Ви Кийланд
Струва си да се бориш (38)

Глава 38

Ел

На следващата сутрин откривам Реджина да спи на дивана. Предателка. Събужда се, докато приготвям закуска. Добре де, може и да не се събужда, а вместо това аз я събуждам като тряскам тенджерите и тиганите, които вадя. Някои от тях всъщност няма нужда да се вадят от шкафа. Но тези просто изглеждат по-шумни.

— Да разбирам, че ме мразиш тази сутрин? — Реджина влиза в кухнята, разтривайки очи. — Съжалявам. Той изглеждаше толкова тъжен и си помислих… помислих си, че може би има начин да оправите нещата.

— Не чу ли какво ти казах? Той мисли, че съм чудовище. Непростимо чудовище. И е прав.

— Казал е, че той е чудовище.

— Само защото не знае коя съм. И така ще си остане. — Поглеждам към Реджина за потвърждение и тя не изглежда сигурна в отговора си. — Нали, Реджина?

В отговор приятелката ми издава раздразнено ръмжене, преди да чуя думите, от които имам нужда.

— Разбира се, знаеш, че никога няма да издам тайните ти.

Реджина е най-доверената ми приятелка, но въпреки това се чувствам малко облекчена, че я чувам да се врича отново в клетвата ни. Има слабост към Нико Хънтър.

* * *

Следващата седмица преминава като в мъгла. Работя по дванадесет часа седем поредни дни, за да наваксам за трите дни, които прекарах в самосъжаление. Винаги има предостатъчно работа за вършене в малката ми фирма, но деветдесет часа седмично не са наистина необходими и аз го знам. Но имам нужда да съм заета. Мразя да се прибирам у дома. Там няма какво друго да правя, освен да мисля. Да мисля за мъжа, който превърна спокойния ми, уравновесен живот във водовъртеж. Водовъртеж от емоции, които бях забравила, че е възможно да изпитам.

Животът ми беше прост, преди Нико Хънтър да влезе в него. Хубава работа, добър мъж, с когото да се срещам, и без повече кошмари. Успях да задържа живота си спокоен за десет години. Съществувах. После той се появи и изведнъж съществуването вече не беше достатъчно. И го исках. Исках да спра да съществувам и да започна да живея. Най-накрая. Но трябваше да знам, че няма да се получи. Дори и в ежеседмичната ми група за подкрепа, виждах как лицата на хората се променят щом чуят историята ми.

* * *

Четвъртък вечер е и закъснявам за срещата с Уилям. Ще се срещнем с общ клиент в ресторанта. Това е последното място, на което вечеряхме двамата с Нико и само с влизането емоциите ми се разбушуват. Трябва им само най-бегло напомняне.

Уилям ми махва от бара, когато влизам. Не е настанен на маса, както прави обикновено, когато ме чака, защото закъснявам.

— Здрасти. — Оглеждам се за клиента ни. — Господин Мънли закъснява повече от мен ли?

Уилям става, целува ме по бузата и се усмихва.

— Няма да дойде преди седем.

— О, мислех, че е за шест. Уилям отпива от питието си.

— Защото ти казах, че е за шест.

Поглеждам го объркана, макар наистина да нямам право да бъда. Той продължава:

— Мънли не обича да го карат да чака, затова ти казах в шест, а на него в седем часа, за да не го караме да чака. — Уилям се ухилва.

Изненадана съм, но не би трябвало. Усмихвам се на Уилям и се правя на обидена.

— Да не ме обвиняваш в това, че постоянно закъснявам?

— През всичките години, в които се познаваме, не мисля, че си била навреме дори веднъж. Забравяш как се запознахме. Аз бях онзи, който ти позволи да копираш записките ми, когато влизаше на занятие с половин час закъснение всяка сутрин.

Дразни ме, но е прав. Единственият път, когато се сещам да съм била навреме, е било за среща с Нико. Нямах търпение да съм с него. Мисълта скапва настроението ми.

През следващите двадесет минути двамата с Уилям наваксваме с клиентите. Не сме прекарали особено време заедно от нощта, когато с Нико се събрахме, и осъзнавам, че ми липсва познатото. Лесно влизаме в ролите си и разговорът ни е лек и спокоен, почти сякаш продължаваме от там, където сме прекъснали. Настроението ми леко се подобрява.

Тогава нещо във въздуха се променя. От това усещане сърцето ми се забързва и дланите ми се изпотяват, а аз се обръщам да видя дали е само от мен или и останалите хора са го забелязали. И тогава го виждам. Той е на около шест метра и е впил поглед в мен. Дъхът ми секва, когато погледите ни се срещат и виждам онова изражение в очите му. Той е ядосан и див, и предателското ми тяло му отвръща, макар, както изглежда, да съм последното, което иска да види.

Взираме се един в друг за цяла минута. Никой от нас не прави опит да скъси дистанцията помежду ни и не изричаме нито дума. Когато очите на Нико най-накрая пускат моите, гледам как се прехвърлят от мен към Уилям и после обратно към мен. После той се обръща и излиза от ресторанта, а за секунда си мисля, че съм си въобразила цялото нещо.

— Да приемам ли, че двамата вече не се виждате? — Думите на Уилям потвърждават, че халюцинацията ми е била истинска, а не само в главата ми.

Принуждавам се да върна вниманието си към Уилям и поклащам отрицателно глава. Дори не мога да изрека думите на глас. Въпреки че съм с лице към него, аз съм твърде изгубена в мислите си, за да забележа малката усмивка, която за части от секундата се появява на лицето на Уилям, и да осъзная значението й.

Отнесена съм по време на цялата вечеря. За щастие Уилям поема контрола и не мисля, че клиентът ни изобщо е забелязал. Опитвам се да взимам участие в разговора, но откривам, че мислите ми бягат и ме отвеждат към едно място. Нико Хънтър.