Жозе Родригеш душ Сантуш
Последната тайна (78)

Епилог

Слънчевите лъчи проникваха през прозореца като прозрачна завеса от светлина, когато жената в бяла престилка влезе в стаята и хвърли една служебна усмивка на пациента. На гърдите й, до стетоскопа, имаше ламинирано картонче, на което върху тъмносин фон пишеше Лесли Кошет, Д. М.

— Добро утро! — поздрави жизнерадостно тя. — Как се чувства нашият герой тази сутрин?

Отговорът на Томаш бе тъжно мърморене.

— Имал съм и по-добри дни…

Израелската лекарка се усмихна.

— Искате ли още едно обезболяващо, или вече се чувствате способен да понесете болката?

Пациентът направи гримаса.

— Още едно ще ми дойде добре наистина. Ще ми дадете ли?

Лесли направи гримаса.

— По-добре да минете без него — отвърна тя. — Време е да престанете с тези наркотици. Вече сте достатъчно голям да понесете малко болка, без да циврите, нали?

Томаш се изправи в леглото и се наведе напред, за да огледа лицето си в огледалото, закачено на стената.

— Вижте лицето ми, докторе — оплака се той. — Виждате ли? Не смятате ли, че заслужавам още едно обезболяващо?

От огледалото го гледаше лице, обвито в бели бинтове. Лявата му част беше изцяло покрита с марли върху наранената скула и подутото око. След това историкът вдигна двете си ръце, за да покаже превръзките си. Дясната му ръка беше натикана в топка от гипс, лявото му кутре беше бинтовано. И разбира се, превръзката на шията.

— Приличате на мумия — пошегува се тя. — Същински Рамзес III!

— О, не се шегувайте.

— Хайде, не бъдете женчо! — смъмри го лекарката. Взе медицинския картон до краката му и го прочете. — Още малко и ще зароните сълзи!

— Смейте се — нацупи се Томаш. — Въобще не е забавно! Цялото ми лице ще остане в белези, разбирате ли?

— Не започвайте…

— Знаете ли какъв прякор ще ми лепнат студентите в университета? Scarface! Ще ми се смеят и ще ме наричат Scarface! Или Франкенщайн! О, вече си ги представям!

Това мелодраматично поведение накара Лесли да се засмее.

— Знаете ли какъв е моят прякор в болницата? — попита тя. — Вълшебните ръце! Знаете ли защо? Защото правя чудеса на операционната маса. Гарантирам ви, че ще излезете оттук с бебешки гладко лице. Без нито една драскотина! Ще бъдете красив както винаги!

— Обещавате ли?

Лекарката сложи ръка на сърцето си, закривайки табелката с името, закачена на престилката, и придоби тържествено изражение.

— Cross my heart!^[1]

Обетът не успокои особено Томаш. Облегна се на възглавницата и се настани удобно. Не знаеше защо, но винаги ставаше голям пъзльо, когато лежеше в болница. Такъв си беше от дете и очевидно не се беше променил.

— Ако имам и една бледа драскотинка по лицето, ще подам жалба — предупреди я той. — Отивам директно в Лекарския съюз.

— Ау, умирам от страх!

— И има защо. Внимавайте как се държите с мен.

Лекарката приключи с четенето на картона и го върна на мястото му върху таблата в краката на Томаш. Вдигна поглед към португалеца и добродушната й усмивка изчезна.

— Господин Аркан иска да говори с вас.

Съобщението изненада Томаш.

— Как е той?

— Как мислите? — отвърна Леели с леко саркастичен тон. — Бил е прострелян два пъти в гърба и има куршум в белия дроб. Скоро ще го оперирам отново, за да го извадя.

— Мислите ли, че ще се оправи?

Лекарката кимна.

— Разбира се — каза тя. — Преди малко щяхме да му сложим упойка, но той поиска да говори с вас, преди да започнем да го подготвяме за операцията. — Тя огледа тялото му, простряно на леглото. — Чувствате ли се способен да ходите до хирургичното отделение, или предпочитате да ви изпратя сестрата с количката?

Томаш рязко дръпна чаршафа и спусна краката си на пода. Лесли се наведе да му помогне, но той вдигна гипсираната си ръка, за да я спре.

— Мога и сам — каза той. — Ще видите.

Седнал на края на леглото, португалецът балансира тялото си и прехвърли тежестта върху краката. Чувстваше се слаб и краката му трепереха, но се задържа. Бавно отмести патериците и се изправи, задържайки се сам на крака.

— Браво! — възкликна лекарката ентусиазирано. — Много добре! Ето един истински мъж!

Последните думи прозвучаха малко снизходително на Томаш, но той реши да не им обръща внимание. Беше се изправил на крака без чужда помощ и се чувстваше горд от себе си. След всичко случило се в ада на Светая светих възстановяването му се струваше бързо. След още някой ден щяха да го изпишат и да излезе оттук.

Колко е хубаво да си жив!

Като видя, че е на крака, Лесли тръгна пред него, за да му показва пътя.

— Оттук.

Все още по пижама, Томаш последва жената в бяла престилка по коридора на болницата. Движенията му не бяха особено бързи и усещаше мускулите на краката си меки като желе — резултат от двудневния престой на легло. Въпреки че се чувстваше отпаднал, той бе много по-добре и имаше сили да ходи. Освен това упражнението само щеше да му помогне.

Мобилният телефон иззвъня в джоба на пижамата му. Извади го и погледна екрана.

Пишеше Мама. Натисна зеления бутон и отговори.

— Добро утро, майко — поздрави я той. — Как си?

— О, сине — отвърна гласът от другия край на линията. — Толкова съм притеснена!

Сърцето на Томаш леко подскочи. Не й беше споменал нищо за случилото се, за да не я тревожи, но очевидно някой й беше казал.

— Добре съм — побърза да каже той. — Нищо не е станало.

— Нищо ли? — наежи се тя, едва ли не обидена. — Разбрах, че пътуваш по тези места, където има само войни и луди, които хвърлят бомби и какво ли още не! Пресвета Дево! Дори не си представяш какво преживях, когато се обадих в университета и ми съобщиха, че обикаляш по тези места. Дори ходих на служба. Исусе, умирам от страх! Не спирам да се моля за теб.

Не беше толкова зле, помисли си историкът. Очевидно бяха информирали майка му, че е в Близкия изток, но никой не й беше казал какво се бе случило в последните дни. И по-добре. Щеше да получи инфаркт, ако узнае!

— Всичко е наред — каза меко той, за да я успокои. — Знаеш ли къде съм в момента? В Йерусалим!

Гласът от другата страна се поколеба.

— Йерусалим? — попита тя, сякаш искаше да се увери, че е чула добре. — В Йерусалим ли си? Светата земя? Мястото, където е бил Спасителят?

— Точно там!

— Ах, сине. Какъв късмет, какъв късмет!

Тонът на гласа на майка му напълно се бе променил. Паниката и тъгата бяха изчезнали и сега говореше възторжено.

— Наистина. Много интересно място.

— Интересно? — възмути се тя. — Та ти си в града на Спасителя, сине! Града на Спасителя! Мина ли вече по Via Dolorosa, където онези… онези изверги са измъчвали Исус? А ходи ли до храма „Възкресение Христово“, където са го разпнали, бедния?

— Ще отида утре… или в следващите дни.

— Ах! Като отидеш в храма, запали една свещичка за мен. Ще го направиш ли? Не забравяй, че Исус е загинал, за да ни спаси, сине. Трябва да сме му благодарни, разбра ли? Той е умрял за нас! Стои там горе, отдясно на нашия господ бог, гледа какво правим и бди над нас.

— Така е — отвърна Томаш. — Аз ще… ще запаля свещичка заради теб.

— Запали една за мен, една за баща ти и една за себе си — побърза да заръча тя. — Ти също си християнин, не го забравяй. Също имаш право на спасение!

— Разбира се. Ще запаля три свещички.

Майка му въздъхна доволно, сякаш току-що бе сторила едно добро дело.

— Добре, Томаш. — Гласът й се промени, сякаш нещо я бе накарало да побърза. — Виж, вече тръгват за службата. Ще отскоча до църквата „Сан Бартоломео“, за да разкажа на отец Висенте къде си. Той ще остане много доволен, като разбере, че си в Светите земи, заобиколен от всички апостоли там. Грижи се за себе си, сине! Не забравяй да запалиш свещички във „Възкресение Христово“. Исус е загинал, за да ни спаси!

Томаш се сбогува и затвори, връщайки телефона в джоба на пижамата. Вървеше по болничните коридори, следвайки лекарката, която го водеше към хирургичното отделение. В съзнанието му звучаха думите на майка му и той продължаваше да мисли върху тях.

Майка му бе вярваща. Но какво означаваше вяра? Имаше ли смисъл да вярваш в Христос, когато вече се знаеше истинската история на Исус и трансформацията на юдейските му проповеди в нещо напълно различно? Томаш винаги бе мислил, че е глупаво да вярваш в каквото и да било, без да знаеш достатъчно за него. Изследванията, науката и познанието ръководеха вярата, а не съмненията, незнанието и догмите. Вярата не биваше да е сляна; трябваше да се опира на познанието. Никоя истина не може да се приема за безспорна. Тези, които вярваха без достатъчно познание, мислеше той, не бяха нищо повече от суеверни, лекомислени и глуповати хора, готови да повярват в първата измислица, която им разкажат. Вярата е истинска само ако се основава на знание.

И все пак Томаш имаше усещането, че в някои случаи вярата, неподкрепена от знание, беше неизбежна. При приятелството например. За да бъдеш приятел на някого, трябва да вярваш в него, да приемеш, че е достоен за твоето доверие. Разбира се, тази вяра често е неоснователна. Стигаше му случаят с Валентина. Той беше повярвал в нея, без да я познава, и се случи онова, което се случи. Италианката се оказа двулична и едва не го уби. Естествено, сега беше в затвора и щеше да си плати за извършените престъпления, но въпросът не бе в това. Той бе повярвал в нея, без да разполага с достатъчно информация, и нещата завършиха зле. Не беше ли това доказателството, че вярата без знание е опасна?

Но каква е алтернативата? Да не вярва на никого, докато не се убеди, че този човек е достоен за доверието му? Тогава как ще завързва приятелства? Ще подлага всеки потенциален приятел на строг предварителен разпит? Ще му даде да попълни анкета? Ще проучи подробно историята му? Но това е безсмислено! В живота има ситуации, в които трябва да повярваш, без да знаеш достатъчно. Информацията ще дойде след това, разбира се. Но първо трябва да има вяра. Вярата, че можеш да разчиташ на човека и да го чувстваш свой приятел. Впоследствие сведенията ще потвърдят, че вярата е имала смисъл. Но първата крачка винаги е вярата. Или с други думи — нагласата. Валентина може и да бе доказателството, че моделът не работи, но Аркан, от друга страна, показа, че този метод невинаги е грешен. Нали тъкмо президентът на фондацията, на когото впрочем никога не бе вярвал, накрая му спаси живота?

А след като този принцип бе валиден в сферата на човешките взаимоотношения, защо да не го отнесем и към връзките с божественото и свещеното? Томаш съзнаваше нуждата на хората да вярват в нещо трансцендентно. Исус може и да е бил само човешко същество, но в очите на онези, които вярваха в него, като майка му например, той се бе превърнал в бог. Какво лошо имаше в това, щом вярата й помагаше да се справя с проблемите и да бъде по-добър човек? Не се ли нуждаем от вяра, за да действаме? Няма ли да е жестоко да лишим Исус от божествеността, която му е отредена? Животът е пълен с неизвестност и е в постоянна връзка с непознатото. Колко пъти взимаме решения, без…

— Професор Нороня?

… да сме информирани? Не е ли това в крайна сметка скокът в тъмното, в който се състои нашето съществуване? Не ни ли се налага да скачаме в тъмното всеки ден?

И какво…

— Професор Нороня?

Въпросът прекъсна блуждаещите мисли на Томаш, бродещ из болницата като робот, втренчен в бялата престилка на доктор Кошет като куче, което следва господаря си, а мислите му се въртяха около убежденията на майка му и връзката на нейната вяра с всичко, което бе излязло наяве за човека Исус.

— Да?

Лекарката го бе повикала по име.

— Стигнахме до хирургичното отделение — обяви доктор Кошет, сочейки към две врати вдясно. — Господин Аркан е тук, в предоперационната зала.

Вратата беше двукрила и крилата се отваряха като в баровете от уестърните. Пациентът влезе и видя едно легло на колела в средата на залата, с банка кръвен серум над него и дълъг тесен маркуч, който се спускаше до чаршафите. В ъгъла на залата бяха седнали двама санитари, които разговаряха тихо.

Томаш се приближи и видя бледото лице на Арпад Аркан да изниква от чаршафите.

Пациентът се оживи, като видя новодошлия да идва към него.

— Shalom! — поздрави президентът на фондацията с немощна усмивка. — Радвам се да видя, че сте добре!

— Shalom! — отвърна Томаш, поемайки слабата му ръка. — Каква прекрасна дума! Спаси ни живота в последния момент, а?

— Не думата ни спаси, професор Нороня. — Той докосна с пръст челото си. — А вашият интелект.

— Нищо от това нямаше да се случи без вашата намеса, когато онова животно режеше пръста ми — каза португалецът, стискайки силно ръката на Аркан в знак на благодарност. — Вие бяхте много смел.

— При такива обстоятелства всеки друг би сторил същото.

— И дума да не става.

Президентът на фондацията неочаквано се разсмя толкова дълбоко и радостно, че зарази Томаш с въодушевлението си.

— По-добре да спрем с тези взаимни поздравления! — възкликна той. — Ужасни са! Освен това приличаме на две глупави старици. Важното е, че сме живи!

— Така е. Когато бяхме вътре и ви видях в безсъзнание, с два куршума, помислих, че сме ви изгубили.

Събеседникът му се разсмя.

— Както виждате, възкръснах!

— Същински Христос. Наистина.

Аркан хвърли поглед към вратата на залата, където го очакваше доктор Кошет. Настъпи кратко мълчание и Томаш погледна събеседника си в очакване да сподели защо го е повикал.

— Не знам дали доктор Кошет ви каза, но след малко ще ме оперират — каза пациентът в леглото. — Ще бъде сложна процедура, тъй като куршумът е заседнал в белия ми дроб. Доктор Кошет казва, че отстраняването му не е проблем и няма причина да се тревожа. Но аз съм един стар и подозрителен глупак. Освен това добре познавам лекарите. Все повтарят, че не е нищо сериозно и така нататък, и докато усетим, вече сме в голяма беля. Човек трябва да е подготвен за всякакви варианти. Ето защо помолих да ви доведат тук…

Замълча за миг, сякаш обмисляше най-подходящия начин да постави въпроса.

— Какво има?

Този път усмивката му беше тъжна.

— Просто не знам дали ще изляза жив от операционната.

— Не говорете глупости — възрази историкът. — Разбира се, че ще излезете жив. Който оцелява след два куршума, ще се справи и с една рутинна операция. Знаете ли какво? След седмица ще отидем да пийнем по нещо в Стария град. Майка ми иска да запаля свещички в храма „Възкресение Христово“. Ще ми правите компания.

Аркан вдигна дясната си ръка, правейки знак на Томаш да не го прекъсва.

— И аз мисля, че всичко ще е наред — изтъкна той. — Казвам го само в случай че… е… ако бог реши друго. Много мислих и разговарях с няколко учени от фондацията, които дойдоха да ме посетят вчера заедно с професор Хаманс. Ако нещо се случи с мен, бих искал вие да оглавите проекта „Йешуа“. Смятам, че сте най-подходящият човек, който би могъл да доведе докрай тази изключително важна мисия. Световният мир може би зависи от вашия успех!

Томаш положи усилие лицето му да остане невъзмутимо. Обърна се към вратата и хвърли въпросителен поглед на лекарката, опитвайки се да разбере каква част от истината бяха съобщили на Аркан. Той все още бе под въздействието на шока от стрелбата и навярно бяха решили да не му разказват всичко, което се бе случило в Кодеш ха Кодешим.

— Но аз… — произнесе несигурно Томаш. — За мен е голяма чест и… разбира се, че бих приел. Проблемът е, че не знам дали… дали работата по този проект може… как да кажа… да се възобнови.

Лицето на Аркан придоби въпросително изражение и гъстите му вежди потрепнаха.

— Как така? — учуди се той. — Не знаете дали може да се възобнови? Какво означава това?

Историкът не знаеше къде да се дене. Отново хвърли поглед към доктор Кошет, сякаш я молеше за помощ, но накрая реши сам да се изправи срещу проблема. Може би не беше най-подходящият момент за разкрития, но щом никой не бе имал куража да разкаже всичко на Аркан, той щеше да го направи.

Стисна още по-силно ръката на пациента, сякаш да му вдъхне кураж, и го погледна в очите.

— Трябва да ви кажа нещо — предупреди го той. — Нещо… неприятно. Не знам дали ме разбирате.

Гласът му беше толкова загрижен, че президентът на фондацията изтръпна от притеснение, усещайки по тона му, че е нещо много сериозно.

— Какво се е случило? — разтревожи се той.

Томаш се прокашля несигурно. Но знаеше, че трябва да стигне до края. Каквото и да му струваше, това бе негов дълг.

— Проектът „Йешуа“ вече е неосъществим. — Сведе поглед смутен, че именно той трябваше да съобщи новината. — Съжалявам.

— Защо? Какво се случи?

Историкът си пое дълбоко дъх и се опита да събере целия си кураж. Не беше лесно с няколко думи да разрушиш мечтата на един живот.

— Спомняте ли си, че ни показахте епруветката с генетичен материал от Исус?

— Разбира се — отвърна Аркан. — В нея се крие тайната на проекта „Йешуа“! Тя ще ни позволи да клонираме Исус и да го върнем на земята! — Присви очи. — Проблем ли има?

Томаш се опита да погледне пациента в очите, но не можа. Онова, което имаше да му казва, беше прекалено болезнено, дори жестоко. Отново си помисли да се откаже, да проведе разговора след операцията, но сметна това за малодушие. Колкото и да беше трудно, трябваше да довърши започнатото.

— Епруветката беше унищожена.

В залата се възцари тишина. Дори санитарите, които разговаряха в другия край на залата, замълчаха и затаиха дъх.

— Унищожена? — попита Аркан, без да разбира истинския смисъл на това твърдение. — Как така унищожена?

Историкът сви рамене в жест на пълно безсилие и отчаяние.

— Унищожена. — Той духна в дланта си, сякаш издухваше прах. — Kaputt^[2]. Свърши се. Вече няма епруветка. — Направи жест с ръка. — Беше унищожена!

Президентът на фондацията го гледаше слисано, отваряше и затваряше устата си като риба в опит да осмисли онова, което току-що бе чул.

— Генетичният материал от Исус е бил унищожен? Наистина? Но как? Как?

— Италианката — каза Томаш. — В последните минути, когато пожарът бушуваше на метри от нас и аз се опитвах да отворя вратата, за да излезем, тя хвърли епруветката в пламъците.

— Какво?

Историкът отново сведе поглед.

— Съжалявам, че трябва да ви го кажа — прошепна той. — Нищо не можех да направя. ДНК на Исус е загубена. Проектът „Йешуа“ приключи. Вече е невъзможно да клонирате Месията.

В предоперационната зала отново се възцари тишина. Напрежението беше огромно.

Чуваше се само дишането на санитарите, които следяха развоя на разговора.

Арпад Аркан бавно се надигна, облегна се на възглавницата и впери поглед в тавана. Беше момент на болезнено уединение и Томаш, внезапно почувствал се излишен, се обърна и се отдалечи с тихи стъпки.

— Професор Нороня?

Португалецът спря и погледна назад.

— Да?

Аркан го наблюдаваше с непроницаемо изражение, облегнат на възглавницата.

— Знаете ли какво е PCR Machine?

Томаш поклати глава.

— Нямам представа.

Президентът на фондацията му направи знак с ръка да се приближи отново, като че имаше да му казва още нещо. Историкът се подчини.

— Нарича се PCR Machine, или ПВР апарат — каза Аркан. — Сигурен ли сте, че не сте чували за това?

— ПВР апарат? — попита Томаш. — Не, не съм.

— ПВР означава полимеразна верижна реакция — обясни Аркан. — Тази технология позволява от малко количество молекули ДНК с помощта на ензими да се направят много копия. Тоест достатъчно е да се приложи ДНК от една-единствена клетка в ПВР апарат и този генетичен материал може да се умножи милион пъти.

— Много интересно! — съгласи се Томаш, преструвайки се на впечатлен. — Невероятно е какво правят технологиите в наши дни, нали?

Аркан се взря в събеседника си, сякаш го приканваше да осмисли последствията от онова, което току-що му бе казал.

— В случая с костниците от Талпиот ние успяхме да извлечем от останки от костите на Исус две клетки с практически непокътнато ядро. Тези две клетки бяха обработени с ПВР апарат, който купихме за нашите лаборатории в Назарет. Така произведохме милиони идентични клетки, които разделихме на три части. Една част от тях запазихме в епруветка, съхранявана в Кодеш ха Кодешим в Центъра за авангардни молекулярни проучвания. Очевидно тази епруветка е била унищожена. Другите две групи клетки бяха затворени в различни епруветки. Едната от тях бе съхранявана от професор Вартоломеев в лабораторията на Пловдивския университет в България, а другата бе изпратена в Европейската лаборатория за молекулярна биология в Хайделберг, Германия. — Аркан замълча и се взря в Томаш, очаквайки реакцията му. — Разбирате ли какво ви казвам?

Удивен от този разказ, португалецът бе вперил поглед в него и едва успя да кимне с глава.

— Нима казвате, че има още две епруветки?

— Точно така.

— Със същия генетичен материал?

Лицето на Арпад Аркан грейна в добродушна усмивка, сякаш изражението му казваше всичко и нямаше нужда от отговор. Вдигна ръка и направи знак на доктор Кошет, че е готов за анестезията. Лекарката отвори вратите на залата и двамата санитари забутаха леглото към операционната.

Томаш не помръдваше, зашеметен от чутото. Погледът му машинално проследи движещото се легло, докато умът му продължаваше да обмисля значението на онова, което Арпад Аркан току-що му беше разкрил.

Две епруветки бяха оцелели, шепнеше един глас в ухото му.

Две епруветки бяха оцелели.

Докато минаваха през вратата, президентът на фондацията спря количката. Не му позволиха да се надигне, но той успя да извърне глава и отправи последен поглед към историка.

— Как е блага вест на гръцки, професоре? Evan gelion, нали? Е, сега това е нашето евангелие.

Историкът го погледна объркано.

— Моля?

Съзря детската усмивка на Арпад Аркан, преди двамата санитари отново да забутат леглото и вратите да се затворят след тях. Томаш остана сам в предоперационната зала, вцепенен от изумление. Тишината бе нарушена от гласа на президента на фондацията, който вече от коридора възвести с триумфален тон последната си тайна.

— Исус отново ще ходи по земята.