Жозе Родригеш душ Сантуш
Последната тайна (12)

XI

Тревата на Dubh Linn Gardens беше влажна от ледената мъгла, но Пади Макграт вече беше безчувствен към този род неудобства. И защо да го е грижа? Беше на петдесет и две години, безработен, жена му го беше напуснала и той смяташе себе си за най-нещастния човек на света.

Изтегна се на зеления килим и вдигна високо бутилката с уиски; течността с цвят на карамел покриваше една трета от нея, което означаваше, че му остава доволно количество, за да удави спомените от ужасната година, която беше преживял.

— Well it’s all for me grog, me jolly jolly grog^[1] — запя той тихо. — All for me beer and tobacco. Well I’ve spent all me tin with the ladies drinking gin…^[2]

Уискито го правеше щастлив за няколко часа или поне изтриваше нещастието от паметта му; затова отпи още една глътка и отново затананика мелодията, която беше вдъхновявала много танци по време на неговата младост. Пади бе пропилял тридесет години от живота си, работейки на държавна служба. Тридесет години! Изведнъж дойде кризата, засегна банките, правителството ги финансира, отвори се бюджетен дефицит, дойде МВФ и последваха масови съкращения. Той беше повлечен от водовъртежа на уволненията на персонала и внезапно се оказа без работа.

Кой би наел човек, прехвърлил петдесетте? Чувстваше се като изоставена дрипа. Започна да полива болката с „Гинес“-а^[3] на „Мълигънс“ — пъба на ъгъла. Всяка вечер се прибираше пиян у дома. След няколко месеца жена му, оная коза с писклив глас и отровен език, го напусна и се върна в Лимърик^[4].

— Вещица! — изръмжа той. — Да изгние, разядена от собствената си отрова!

След това банката взе къщата му заради месечните вноски, които беше спрял да плаща.

— Какви лешояди са тези типове от банката — добави Пади. Вече му бе все едно дали си говори сам, или някой го слуша. — Да пукнат в същата мизерия, до която ме докараха, животни такива!

Но Пади знаеше, че този, който умира в мизерия, е той самият. Той, който беше останал без покрив над главата си и спеше на улицата. Вече четири месеца Dubh Linn Gardens бяха неговата постеля. Надигна глава и се огледа. Има и по-лоши места, каза си той и приглади чорлавата си коса. Градината може и да не беше най-приятното място за спане, особено през студените и влажни зимни нощи, но поне беше красива. Освен това имаше изискани съседи, като замъка и библиотеката. Които бяха и тихи, за капак. От какво всъщност се оплакваше?

Погледна едва ли не с умиление към Chester Beatty Library, търсейки потвърждение за добродетелите, които току-що й беше приписал. Затова се учуди, когато видя, че вратата се отваря и нощният пазач изпраща един странен на вид слаб и висок мъж.

— Виж ти! Раздвижване по това време?

Чувстваше се отпаднал от алкохола и отпи още една глътка, сякаш това беше най-добрият начин да изтрезнее. След това се загледа в отдалечаващия се висок и слаб мъж. Пади възнамеряваше отново да се излегне на тревата и да потъне в обятията на съня, защото клепачите му натежаваха, но едно неочаквано движение го накара да се задържи изправен още миг.

От сенките в дъното изплува един силует и тръгна след мъжа, който току-що бе излязъл от библиотеката. Силуетът бързо и безшумно стопи преднината на мъжа и мълниеносно като хищник се хвърли върху жертвата си. Двете фигури се сляха и контурите на телата им се смесиха в тъмнината. После нападателят нададе ужасяващ писък и побягна, оставяйки тялото на мъжа, простряно на земята.

Смаян от бързото развитие и необичайността на случилото се, Пади разтри очи и погледна отново. Той се взря в мястото, където си мислеше, че се е случило нещо, и за момент реши, че е сънувал, но бързо различи проснатото на земята тяло и осъзна, че възприятията не са го излъгали.

Надигна се от тревата, олюлявайки се, и завика за помощ с пиянски глас.