Ви Кийланд
Струва си да се бориш (2)

Глава 2

Ел

Колегите ми в „Милсток и Роу“ са еклектична група от хора. Двамата с Уилям изкарахме стажа си тук през последната година в юридическия факултет. След дипломирането, Уилям се премести в правната фирма на баща си от типа на Медисън авеню, която е основана от дядо му преди повече от седемдесет години. Фирмата е доказана и обслужва рекламната индустрия на елита. Ленърд Милсток, дал името на „Милсток и Роу“, на края на стажа ми предложи позиция като младши сътрудник и аз с радост я приех.

Двамата с Уилям нямаме разногласия често, но поспорихме не малко, когато реших да остана в „Милсток и Роу“. Той не смята, че е добър ход за кариерата да се приеме работа в такава малка и неизвестна фирма. Но там се чувствах добре и Милсток ми позволяваше да върша работа, за която младшите сътрудници в големите фирми само могат да мечтаят да докопат. Това беше едно от предимствата да работиш в малка фирма, а аз смятах, че има по-голяма тежест от ниското заплащане и липсата на престиж. Уилям, от друга страна, смяташе, че везната се накланя изцяло в противоположната посока. Заплатата и престижът бяха високо в списъка с работните приоритети на Уилям. При мен — не чак толкова.

— Добро утро, Реджина. — Усмихвам се на рецепционистката, когато влизам в офиса петнадесет минути след официалното начало на работния ден в 8 часа. Изглежда никой не го е грижа, че вечно закъснявам, особено след като обикновено стоя доста след седем часа през повечето вечери. Точността просто не е за мен.

— Уилям се обади, иска да му звъннеш. Накара ме да проверя календара ти, за да видя дали си свободна за консултация на негов нов клиент.

Проклятие. Сега знае, че даването на показания рано сутринта е лъжа.

— Реджина, ще възразиш ли Джиджи да му се обади и да запише каквото там му трябва в календара ми? — Повдигам вежди към Реджина, а тя знае какво искам и се усмихва, развълнувана да се захване с каквото и да поискам от нея.

Реджина ни е рецепционистка почти от година. Тя е в края на четиридесетте и има осем котки и твърде много декорации на котешка тематика върху бюрото си. Отвън изглежда като обикновена жена на средна възраст. Малко по-едричка, с панталон, който се опъва малко повечко върху пълния й задник, с вкус към цветята, надиплени блузи от креп и удобни равни обувки. На пръв поглед, пакетът, който предлага, отговаря на изискванията. Така е, докато не си отвори устата.

Никога в живота си не съм срещала жена с по-секси глас. Като стана дума, не мисля, че има и мъж с по-секси глас. Звукът, който излиза от устата й, е като мъркане на секси котенце, а не ревът на мечето, стоящо пред вас. Аз съм абсолютно, сто процента сигурна, че може да спечели милион долара на година като оператор на секс телефон или като озвучава аудио еротични книги. Мъжете са безсилни да откажат, когато ги помоли за каквото и да е със страстния си глас. Наричам жената с неустоимия глас „Джиджи“.

Търсила съм помощта на божествения дар на Джиджи при повече от един случай. Понякога за да се обади на клиенти, когато знам, че ще се ядосат, че отменям срещата в последната минута. Някак си, когато Джиджи се обади със своя секси глас, мъжете клиенти приемат новината много по-добре.

Никой в офиса не знае как се запознахме с Реджина преди толкова много години. Вероятно всички мислят, че е приятелка на майка ми, заради разликата във външния ни вид. Но не е така; тя е най-добрата ми приятелка… жената, която ми спаси живота. Макар че, ако я попитате, ще каже, че аз съм спасила нейния. Кой знае, може би всъщност сме се спасили една друга.

* * *

Ленърд Милсток е седемдесет и пет годишния ми шеф. Срещала съм Фредерик Роу, другата половина на „Милсток и Роу“, само веднъж. Въпреки това името му стои на вратата и клюките говорят, че все още получава заплата всяка година. Двамата мъже били приятели от началното училище и са се сдружили още преди да се родя. Очевидно господин Роу беше Феликс за Оскара^[1] на Милсток и се грижел нещата в офиса да вървят гладко. Но се пенсионирал преди няколко години заради влошеното здраве на жена си и сега ни оставаше само разпиляната половина от странната двойка.

Влизам в офиса на Ленърд и опитвам да открия стол изпод купчините папки с безразборно стърчащи листи от тях. Премествам три сака, за които съм сигурна, че са били тук в продължение на поне две години, и ги закачам, докато Ленърд започва да говори за случая, по който работим заедно. Докато той говори, аз преподреждам всички папки, които са оставени отворени на стола, и изхвърлям дузина „Уолстрийт джърнъл“, чиято дата е остаряла с повече от година. Ленърд или не забелязва подреждането ми, или въобще не го притеснява, защото не спира нито за миг, докато ми разказва, а аз подреждам наоколо.

— Ще трябва да се оправиш сама с показанията този следобед. — Ленърд приключва дискусията, дъвчейки сандвич с наденица и чушки, който Реджина донесе преди няколко минути, въпреки че е само десет и половина сутринта.

— Мога да го направя. — Мога, но съм изненадана, че го иска от мен. Следобедните показания са за един от най-големите ни клиенти и обикновено Ленърд ги ръководи, а аз съм на задната седалка. Ленърд вижда въпроса, изписан на лицето ми.

— Ще ми правят ангиопластика^[2] този следобед. — Ленърд подминава коментара, сякаш ми е казал колко е часа, а не че му предстои сериозна сърдечна операция.

— Ангиопластика? Добре ли си?

— Да, да. Добре съм. Днешните доктори правят голяма работа от нищо. Вероятно ме иска на масата, защото трябва да плаща таксата за обучение на хлапето си.

— Значи тогава вероятно няма нищо общо с факта, че всеки ден ядеш сандвич с наденица и чушки за закуска? Не може да е понеже не се грижиш за сърцето си, нали? — Ставам, заемайки позата на четяща лекция дъщеря, чиято роля Ленърд в редки случаи ми позволява да играя, когато нездравословните му навици достигнат притеснителни нива.

— Слушай, госпожичке. Когато станеш на моята възраст, ще видим колко ти дреме какво ядеш. Така че си дръж ядящите салата, кльощави идеи за себе си и върви да се приготвиш за клиента ни, за когото разчитам на теб да удовлетвориш.

Засмивам се, знаейки, че Ленърд не е наистина ядосан, просто така се държи.

Никой от нас не се отличава с топлина и мекушавост, но знае, че ме е грижа за него.

— Кажи на Мили да ми се обади, когато те закърпят, ясно? — Да, Ленърд Милсток се оженил за жена на име Мили, което я прави Мили Милсток. Аз бих запазила моминското си име, но съм сигурна, че това изобщо не е подлежало на въпрос, когато са се оженили преди петдесет години.

— Да, да, както и да е.

Усмихвам се на шефа си и поклащам глава, гледайки го как обира остатъците от сандвича си. Когато му отворят вените, съвсем сигурна съм, че ще намерят вътре цяло парче наденица, което е причинило запушването.