Ви Кийланд
Струва си да се бориш (22)

Глава 22

Ел

— О, Боже мой, това е толкова хубаво. Какво сложи в яйцата? Нико се смее.

— Не мога да си издам тайната. Но мисля, че си лесна публика с всичката гадна храна за вкъщи, която ядеш.

След закуска споделяме душ. Оставаме там, докато и двамата не се сбръчкваме и не потича студена вода. Мога да прекарам часове, сапунисвайки всички твърди очертания на Нико. Още по-секси е на дневна светлина. Широките му рамене водят към едрите му, татуирани и релефни ръце. Плоските му коремни мускули сякаш са издялани от камък и има най-прекрасното V, което отвежда до внушителното му мъжество. Истинско произведение на изкуството.

Нико ми казва, че иска да ме изведе за през деня и аз се съгласявам, макар да не ми казва къде отиваме. Минаваме през залата на път за навън и съм изненадана колко е пълно в неделя. Разменят се доста извикани поздрави, а Нико махва и продължава да върви. Чувам едно-две подсвирквания, докато вървим към гаража, и усещам как Нико затяга хватката върху хълбока ми.

Той отваря вратата на джипа и ми помага да се кача.

— Съжалявам за това. Неделя е ден за мачове и е тестостеронов фест. Идват надъхани да се състезават и маниерите им излитат през прозореца.

Усмихвам се.

— Всичко е наред. Не ме притеснява. Докато бях в колежа, работех като сервитьорка в заведение, в което се провеждаха частни ергенски партита всеки уикенд. Много бързо се научих да се усмихвам и да игнорирам.

— Да, ами, така или иначе ще наритам няколко задника, когато се върна.

* * *

Отбиваме при Парка на флота^[1] и Нико заобикаля, за да ми отвори вратата. Помага ми да сляза от джипа, но не пуска ръката ми. Вървим заедно, с преплетени пръсти, от паркинга към виенското колело. Никога не съм си падала по публичната проява на чувства, но усещането е хубаво, странно естествено, не насилено или съжалително.

Има панаир, както през повечето летни уикенди край пристанището, и продавачите са се разположили из целия парк. Обикаляме известно време и по начина, по който Нико ни насочва, усещам, че имаме дестинация, до която трябва да стигнем накрая. Но не питам. Толкова ми е непривично да се нося по течението и да оставя някой друг да поеме контрола.

Стигаме до група маси, покрити с бисквитки на Момичетата скаути и дузини момичета в скаутски униформи. Малко момиче се насочва към нас и за минута си мисля, че бяга от някого. Толкова е целеустремено. Не мога да не се усмихна, когато я виждам да се усмихва насреща ми, цялото й лице светва като коледна елха в коледната утрин, когато извиква:

— Чичо Нико, ти дойде!

Нико я вдига във въздуха и я завърта във въздуха, точно когато малкото момиченце е на път да се забие в нас.

— Да, келеш, дойдох. Ти ме помоли, нали?

Оставя я обратно на земята, а тя сграбчва ръката на Нико и започва да го дърпа към масата с бисквитки. Нико ме поглежда извинително и сграбчва ръката ми, дърпайки ме със себе си. Представляваме човешки влак, воден от това, което изглежда като шест или седемгодишно момиче.

— Това е моят чичо Нико и той е известен! — Малкото момиче вика към приятелките си. Група малки момичета обграждат Нико и за пръв път виждам едрият здравеняк да изглежда поуплашен.

Една жена застава до мен и се представя като Кейти, майката на Сара. Извинява се за вълнението на дъщеря си и ми казва, че чичо Нико е много популярен сред племенниците й. Слушам я как говори, но не мога да откъсна очи от Нико, докато общува с децата. Той е такова ходещо противоречие, на каквото никак не прилича. Нежен, внимателен, сладък и игрив, нищо общо с лошото момче боец, което видях за пръв път преди повече от година на случаен боен мач, на който нямах никаква работа.

Сякаш усети, че го гледам, Нико вдига поглед и ме хваща как го наблюдавам. Усмихва ми се и аз му се усмихвам в отговор. Когато най-накрая откъсвам поглед от мъжа, който е пленил вниманието ми като никой друг, откривам, че Кейти се е взряла усмихнато в мен.

— Какво? — За секунда си мисля, че трябва да съм изпуснала нещо по време на моментната ми загуба на съзнание.

— Леле. Загазила си. Познавам този негов поглед. Това е поглед на целеустременост, а момчетата Хънтър не спират, докато не получат онова, което искат.

Разсмивам се от коментара й, но мисълта, че може да съм жертва на Нико Хънтър, кара стомахът ми да се свие.