Ви Кийланд
Струва си да се бориш (45)

Глава 45

Ел

Последните няколко седмици бяха, без съмнение, най-щастливите в живота ми. Намерих баланс между работата и времето си с Нико, а Лорънс всъщност изглежда се радва, че работя няколко часа по-малко напоследък. Собствените му здравословни проблеми бяха леко напомняне за приоритетите в живота и изглежда повлияха на начина, по който управлява офиса. Моментът не би могъл да бъде по-перфектен.

Все още мисля за миналото си, но не съм имала повече кошмари, откакто казах на Нико. Странно е, понякога имам чувството, че товарът на онова, което носех със себе си, е олекнал, но само защото Нико споделя тежестта. Вече говорим открито за това и изглежда това помага. Всеки ден става малко по-лесно.

Не мога да си спомня последния път, когато видях разносвача за вечеря. Нико тренира за големия си мач и изглежда обича да ме храни. Редуваме апартаментите ни, но спим в едно легло почти всяка вечер откакто се върнахме от къщата на Прийч край езерото. Мислех, че достигнахме предела и нещата няма как да станат по-добри, но откривам, че харесвам обикновените дни с Нико почти толкова, колкото и специалните моменти. Намирам се в един вид домашно блаженство, място, което не съм предполагала, че ще открия. Място, което не се виждаше в бъдещето ми. Но ето ме и мен… и не бих могла да съм по-щастлива.

Тръгвам си от работа малко по-рано, това е важен ден за Нико. Най-накрая ще разбере с кого ще се бие в мача за шампионата. Не че името ще ми говори нещо, но искам да бъда до него.

Уцелвам трафика на път за залата и едва стигам навреме преди оповестяването в живото предаване, което ще се излъчи по телевизията. Залата е пълна, но не се чува шумът от обичайната група мъже, удрящи разни неща или вдигащи тежести по-големи от теглото ми. Вместо това всички са събрани около телевизора, който виси в ъгъла за кардио. Звукът е силен и обстановката е весела. Както винаги, Нико ме засича в момента, в който влизам. Разговаря с многообещаващ млад боец, който и преди съм виждала наоколо, но наблюдава всяка моя крачка. Чудя се дали горкият човек изобщо е забелязал, че е изгубил вниманието на Нико.

— Харесва ми костюмът. — Нико обвива собственически ръце около кръста ми в секундата, в която се появявам. Облякла съм любимия му червен костюм, знаейки че ще си тръгна от офиса по-рано, за да отида директно при него. Подгъвът е малко по-къс от тези на останалите ми, но едва успях да го съблека последния път, когато бях облечена с него, затова си мисля, че може да му е допаднал. Права бях. Обичам това, че Нико ме намира за секси в костюм. Някои мъже биха се чувствали заплашени от жена в бизнес облекло, но не и Нико. Вместо заплашително, той го намира за възбуждащо.

Репортерите се появяват на екрана, а ние се присъединяваме към другите около телевизора. Водещият говори малко за кариерата на Нико, на екрана тръгва запис от „мача“. Хватката на Нико около кръста ми се затяга, докато обсъждат смъртта на бившия му опонент, а аз съм благодарна само за това, че не показват удара, който сложи край на мача.

Най-накрая Президентът на Федерацията по ММА се появява на екрана и напомня на всички, че мачът за шампионата ще се проведе точно след седмица. После изнася голямо представление с отварянето на плик, който съдържа името на претендента, сякаш вече не го знае, и името е обявено. Тревър Криспино. Стаята потъва в тишина. Очевидно съм единствената, на която името не говори нищо. Оглеждам залата за някаква индикация защо името на господин Криспино е посрещнато с такова съпричастие, но всички изглеждат шокирани. Особено Прийч. Бегло си спомням как Нико ми каза, че си мисли, че ще бъде боец на име Капуто.

Нико изчезва, преди да успея да го питам какво се случва и изведнъж смълчаната стая избухва в разговори. Има много забележки „няма никакъв шибан начин“, но все още съм изгубена. Проправям си път до Прийч, който все още се взира в пода. Реакцията му ме кара да се чувствам още по-паникьосана.

— Прийч, какъв е проблемът с Тревър Криспино? — Питам колебливо, не съм съвсем сигурна дали искам да чуя отговора, защото знам, че е лош. Наистина лош.

Прийч вдига поглед към мен, очите му са стъклени и изглежда тъжен. Сърцето ми пропада в стомаха.

— Той е брат на Франки. Момчето, което умря в „мача“. Опитват се да го направят мач от злоба. Но хлапето изобщо не би трябвало да е на ринга с някой като Нико. Не му е в категорията. Нико ще го убие.

Сигурна съм, че последната дума не беше използвана буквално, но понякога нещата, които не са планувани да прозвучат така, накрая излизат по начина, по който трябва да бъдат изречени.

* * *

Откривам Нико в апартамента му, седейки в тъмното. Лакти върху коленете, отпусната върху ръцете глава. Изчаквам минута, преди да се приближа, чудейки се дали ще отрази, че съм влязла в стаята. Решетката на асансьора е шумна, няма начин да не ме е чул да влизам. Но той просто стои там мълчаливо, дори когато стигам до него и слагам ръка на рамото му, той не помръдва.

— Добре ли си? — Гласът ми е приглушен, но стаята е толкова тиха, че няма съмнение дали може да ме чуе. И все пак не отговаря.

Навеждам се, за да изравня нивото на очите ни в мрака. Няма значение, че не може да ме види, ще е трудно да ме игнорира, когато съм толкова близо.

— Какво можем да направим?

Нико изпуска тежка въздишка, преди да обвие голямата си ръка около врата ми, облягайки чело до моето.

— Просто ме остави да те подържа.

Това мога да направя. Само ми се ще да можех да му предложа по-голяма утеха. Гласът му звучи суров и изпълнен с болка. Мога само да си представям какво изпитва. Ако собственото ми разбито сърце и вързан на възел стомах са някаква индикация, тогава неговата болка трябва да е нетърпима. Как могат да му причинят такова нещо? Да го затворят в клетка с мъжа, чийто брат е убил? Мъж, който не може да се мери по сила с него. Няма ли правила или нещо такова?

Първоначалните ми шок и тъга започват да отслабват и преминавам към бяс.

Ядосана, гневна, готова да поведа собствена битка.

— Ще те измъкнем от това. Не трябва да го правиш. Това не е спортсменско, това е за да се продават билети. — Нямат ли съвест? Ами безопасността? Прийч каза, че братът не е в категорията, че Нико ще го убие. Не трябва ли да сравняват способностите? Чувам как собственото ми дишане се забързва, гневът ми взима връх.

Нико се подсмихва тихо. Едва се чува и не съм сигурна дали това е звукът от смеха му. Но после проговаря и знам, че не бъркам:

— Може да се наложи да те оставя вкъщи за мача… страх ме е, че ще скочиш в клетката и ще го спукаш от бой заради мен. — Мога да чуя усмивката в гласа му, докато говори.

— Може и да го направя. — Отвръщам на усмивката му, въпреки че не може да я види.

* * *

Прекарвам следващите три дни в проучване, анализиране и общо взето търсейки някаква възможна вратичка, с която да го измъкна от мача. Обадих се на всеки, който ми дължи услуга, и потърсих мнението на всеки един адвокат, който може поне малко да ни помогне. Дори Уилям. Но всички стигаме до едно и също заключение, че договорът е железен. Разбира се, Нико може да се откаже от мача и да плати глобата. Но няма да го направи. Финансите на Прийч също са на карта. Не знам защо не видях мотива зад искането Прийч да инвестира в мача, но не успях. Който и да е съставял условията по договора, знаел е точно какво прави. Познавали са добре Прийч и Нико, но не само боеца и треньора.

Използвали са връзката между двама им на лично ниво, знаейки, че Прийч никога няма да остави Нико да плати дълга му, а Нико няма да позволи Прийч да поеме такъв финансов удар. Двама инати мъже, които ще се защитават един друг до край, без значение какво би им коствало.

И става дори още по-зле. Прийч е решил, че мачът ще е от полза за Нико, че има нужда да продължи напред и че минаването през този катастрофален мач ще му помогне да се освободи от останалите емоционални връзки. Дори е започнал да убеждава Нико в част от тези глупости. В това, че мач от злоба е някакъв вид извратено изкупление… опит за избавление.

Подскачам, когато чувам входната врата на офиса да се отваря. Минава десет часа и обещах на Реджина да заключа след нея, когато си тръгна преди часове, но бях толкова погълната от това, което търся, че напълно забравих. Но после го усещам, непогрешимото присъствие на мъжа, който кара пулсът ми да се ускорява. Абсолютно убедена съм, че ако бях включена към машина за ЕКГ, тя би могла да запише всяка крачка на Нико Хънтър в моята посока.

— Вратата не е заключена. — Гласът на Нико е напрегнат. Той е покровителствен, а моята липса на загриженост за собствената ми безопасност е нещо, по което научих, че не си пада.

— Трябва да съм забравила. — Вдигам поглед, предлагайки тъпото оправдание. Наблюдавам как Нико оглежда бъркотията, която някога беше кабинетът ми. Имам купчини документи и папки пръснати навсякъде из офиса, а кошчето ми за боклук прелива от смачкани жълти листи, на които съм започнала да набелязвам начини за излизане от договора, но накрая не са сработили.

— Голям случай? — Очите му се плъзгат по бюрото ми, за да подчертаят какво има предвид.

— Нещо такова. — Не лъжа… в момента това е най-важният случай, който имам. А реалността е, че това е единственият случай, по който съм работила от три дни. Всичката ми друга работа може да почака.

Нико се оттласква от рамката на вратата, където се е облегнал, и се приближава до бюрото ми, взима лист хартия от него и прочита няколко реда, преди да го остави обратно. Взима купчина захванати с кламер документи от другия край на бюрото и прави същото, четейки малко, за да добие представа над какво работя. Знае какво правя, този театър е заради мен.

— Хайде, прибираме се у дома. — Той стои от другия край на бюрото ми. Колкото и да обичам да чувам Нико да казва, че си отиваме „у дома“, още не съм готова. Трябва ми още малко време, за да поработя върху последната си стратегия. Трябва да има някакъв начин да го измъкна от проклетия договор.

— Още не съм готова.

Не пропускам как челюстта на Нико се стяга, безумно секси е. Образува се дълбока линия върху изсечената му буза и очите му стават дълбоко зеленикаво сиви. Изглежда силен и заплашителен и се обзалагам, че повечето хора биха отстъпили назад заради заплахата, която излъчва. Но не и аз, оставам на място, макар и малко по-възбудена, отколкото бях преди минута. Взираме се един в друг, всеки чака другия да се предаде и се замислям, че ще постоим тук известно време. Но после Нико прекъсва състезанието.

Не изпуска погледа ми, докато заобикаля бюрото и издърпва стола ми, навеждайки едрата си фигура, за да застанат очите ни на едно ниво. Масивната му фигура ме блокира на мястото ми, с по една ръка върху всеки от подлакътниците на стола.

— Трябва ли да направиш нещо, преди да те измъкна от тук?

— Аз… аз… — Щях да кажа, че съм почти готова и ми трябват само още няколко минути, но нямам възможност да довърша мисълта си. Вдигната съм от стола и съм метната през рамото на Нико с едно плавно движение. Варварското действие би трябвало да ме вбеси, но вместо това ме кара да се усмихна. Радвам се, че главата ми е преметната зад гърба му, за да не може да види, че всъщност се наслаждавам на случващото се. Предизвикването на този мъж някак се е превърнало в предигра за мен.

Не ме пуска, докато не се озовавам на пасажерската седалка на колата му. Закопчава колата ми, докато седя със скръстени на гърдите ръце, симулирайки гняв. След като подръпва колана, проверявайки повторно дали съм обезопасена, той ме целува целомъдрено по устните, преди да притича от своята страна на колата.

— Ами моята кола? — Добавям малко допълнителна поза с въпроса си.

— Ще те докарам на работа сутринта. Изпускам преувеличена въздишка.

— Разпореждаш се.

— Инатиш се.

Устата ми увисва при коментара му, макар да знам, че е вярно. Но Нико само намира отговора ми за забавен и се разсмива.