все още се стичат, устата ми все още се усмихва и ридание се изплъзва от мен, когато езиците ни се откриват един друг. В пълна бъркотия съм, но е красиво и истинско и не мога да му се наситя. Нито сега, нито никога. Той е прав. Ние сме две изгубени души, които са се намерили и са се превърнали в едно цяло. Аз съм най-голямата късметлийка на планетата.

* * *

Все още има часове преди мача, но съм готова да тръгна веднага. Билетите за шампионския мач са разпродадени, но Нико ми даде четири за лично ползване. Доведеният ми брат, разбира се, ми праща съобщения половин дузина пъти, за да се увери, че уговорката остава. Трудно е да се каже кой е по-развълнуван, Макс или Вини. И двамата вероятно не са спали снощи от пулсиращото във вените им нетърпение.

Вълнувам се, задето освен това поканих Реджина и Лорънс. Реджина, защото, е, тя е най-добрата приятелка, която някога съм имала… и си мисля, че на моменти е по-развълнувана от мен самата заради връзката ми с Нико, ако това изобщо е възможно. След всички тези години няма търпение да ме види да се хвърлям обратно в живота. А Лорънс ми е повече от шеф, той ми беше като баща през последните няколко години. Плюс това, това е първото вълнение, което жена му му позволява след сърдечната операция. Тя се страхува, че твърде много вълнение може да му докара инфаркт.

Отначало бях забравила с какво съм облечена, когато Нико ме зърва, той не е виждал тениската, която Вини ми направи. Не съм сигурна дали хлапето го е направило нарочно, но е тясна, много тясна, обвива всичките ми извивки. Блузата ми е различна от тази, която Вини беше облякъл последния път. На нея има снимка в цял ръст на Нико, обърнат с лице напред. Прилича повече на модел, отколкото на боец.

Нико замръзва на място за минута, отправяйки ми дяволита усмивка.

— Харесва ми блузата ти.

Усещам как лицето ми се загрява и знам, че ставам в хубав нюанс на розовото.

— Това е новата ми любима блуза. Мога да те държа притиснат до мен цял ден, дори и пред публика. — Отговарям срамежливо.

Нико се приближава до мен.

— Наистина ще се притискам до теб цял ден пред публика, скъпа. Няма нужда да повтаряш. — Усмихва се все едно се майтапи, но знам, че е сериозен. Обвива ръце около кръста ми и ме придърпва плътно до топлото си, твърдо тяло. Облечен е само в чифт шорти и тялото ми отвръща на грубото му докосване, макар да са минали само часове, откакто го имах вътре в мен.

Смутена съм.

— Нямаш ли мач, за който да се приготвяш? — Гласът ми излиза по-гърлен, отколкото възнамерявах, но не мога да се въздържам около него.

Нико се притиска в мен, мога да усетя пулсиращата му ерекция да се притиска в корема ми.

— Не могат да започнат мача без мен.

Той сграбчва половината от задника ми в едната си голяма ръка и стисва силно. Главата му се навежда с намерението да покори устата ми, но звънецът долу иззвънява.

— Игнорирай го. — Усещам думите върху устните си, докато поглъща устата ми. Тялото ми се предава почти моментално и малък стон се изплъзва от устните ми, когато ме вдига и ме понася на ръце, докато се отправя към леглото.

Звънецът отново звъни и никой от нас не прекъсва целувката, макар да съм убедена, че и той го чува. Но после звъни отново, този път по-настойчиво. Който и да е долу и очаква да се качи, не възнамерява да си върви. Нико изръмжава силно, когато ме оставя долу и става.

— Не мърдай, ще се отърва от който и да е този. — Порой от ругатни се излива от устата му, докато се отправя към горкия нещастник, който ще изпита гнева му.

Лежа на леглото за момент, дишането ми бавно се завръща към нормалното, докато чакам завръщането на Нико. Но после чувам гласове и осъзнавам, че който и да е там няма страх от нерационалния мъж, който хукна бясно, за да се отърве от тях.

Пооправям се възможно най-добре и тръгвам към дневната, за да видя кой е пристигнал. Косата ми е понагласена с пръсти и блузата ми е наместена, но няма какво да направя за червенината по лицето си.

— Мамо, нямаше нужда да водиш Вини вкъщи. Не съм забравил, че трябва да го взема. И му го казах двадесет пъти за последните двадесет и четири часа. — Нико ме вижда до вратата и ме поглежда така, сякаш може да нарани някого още преди мача, но по някаква причина намирам това само за забавно. Сладък е, когато е раздразнен.

— Здравейте, госпожо Хънтър. Здравей, Вини. — Усмихвам се и двамата заобикалят Нико, който беше блокирал пътя им за влизане. Нико ме поглежда така, сякаш току-що съм поканила дявола в дома му, вместо двама от най-големите му фенове.

— Носиш блузата! — Вини е развълнуван и се усмихва.

— Разбира се. Това е най-готината тениска, която имам. — Намигвам му и самоувереното момче се превръща в срамежливо за половин секунда, преди да се обърне с лице към Нико.

— Харесва ли ти, Нико? — Сладко е как момчето търси одобрението на Нико, само се надявам той да не попари ентусиазма му, задето прекъснаха личен момент.

Нико поглежда към мен и отново оглежда тениската ми, сякаш я вижда за пръв път. Очите му се притварят и няма нужда от друг отговор. Хлапето се усмихва, докато гледа Нико, знаейки, че Нико не може да е по-щастлив.

— Да, хлапе. Перфектна е. — Той си поема дълбоко дъх и издиша.

* * *

Всички братя на Нико и техните жени са настанени, когато Вини, Макс и аз най-накрая откриваме местата си. Между моите приятели и неговото семейство, запълваме почти два реда. Доведеният ми баща успя да получи работата като охрана за мача и се чувствам зле, че не мога да поканя и мама. Разказах й за Нико, но дори това я изнервя. Няма начин да понесе гледката от бой на живо. Твърде много лоши спомени.

Доведеният ми баща прекарва няколко минути на нашия ред и го запознавам със семейството на Нико. Чувството от сливането на семействата ни е странно, но, когато се оглеждам наоколо, осъзнавам, че всички се чувстват като у дома си. Доведеният ми баща си приказва и се смее с майката на Нико и с по-големия му брат, а Вини и Макс са в собствения си малък свят. Гледката на всичко това носи топло чувство… от толкова дълго не съм чувствала, че имам семейство. Вината не е на мама, просто не допусках никой до себе си. Дори не го осъзнавах, докато Нико не се промъкна в сърцето ми и го отвори широко и за други хора.

Говорителят пристъпва в клетката и тялото ми се напряга. Сега наистина ще се случи. Преструвах се, че няма, че имам време преди да видя как Нико ще го направи. Но няма повече време. Ами ако пак замръзне на място, само че този път пострада? Или ако той нарани брата? Ще може ли да живее със себе си след онова, което се случи последния път? Изведнъж усещам, че ми призлява.

— Ел? — Чувам Реджина да говори, но не мога да отвърна. Замръзнала съм на място, взирайки се в говорителя, сякаш чакам нещо да се случи всеки момент. — Ел! — Реджина ме сграбчва за ръцете и ме изтръгва от транса ми. — Добре ли си? Бяла си като призрак.

Кимвам с глава, но тя не се връзва. Познава ме твърде добре.

— Ела, да се махнем от тук. Това е твърде много. — Ръката ми е в нейната и вече ме дърпа в нейната посока.

— Не! — Гласът ми излиза по-силен, отколкото възнамерявах и внезапно съм благодарна на говорителя, който ме накара да се паникьосам. Отвлича вниманието ми с гръмките си думи, изстреляни в бърза последователност, но не регистрирам значението им. Насилвам се да погледна Реджина, за да знае, че съм добре. — Не мога да си тръгна. Трябва да съм тук.

Реджина се вглежда в очите ми сякаш търси нещо. Все още изглежда нервна, но спира да ме дърпа за ръката.

— Добре, добре. Да седнем тогава. Пийни малко вода. Моля те.

Взимам водата, за да зарадвам Реджина, и се опитвам да се фокусирам върху онова, което дрънка говорителят.

— Дами и господа, моментът, който всички очаквате. Мачът на мачовете, повече от година и половина подготовка. Мъжът, митът, легендата, за дамите няма нужда от представяне, единственият, неповторимият Нико „Свааааляяяячъъъът“ Хънтър.

Тълпата полудява. Вини и Макс стоят върху седалките си, подскачайки толкова силно нагоре-надолу, че си мисля, че може да строшат столовете. Майката на Нико, която обикновено е тиха, крещи с ръце до устата си. А братята му пляскат ръце, удрят юмруци и скачат, за да блъснат гърди един в друг. Моментът на лудост прави чудеса с нервите ми, не мога да не се усмихна на лудата ни банда.

Нетърпеливо чакам Нико да влезе в залата, но няма нужда да се обръщам, за да знам минутата, в която е пристъпил на арената. Косъмчетата на врата ми настръхват и залата, която мислех, че не може да стане по-шумна, се извисява с още десет децибела. Звукът е почти оглушителен. Обръщам се, за да видя как си проправя път надолу по пътеката, но е трудно да го видя иззад дузината изрусени жени в бански и обувки с висок ток, които маршируват по пътеката пред него. Всяка от тях носи табела над главата си, на която са изписани различни признания в любов към „Сваляча“.

Напразно опитвам да видя лицето му, докато минава, но съм твърде ниска за значителния му антураж. Чак когато пристъпва в клетката, успявам ясно да зърна лицето му. Едно от нахалните, разголени момичета прави голямо шоу като се навежда да го целуне по бузата. Застанал е само в профил, но виждам как челюстта му се стяга и се усмихвам на себе си, знаейки, че целувката е нагласена и очевидно нежелана. А после той се обръща и очите му се спират директно на мен. Няма търсене сред тълпата, очите ни просто се откриват, като метал и магнит, необяснимо привличайки се без усилие. Той просто има нужда да види, че съм тук, но това е само за потвърждение, той знаеше, че съм тук още в минутата, в която влезе в залата.

След няколко минути тълпата най-накрая утихва достатъчно, че говорителят да ги надприказва, макар все още да е доста шумно.

— Дами и господа, в синия ъгъл тази вечер имаме мъж, готов за отмъщение. Той чака осемнадесет месеца за възможност да възвърне честта на семейството си… Представям ви Тревър „Ооотмъъъстииитеееляяя“ Криспино.

За разлика от последния път, тълпата не го освирка. Дори семейството на Нико запази мълчание. Има няколко подвиквания от феновете му, но повечето не казват нищо и не знам дали е от респект към Нико, към неговия съперник или към починалия му брат. Така или иначе това изпраща тръпка по гръбнака ми от беглото споменаване на ужаса, който беше последният мач на брат му.

След още няколко вцепеняващи ума обявления, двамата мъже застават в ъглите си. Забавно е как причината ми за тревога се променя, въпреки това тревогата си остава същата. Последният път, когато седях в тази зала, се тревожех, че гледането на това как мъже си разменят удари ще задейства паниката ми. Нещо, което ще извади наяве спомените за миналото, които толкова се старах да изтикам назад. Но като седя тук днес, все още се тревожа за мача на Нико, макар вече да няма нищо общо със собственото ми предпазване. Всичките ми тревоги са за мъжа на ринга, как ще понесе да удря лице, които му е така познато. Приликите са натрапчиви, а това дори не е моят кошмар. Тревожа се, че ще се вцепени и ще пострада или пък че няма и емоционалните щети ще го съсипят после. Така или иначе е трудно да видя победата за Нико в края на този мач, без значение кой ще излезе като победител.

Задържам дъха си, когато мачът започва и двамата мъже се срещат в центъра. Искам да отместя поглед, да си спестя болката от това да гледам как всичко се развива пред очите ми, но изглежда не мога да си позволя да мигна от страх да не изтърва дори секунда. Нико удря пръв, без да даде на опонента си време да се окопити, преди да го запрати три стъпки назад със силен удар от лявата страна на челюстта му.

Колкото и да ми е трудно да гледам как двамата мъже се бият, за да си върнат нещо, нещо, което погрешно беше отнето и от двама им, има чувство на облекчение от това, че Нико изглежда се е върнал към начина на бой, който го е направил шампион. Но облекчението ми е краткотрайно. По-малко от десет секунди откакто съм издишала, изпускайки въздуха, който задържах, Тревър изритва Нико в гърдите и Нико се олюлява, гърбът му се удря силно в твърдата клетка. Гърбът му се извива от контакта и виждам на лицето му болка, но бързо се съвзема. Седейки толкова близо, мога да видя щетите, които всеки удар нанася върху лицата им.

На края на първия рунд и двамата мъже са понесли и раздали удари с брутална сила. Не твърдя, че имам някакъв опит в отсъждането на мач, но за мен Нико е явният лидер, когато заемат местата си в съответните им ъгли. Неговите удари са по-силни, по-точни. И има способността да се възстановява по-бързо от онези, които получава. Но в края на краищата не изглежда мачът да е неравностоен.

Във втория рунд отново Нико е този, който повежда. Удря бързо и яростно и изпълнява серия ритници, които едва не повалят Тревър на земята, но опонентът му някак си остава на крака. Тревър си възвръща равновесието и се прицелва в Нико с удар, който той успява да избегне, оставяйки Тревър да полети напред от инерцията на удара, който така и не открива целта си. Нико вижда възможност и я използва, удряйки брутално гърба на мъжа, преди да е имал възможността да се възстанови от пропуснатия удар. Всичко е твърде много, твърде бързо и Тревър пада напред, падайки първо на колене, преди ръцете му да полетят и да се стовари по лице на земята. За не повече от част от секундата, той лежи неподвижно на пода. Но само толкова е необходимо. Виждам как нещо преминава по лицето на Нико и всичко се променя.

Нико просто стои там, взирайки се невиждащо в опонента си, дори и когато Тревър се съвзема, изправяйки се без да бърза, олюлявайки се на крака, преди да си възвърне равновесието. Сякаш е напуснал мача, макар че все още има повече от две минути до края на рунда. Но въпреки че Нико може и да е хвърлил хавлията, опонентът му вижда възможност. Той удря Нико с ляв, после с бърз десен. Вторият удар е толкова силен, че гледам като на забавен каданс как главата на Нико се завърта настрани и кръв хвръква от носа му по лъскавото, сиво платно долу.

Гледам ужасено как пребиват Нико, всяка серия удари ми спира дъха. Дори не се предпазва, просто си стои там и понася ударите, сякаш са неговото наказание и трябва да е достатъчно голям мъж, за да го изтърпи. Прийч крещи като откачен отстрани, опитвайки се да изтръгне Нико от транса, но сякаш той даже не го чува. Трепвам при всеки удар, мълчаливо умолявайки рефера да прекрати мача. Не знам правилата, но това не може да е законно. Очевидно реферът е видял, че Нико е спрял да се бие и присъствието му в клетката е опасно за мъж, който дори не се пази. Но оставят мача да си продължава и това са най-дългите две минути в живота ми.

По времето, когато звънецът прозвучава в края на рунда, Нико е кървава бъркотия, а аз искам да умра. Чувствам се безпомощна и искам да се втурна в клетката и да го сграбча, и да го задържа плътно до мен, и да му кажа, че всичко ще бъде наред. Само дето не мога.

Тълпата също не знае какво да прави. Онези, които обезумяло повтаряха „Нико! Нико!“, са замлъкнали и дори Вини и Макс са зловещо притихнали на местата си. Сякаш всички те са приели пътя, който Нико е избрал… но аз не мога. Няма. Отказвам.

Последният рунд започва почти по същия начин, по който завърши предния, като съсипват лицето на Нико, а той прави твърде малко, за да промени нещата. Не разбирам защо всички са толкова тихи. Братята му си седят, а майка му седи мълчаливо на ръба на седалката си, изглеждайки бледа, лицето й е извърнато от боя. Дори не може да понесе да гледа.

Просто не мога да седя и да гледам мълчаливо как се предава без бой. Затова и не го правя. Качвам се на седалката си и започвам да крещя. Като откачена. Хората около мен зяпат, но не ми дреме. Майната им, всички повтаряха името му, когато побеждаваше, а сега къде са? След още няколко удара, които малцина мъже биха успели да издържат, камо ли пък да останат на крака след това, Тревър се хвърля и поваля Нико на земята. Двамата мъже се борят за няколко секунди, а после Тревър се застава отгоре, ръката на Нико е прикована зад гърба му, главата му е притисната в земята.

— Стани, Нико! Проклятие, стани! — Думите ми се изтръгват от дробовете, всяка дума прогаря пътя си навън. Не знам дали ме чува да викам, но някак си се съмнявам, след като Прийч е толкова близо и изглежда не може да привлече вниманието му. Но тогава нещо се случва. Нико вдига глава, ръката му все още е прикована зад гърба му и мога да се закълна, че само за част от секундата той поглежда право към мен.

До края на мача остава по-малко от минута, но и двамата знаем, че толкова много неща могат да се променят за една минута. Посоката на цял един живот може да бъде променена, човек може да избере да живее, човек може да умре неочаквано. Нищо не е приключило, докато не се откажеш или докато не поемеш последния си дъх.

Нямам представа как Нико се измъква от хватката, в която Тревър го държи, без да счупи собствената си ръка, но часовникът отброява по-малко от две секунди и Нико е отново на крака и в очите му има огън. Тревър се изправя и се приготвя, очаквайки мачът да продължи, но вече няма продължение, изведнъж всичко е изцяло нов мач. Нико стоварва удар в ребрата и опонентът му се препъва три крачки назад. Няма време Тревър да се възстанови, да си възвърне равновесието, преди Нико да се хвърли и да го повали. И тогава Нико е отгоре, стоварвайки удар след удар, всеки един е по-сърцераздирателен от следващия, макар Нико да е този, който искам да излезе невредим.

Остават по-малко от десет секунди, когато Нико се отдръпва леко, но упоритият му опонент повдига глава, опитвайки се отчаяно да се изправи на уморените си крака. А после Нико замахва и удря. Силно. Главата на мъжа отхвръква настрани, очите му се завъртат назад, преди и двете да се затворят. Гледам като на забавен каданс как главата му отскача нагоре-надолу още два пъти, преди най-накрая да се отпусне безжизнено на земята.

Арената притихва. Има двадесет хиляди човека в едно помещение, въпреки това мога да чуя парамедикът, който се втурва в клетката, да издава нареждания, а реферът инструктира мъжете в костюми, които гледат отстрани, че прекратява мача. Нокаут.

Размахват нещо под носа на безжизнения боец и виждам как главата му се завърта от едната страна на другата. Жив е и е в съзнание и в арената се чува групова въздишка. След няколко минути, Тревър се изправя с помощта на треньора си и излиза от клетката. Но Нико все още стои там, взирайки се в мястото, където лежеше Тревър, дори когато реферът вдига ръката му в знак на победа. Тълпата полудява, но виждам по лицето на Нико, че няма причина за празненство.

* * *

По целия път надолу към Нико се страхувах, че може да ме прогони, когато пристигна в съблекалнята. Изненадана съм да открия дузина хора, чакащи в редица пред вратата му. Още по-изненадана съм да открия още толкова вътре. Фотографи се състезават за снимки на новия шампион, но мога да видя, че той не е в настроение. Две от мадамите в бански от парада на влизане се опитват да се сгушат от двете му страни, докато развълнувано се щракат снимки. Знам, че всичко е част от маркетинга, но нервите ми са опънати и не ми е останало никакво търпение.

— Не го докосвай. — Предупреждавам, когато една от тях се готви да вдигне крак и да го обвие около Нико. Тя спира и ме оглежда от горе до долу, подсмихвайки се на тениската ми, вероятно си мисли, че съм някоя откачена групарка, надяваща се да й излезе късмета тази вечер. Че не мога да се съревновавам с откритата й покана за нещо сигурно. Но нямам време или търпение да се преструвам, че ми пука какво си мисли. Нико ме наблюдава изкъсо, докато правя няколкото крачки, с които да скъся дистанцията помежду ни.

— Да се махаме от тук. — Облекчена съм от думите на Нико. Ако не беше предложил да си вървим, вероятно аз щях да настоя.

Има твърде много хора, които викат на Нико, че не може да си тръгне, когато излизаме през вратата. Но на никого от двама ни не му пука.