Ви Кийланд
Струва си да се бориш (35)

Глава 35

Нико

Убива ме да стоя далеч от Ел. Само за нея мога да мисля, но не искам да ме вижда такъв. Слаб. Уплашен. Вече дори не мога да се бия. Мислех, че мога да го превъзмогна, да продължа с живота си след повече от година тичане на едно място. Но кошмарите се върнаха. Не мога да спя и проклетият Прийч не ми дава повече от хапчетата.

Тя знае, че я избягвам. Унищожавам единственото хубаво нещо, което съм открил от доста време насам, защото ме е страх да затворя очи и да видя лицето му. Той ме преследва. Преследва ме заради онова, което му причиних, но го заслужавам, мамка му. В другия край на залата съм и слушам за стотен път една от речите на Прийч, когато тя влиза. Не я очаквам, не чувам вратата да се отваря или звука от гласа й, но някак усещам присъствието й. Обръщам се и я търся с поглед. Очите ни се откриват като магнити. Мамка му, красива е. Обичам да я виждам в тези проклети превзети костюми, с които се облича. Лицето й отначало е загрижено, сякаш не е сигурна дали неочакваната й поява би била приета като добре дошла. Исусе, аз й причиних това.

Накарах я да се чувства така, сякаш не е добре дошла. Какъв тотален задник съм!?

Усмихва ми се от другия край на залата и не мога да не усетя първите проблясъци на светлина от дни насам. Наблюдавам я, докато се приближава и виждам как лицето й трепва, когато ме оглежда добре. На нищо не приличам. Не съм се бръснал отпреди мача и очите ми са тъмни от безсънните нощи. Почти сигурен съм, че нося тази блуза от най-малко тридесет и шест часа и се чудя дали и аз не мириша.

— Здравей. — Виждам загрижеността в очите й, когато стига до мен и ме заговаря.

— Здрасти.

— Реших, че ако не те попитам, не можеш да ми кажеш да не идвам.

Усмихва ми се притеснено и това ме кара да искам да се протегна и да я целуна толкова силно, че никога да не се усъмни дали я искам покрай себе си. Но не го правя.

Вместо това стоя като задник, не казвам нищо и само кимвам с глава, сякаш мога да проумея какво всъщност се случва в тази нейна красива глава.

— Прийч, ще възразиш ли, ако го открадна за малко? — Обръща се към копелето, което ме дъвчеше допреди минута, а сега е целият в усмивки заради нея.

— При всички случаи, взимай го. Можеш да го задържиш, доколкото ми пука. — Втората част е промърморена под нос, докато Прийч се отдалечава, но и двамата го чуваме.

— Може ли да се качим горе и да поговорим? — Гласът й е тих, сладък.

Кимвам и тръгвам. Издърпвам надолу решетката на асансьора към апартамента ми и изведнъж сме само ние двамата и кабината изглежда малка. Тя ухае толкова добре. Всичко свързано с нея е добро, за разлика от мен. Мразя се за това, че я искам толкова много, макар че заслужава повече.

Ел оставя чантата си на кухненския плот и й трябват няколко минути, преди да се обърне с лице към мен. Но, когато го прави, изглежда нервна.

— Искам да говориш с мен. Не ме допускаш до себе си. — Гласът й е треперлив, но когато я поглеждам, тя изпъва рамене и се насочва устремено към целта.

— Не искам да говоря, Ел. — Какво иска да й кажа? Че имам нужда от време, за да вкарам в ред демоните в главата си? Демоните, които заслужавам да ме преследват през всеки час от всеки ден до края на живота ми?

Тя прави две крачки, спирайки точно пред мен.

— Мога да помогна… и има консултации… и групи за помощ на хора, които минават през такива неща.

Отговорът ми е язвителен смях и моментално мога да видя, че това е грешната реакция. Лицето на Ел бързо се променя от загрижено към вбесено. Скръства ръце пред гърдите си и изглежда е готова за битка.

— Мислиш, че е смешно, че искам да помогна?

— Не, мисля, че е смешно, че си мислиш, че можеш да помогнеш.

— Мога да помогна. Но ти трябва да ми позволиш.

— Ел, бягай, докато имаш тази възможност. Не можеш да ме поправиш. Не съм ти някакъв проект, с който да се занимаваш като благотворителност. По-добре си с някой като теб.

Очите й се разширяват колкото чинии.

— Като мен? Какво значи това? Уилям? Това ли ми казваш, че трябва да се върна при някой като Уилям? — Гласът й се усилва с всеки отговор.

Споменаването на името на Уилям от устните на Ел ме покосява повече от всеки физически удар. Мисълта за това хубаво момченце някъде около моята Ел кара пяна да ми излезе на устата. Ядосан съм. Ядосан съм само от това, че я чувам да казва тези думи. Но може би наистина там й е мястото.

— Искаш ли Уилям, Ел? — Кипейки, думите ме карат да ми призлее само като ги изричам.

— Искам теб. Искам да ти помогна, мамка му!

— Не можеш да ми помогнеш, Ел. Съсипан съм. Убих човек. С двете си ръце отнех живота на друг човек. Само чудовище би го направило. Чудовище, което ще изгние в ада. Там ми е шибаното място!

— Беше инцидент! — Сега си крещим един на друг. Напълно и изцяло си крещим с пълно гърло, всеки опитвайки се да наложи мнението си като вика по-силно от другия.

— Моята ръка го уби. Това не е инцидент, това е убийство. А убийците не могат да изкупят вината си.

Тя вдига поглед към мен и е бледа като призрак. За секунда си мисля, че може да припадне.

— Наистина ли мислиш, че няма прошка за случилото се? — Вече не крещи, гласът й е тих и пресеква насред изречението.

— Прошка от кого, Ел? Единственият човек, който може да ме оправдае, е мъртъв.

Сълзи се стичат от лицето й, докато бяга от апартамента ми и затръшва вратата на асансьора. Наблюдавам я, докато трескаво натиска копчето, за да избяга. Няма търпение да се махне от мен и никак не я виня.