Ви Кийланд
Струва си да се бориш (40)

Глава 40

Ел

За секунда си мисля, че сънувам. Толкова е красив, стоейки там, перфектен мъжки екземпляр. Искам само да падна в обятията му и да го оставя за известно време да блокира всичко друго вместо мен. Егоистично е да го искам и знам това. Но изведнъж пулсът бумти в гърдите ми и всяко косъмче по тялото ми е настръхнало.

Никой от нас не проговаря в продължение на минута. После той се приближава към мен. И си мисля, че ще ме целуне, но вместо това той се пресяга и ме вдига на ръце, понасяйки ме, докато влиза в апартамента ми, и с крак затваря вратата зад себе си.

Не спира и не ме пуска, докато не стигаме до спалнята ми. Нежно ме оставя на ръба на леглото. Погледите ни се срещат, докато стои над мен. Искам да докосна челюстта му. Да прокарам пръст по ръба й и да усетя наболата брада. Бледозелените му очи ме наблюдават. Наблюдават ме как го оглеждам. Алчно оставям очите ми да попият всеки сантиметър. Поглъщам го от глава до пети. Тялото ми копнее за докосването му. Да бъде отново вътре в мен.

Когато очите ми отново стигат до неговите, бледността е заменена от буреносно сиво. Има огромна топка в гърлото ми. Тя блокира пътя на сълзите, които възпирам. Страх ме е да проговоря, за да не се отприщи отново язовира и този път няма да мога да изплувам на повърхността за въздух, ще се удавя в собствените си сълзи.

Нико бавно се навежда, очите му не изпускат моите, когато застава отгоре ми. С по една ръка от двете страни на главата ми, той държи главата си изтеглена назад, за да можем да се виждаме, но тялото му изцяло покрива моето. Вече не мога да помръдна, дори и да искам. Но така или иначе не искам. Боже, липсваше ми. Твърдостта на тялото му срещу меките извивки на моето. Да бъда под абсолютната мощ на този мъж.

— Моя. — Това е първата дума, която ми казва, и последната, преди устните му да се впият в мен за най-дивата, чувствена, съблазнителна, властна целувка, която съм имала някога. Една от ръцете му се промъква зад врата ми и ме придърпва плътно до него. Усещам необяснимата нужда да прогоня всяка молекула помежду ни, докато не останем само ние двамата. Да бъдем вкопчени един в друг по-силно отколкото когато и да било преди не е достатъчно. Имам нужда да го усетя в себе си. Да бъде част от мен. Да бъдем едно неделимо тяло, което споделя дъха, изпълващ дробовете ни.

И двамата сме запъхтени, когато се отдръпваме, за да си поемем въздух, устните ни все още са притиснати едни към други. Никой от нас не възнамерява пръв да пусне другия.

— Моя. — Нико повтаря думата с ръмжене. Тя вибрира върху устните ми и усещам как се стрелва надолу до вече подутата плът между краката ми.

— Твоя. — Отговарям бездиханно.

И после настава ожесточена надпревара, за да си свалим дрехите. Нико повдига ханша си само толкова, че някак си да си смъкне панталона. С моя има дори още по-малко проблеми. Усещам дебелата му, твърда дължина до голата ми кожа и това ме кара да потреперя в очакване. Усещам собствената си влага между краката си, тялото ми е готово да го поеме дори преди умът ми да е стигнал до там.

Повдигайки хълбоци, помръдвам в малкото пространство под него, мълчаливо подтиквайки го да ме вземе. Нуждая се от него сега. Точно сега.

— Кажи го отново.

Знам какво иска да чуе.

— Твоя. — Прошепвам го тихо, когато поемам лицето му в ръцете си и той отговаря като се тласва в мен. Силно. И дълбоко. Устата му отново покрива моята, докато заглушава стона ми с нежна целувка, която контрастира на силните му тласъци.

Освобождава устата ми, докато е все още дълбоко в мен.

— Отново.

— Твоя.

Нико отдръпва ханша си и отново тласва още по-силно. Разпъва ме и отново се намества между краката ми. Не казва нищо, когато застива неподвижен, но няма съмнение какво очаква.

— Твоя.

След още няколко дълбоки тласъка, които са възнаградени с думата, която има нужда да чуе, Нико хваща ръцете ми и ги стисва заедно, издърпвайки ги над главата ми. Държи и двете ми ръце с една от своите и почти изцяло излиза от мен, повдигайки тялото си. Наблюдавам как спира, за да ме погледне. Наместил ме е така, както иска, и сега се възхищава на работата си. Със здраво приковани над главата ми ръце и широко разтворени крака, аз съм напълно и съвършено изложена на показ. Той не ме кара отново да кажа думата. Няма нужда. Вижда го пред очите си.

Той затваря очи и поема дълбоко дъх. За секунда изглежда умиротворен. Но после започва да се тласка в мен. Всеки тласък е по-дълбок и по-бърз от предишния. Телата ни са покрити с пот и всеки тласък произвежда пляскащ звук, когато телата ни се блъскат яростно едно в друго.

Нико стене на всяко тласкане, а аз проплаквам на всяко отдръпване, когато заедно откриваме ритъма си. Инстинктивно се опитвам да се протегна и да го докосна, но хватката, с която държи ръцете над главата ми, се затяга, задържайки ме на място. Чувствам се обладана, напълно и тотално обладана от този мъж. И това чувство ме изпраща отвъд ръба.

Стена по време на оргазма, без да ме е срам от това, което чувствам. Това, което той ме кара да чувствам. Тялото на Нико се стяга в отговор на оргазма ми и топлината от спермата му, изливаща се в мен, удължава собственото ми освобождаване. Заедно яростно се предаваме на насладата на телата ни; силни, неприлични звуци се носят и от двама ни, когато осъзнаваме, че свършваме заедно.

* * *

Сутринта се събуждам от топла ръка, която бавно проследява извивката на гръбнака ми, докато лежа по очи гола. Размърдвам се малко, когато стига до горната част на задника ми, дебелите му пръсти се задържат само за секунда, преди да продължат пътя си надолу, нежно проправяйки си път между бузите на задника ми, проследявайки очертанията на най-интимните ми части. Малък кикот се изплъзва, когато той продължава очертаването под мен, откривайки все още подутият ми клитор.

— Шшш. — Гласът на Нико е нежен сега. Толкова различен от изискващият мъж, който дойде при мен посред нощ, за да вземе своето. Надвесва се над гърба ми и нежно целува врата ми, оставяйки сладка, влажна следа от тила до ухото ми. — Искам те. — Гласът му е нисък и гърлен в ухото ми и звучи невероятно еротично.

— Тогава ме вземи. — Прошепвам го с малък стон, докато зъбите му се впиват в ухото ми.

— Не. Искам сама да ми се отдадеш. Искам теб, Ел. Цялата.

Обръщам се с лице към него и е като първия път, когато го видях, макар че заспахме само преди няколко часа. Косата му е разрошена и по мъжествената му челюст е набола брада. Гледката ми спира дъха. Протягам се и обхващам с ръка челюстта му, палецът ми гали бузата му там, където знам, че под повърхността се крие трапчинка.

Очите ни се срещат и осъзнавам, че е сериозен. Не си играе. Иска да му се отдам и не само сега в леглото.

— Иска ми се… но не съм сигурна, че мога. — Отговарям честно.

Нико затваря очи и мисля, че отново го нараних. Не мога да понеса да наранявам този мъж отново. Но тогава той ги отваря отново и ме изненадва.

— Ще поработим над това. Заедно.

Самотна сълза се плъзва от окото ми и Нико я избърсва, преди да му се отдам по единствения начин, по който мога в този момент. А той взима каквото му давам, правейки сладка любов с мен, когато имам най-голяма нужда от това.

* * *

Цял ден не ставаме от леглото, наваксвайки за изгубеното време. Липсваха ми тези спокойни моменти, когато просто си лежахме в леглото, главата ми в извивката на широкото му рамо, той гали толкова нежно косата ми с голямата си ръка. Прокарам пръст нагоре и надолу по гръдната му кост, нехайно усещайки издатините и извивките на стените от плътни мускули. Щастлива съм, но под задоволството ми се спотайва разяждащо ме чувство. Знам, че има неща, за които трябва да поговорим, неща, които ще провалят всичко. Но само искам да поседя тук и сега още малко. Обичам начина, по който ме гледа, егоистично не ми се иска да се промени. Но знам, че ще се случи, когато научи.

Усещайки дистанцираността ми, Нико повдига брадичката ми, за да го погледна в очите.

— Съжалявам, скъпа. Знам, че все още трябва да поговорим.

Паникьосвам се, отчаяно искайки да си останем само ние двамата още малко.

— Първо трябва да ме нахраниш. — Отправям му крива усмивка. Като по команда, стомахът на Нико изръмжава, и просто така получавам отсрочка. Поне за още малко.

* * *

Както обикновено, Нико ме вдига и ме слага да седна на плота, докато той готви. Облечена съм с неговата блуза и гледам как порочно секси мъжът обикаля кухнята ми само по дънки, чието най-горно копче все още е разкопчано. Той е ходещ парадокс с откритите релефни мускули на гърдите му, докато обикаля кухнята бос, почти грациозно, мятайки яйца в купа, за да ги разбие с още някакви неща, които дори не знаех, че имам в хладилника си. Минава покрай мен на път за печката и ми лепва целомъдрена целувка по устните. Прекрасно.

И двамата поглъщаме всичко в чиниите си. Дори не бях осъзнала колко съм гладна, докато храната не се оказа пред мен. Всичко, което Нико ми е готвил, е било по-добро, отколкото биха сервирали в ресторант. Не съм съвсем сигурна дали мнението ми е така пристрастно към всичко свързано с Нико Хънтър или той е толкова велик готвач. Но не ми пука наистина. Всяка сутрин бих го гледала как готви в кухнята ми без риза, дори и храната да беше отвратителна.

Казвам на Нико да се отпусне и започвам да раздигам чиниите и да зареждам съдомиялната, но той въпреки това ми помага.

— Ти сготви, не е нужно да ми помагаш с разчистването. — Усмихвам му се. — Освен това само в това ме бива в кухнята.

Нико се приближава зад мен, докато зареждам чиниите ни в съдомиялната, и се навежда да целуне нежно врата ми.

— Но колкото по-бързо разчистим. — Думите му замлъкват, докато той прокарва целувки по врата и по лявото ми рамо. Оставям очите ми да се затворят и се наслаждавам на момента. Когато най-накрая продължава мисълта си, гласът му е тих и кадифен. — Толкова по-скоро ще можем да приключим с разговора си и да се върнем в леглото.

Очите ми рязко се отварят и реалността ме връхлита, а стомахът ми пропада в петите. Имаше дни, дори месеци, изпълнени със съжаление по греховете от миналото ми, но никога не съм мразила така мъжа, който съсипа живота ми, както го мразя в този момент. Вече не обвинявам себе си. Обвинявам него. Обвинявам го за всичко случило се преди и за годините, които ми отне, за да се преборя да си върна живота след това. Но никога не съм го мразила така, както сега, защото е на път да ми отнеме още една част от живота. Начинът, по който ме гледа Нико.

Не мога да протакам повече. Мисля си какво щеше да ми каже терапевтката ми да направя, ако тя седеше до мен, наблюдавайки ме как се държа като страхливка. Щеше да ми каже да дръпна рязко лепенката. Да позволя на раната да диша… за да заздравее. Най-лошата част е очакването на отлепянето, а не самото то.

Така че си поемам дълбоко дъх и мълчаливо повеждам Нико към дивана. Той сяда и ме дръпва отгоре си, по един крак от всяка страна на бедрата му, надкрачвайки го. Не мога да водя дози разговор, докато съм толкова близо. Трябва ми дистанция. Понечвам да се надигна на един крак, възнамерявайки да се изместя от него, но Нико затяга хватката си върху хълбоците ми.

Вдигам объркано поглед към него.

— Аз… просто се премествам…

— Знам какво правиш.

Лицето ми трябва да е показвало объркването ми, защото Нико не чака отговора ми.

— Искам да говорим точно тук.

— Защо? — Наистина съм объркана от действията му… задето отказва да ме остави да сложа дистанция помежду ни.

— Защото така е по-трудно да ме избягваш, когато съм наврян в лицето ти. А аз си мислех, че върша добра работа като отбягвам разговора.

Затварям очи и си поемам дълбоко дъх. Когато ги отварям, Нико ме гледа напрегнато и става още по-трудно. Но трябва да го направя. Изтръгвам лепенката и му показвам раните си. Ужасяващите рани, които си носех, сама, през повече от половината ми живот.

— Баща ми беше насилник. — Думите ми са тихи, но аз съм спокойна. Мога да го направя. Свеждам поглед към голите гърди на Нико, докато говоря, и откривам малка бенка отдясно на пъпа му. Толкова е малка, че не съм я забелязала преди. Но сега мога да се фокусирам само върху това. Очите ми са приковани върху нея. Ръцете на Нико се стягат върху хълбоците ми. Не съм сигурна дали си мисли, че ще скоча или го прави несъзнателно в отговор на началото на историята ми, но така или иначе това някак си ми помага. Знаейки, че ме държи здраво, това ми дава сила да продължа.

— Не мен. Само майка ми. Продължи с години. Понякога си тръгвахме, но той ни намираше и за кратко нещата се оправяха. Но после се почваше отново. — Потърквам показалеца си върху бенката, бавното движение напред-назад ме успокоява. Когато бях дете и баща ми се канеше да се захване с майка ми, седях на леглото си и се люлеех. Люлеех се напред-назад. Някак си ме успокояваше.

Нико не казва нищо, само държи силната си хватка върху мен и седи тихо.

Чакайки и слушайки.

— Влошаваше се. Една вечер я преби толкова зле, че не можеше да стане от леглото в продължение на повече от три седмици. Носът й беше счупен и двете й очи бяха така подути и затворени, че трепваше като влизах в спалнята й, защото не можеше да е сигурна дали съм аз или е той.

Гласът ми пресеква, но не се разплаквам. Ще ми се да можех да разкажа историята, без да я преживявам отново в главата си. Няколкото пъти, в които към разказвала историята, всеки път е едно и също. Отново съм там и разказвам онова, което виждам в главата си, предавайки действието, сякаш малкото момиченце не съм аз.

— На двадесет и третия ден тя се надигна от леглото. Синините бяха започнали да оздравяват и лицето и беше предимно сиво и жълто. Подуването също беше спаднало. Стоеше в кухнята и ми стопли консерва супа. Беше от „Кемпбъл“. Пиле и ориз. Сипа я в купичка на кафяви и бели райета, от която обичах да ям. Помня, че си мислех, че е най-хубавото нещо, което съм яла.

Замълчавам за минута, докато наблюдавам как майка ми и аз седим до масата и ядем супа заедно. Разиграва се в главата ми сякаш наистина беше точно пред мен. Тя ми се усмихна и аз й отвърнах. Това не оправи нещата, но помня, че си помислих, че ще бъдем добре. Имах странно чувство на облекчение, докато седяхме и ядяхме в тишина. Три седмици трябва да бях вървяла с напрегнати рамене, но не го бях осъзнала, докато не усетих как се отпускат, когато довършихме супата.

Раменете ми се отпускат малко. После си поемам дълбоко дъх, знаейки какво ще последва.

— Тогава той се прибра. Все още седяхме до масата, купичките от супата ни все още седяха пред нас, когато той влезе с препъване. Пиян. Винаги беше пиян. И ядосан.

Затварям очи и се боря със сълзите. Знам какво следва, виждала съм го в главата си хиляди пъти, но всеки път е толкова трудно, колкото и първия. Никога не става по-лесно. Не съм сигурна колко време седя там в мълчание, удържайки сълзите си. Дори не съм разбрала, че съм спряла да говоря и съм се отнесла другаде, докато не чувам гласа на Нико.

— Няма нужда да продължаваш, Ел. Само ми позволи да те подържа и забрави миналото. — Гласът му е нежен, мил и грижовен и ми трябва цялата ми сила, за да не се предам и да го оставя да ме подържи. Да се погрижи за мен и да го прогони. Но не мога. Трябва да дръпна лепенката.

Умът ми е отново в настоящето, откривам отново бенката и връщам вниманието си върху нея, продължавайки с онова, което трябва да кажа. Каквото имам нужда да кажа.

— Той почти я уби в онази нощ. Вдигна я за гърлото и смаза трахеята й. Не можеше да диша. Но това не беше достатъчно. Той не спря. — Сълзите потичат от очите ми, но няма да ги оставя да ми попречат да направя онова, което трябва. — Не спря. Просто я удряше отново и отново. И тя издаде този звук. Този ужасен звук, защото не можеше да диша. Опитваше се да си поеме дъх, борейки се с малкото си останала сила. — Сълзите се превръщат в ридания и усещам как тялото ми трепери.

— Ела тук, скъпа. — Нико се опитва да ме придърпа към себе си, но аз няма да го позволя. Трябва да си излея всичко.

За пръв път откакто заговорих, вдигам поглед към Нико. В очите му има болка и са пълни с непролети сълзи, докато ме гледа как плача и слуша историята ми. Поемам си дълбоко дъх още веднъж и го гледам в очите, докато говоря, думите ми излизат тихи, но значението им е безпогрешно.

— Убих го. Знаех къде беше скрит пистолетът му и го застрелях. — Очите на Нико се разширяват, не очакваше това, което му казвам. — Затова знам. — Гласът ми е едва доловим шепот. — Знам как се чувстваш.

* * *

Плача, докато не ми остават повече сълзи. Не знам колко време минава, но Нико ме държи, докато тялото ми е разтърсвано и от последното ридание и сълза. И му го позволявам. За пръв път в живота ми, оставям някой друг да ме държи, дори и само за малко. Той поема болката и вината, и тежестта, всичко. И след като тежестта е вдигната от мен, аз заспивам. Дълбоко.