Ви Кийланд
Струва си да се бориш (15)

Глава 15

Ел

Реджина се обажда по интеркома, за да ми каже, че Уилям чака на телефона. За първи път се чувам с него, откакто му казах, че повече не може да се виждаме. Когато му казах, че искам да си останем приятели, това не беше просто реплика. Приятелството ни е важно за мен и се радвам, че се обади, макар да не очаквах да се чуем скоро.

— Здравей.

— Здрасти. — Паузата се проточва малко повече от обичайното, което ме кара да си мисля, че този разговор ще е неловък. — Исках да ти кажа, че писмото ти имаше успех.

— Тонът на Уилям е повече бизнес, отколкото приятелски.

Моментално губя нишката на разговора. После осъзнавам какво би трябвало да има предвид.

— Ще освободят Нико от договора?

— Да, изглежда са съгласни с теб, че е в техен интерес да се отдръпнат, вместо да подхванат публично дело, отнасящо се до етиката им. — Писмото ми беше малко по-коварно, отколкото обикновено би ми харесало. Бегло замаскирана, прикрита заплаха, за да им напомня, че дори няма нужда да печелим делото върху етиката им. Щетата върху репутацията им щеше да дойде от публична личност, само за това, че са захванали делото в обществен форум.

— Това е страхотна новина. Каза ли вече на Нико? — Гласът ми звучи малко по-развълнувано, отколкото възнамерявах.

— Не. Първо се обаждам на теб. Ако искаш да му се обадиш и да му съобщиш добрите новини, нямам против.

За кратко се чувствам зле, понеже искам аз да съм тази, която съобщава добрите новини на Нико. Но друга част от мен иска да е тази, която му доставя удоволствие. Уилям казва, че ще ми изпрати по факса финалните документи за мнението ми и се съгласявам да ги прегледам възможно най-скоро като пристигнат, след като искат бърз отговор.

След като затваряме, осъзнавам точно колко хладен беше разговорът ни и се чувствам зле за това, че приятелството ни може и да не оцелее.