Жозе Родригеш душ Сантуш
Последната тайна (55)

LIV

Тази сграда беше най-голямата в комплекса. Веднага след като групата излезе от Едем, както се наричаше оранжерията, Аркан и Хаманс поведоха гостите към гигантско съоръжение с извита форма, подобно на огромно корито. Гледано отдалеч сред дърветата, не изглеждаше толкова голямо. Но отблизо истинските размери на сградата се разкриваха в цялото си величие.

— Какво е това? — попита Арни Гросман, слисан от размерите на конструкцията. — Прилича на кораб.

— Наричаме го Ковчега.

— Като Ноевия ковчег?

— Точно така — потвърди президентът на фондацията. — Главната сграда на нашия изследователски център. Катедрала на науката, ако предпочитате.

Двамата домакини въведоха групата в Ковчега. Във въздуха се усещаше лека септична миризма на алкохол и формалин, която сякаш пропиваше всичко. Посетителите прекосиха фоайето и минаха по голям коридор със стъклени стени, зад които се намираха няколко лаборатории. Цял легион служители в бели престилки се трудеха над микроскопи, епруветки, пипети и различни материали, които изучаваха.

Стъклените стени продължаваха около стотина метра, след това бяха заменени от каменни зидове. Групата сви зад ъгъла и професор Хаманс отвори една врата, като покани посетителите да минат пред него.

Първа влезе Валентина, след нея Томаш и накрая Гросман. Тримата замръзнаха по местата си, когато видяха какво има зад вратата.

Това бе стая на ужасите.

Залата, в която ги въведоха, беше хранилище със стъклени съдове с всякакви размери, подредени в редици на рафтовете. Миризмата на алкохол и формалин тук беше по-силна; виждаше се съдържанието на стъклениците. Трупове. Стотици тела, затворени в стъкленици с течен разтвор. Имаше зайци, птици, плъхове, кучета, ярета и маймуни. Всички те плуваха в течността в стъклениците с празни очи и с крайници, разперени в странни пози, сякаш смъртта ги бе настигнала внезапно.

— Какъв ужас! — възкликна италианката. — Какво е това?

Арпад Аркан съзерцаваше рафтовете със стъклениците като артист, който се любува на творбите си.

— Нашите експерименти — каза той. — Не забравяйте, че се намираме в Център за авангардни молекулярни проучвания.

— Убивате животни и ги пъхате в стъкленици? — възмути се тя. — Що за работа е това?

Двамата домакини се разсмяха.

— Нашата работа не е да убиваме животинките — обясни професор Хаманс, — а да създаваме животни. И като казвам „създаваме“, не е в смисъла на създаване на хранителен продукт, а в библейския смисъл на думата.

— Библейския? Какво искате да кажете?

Директорът на Департамента по биотехнология разпери ръце, показвайки всичко наоколо.

— Помните, че името на тази сграда е Ковчегът, нали? Това е така, защото участва в акта на сътворението. — Той посочи към съдовете, подредени на рафтовете. — Тези животни са неуспешни опити. Но ние усъвършенстваме методите си и броят на успешните случаи расте.

Томаш придоби недоумяваш израз. Думите на Хаманс му се струваха лишени от смисъл.

— Какви експерименти? Успех в какво?

Аркан се обърна към гостите, повдигна гъстите си вежди и се усмихна.

— Клониране.

— Моля?

— Нашият център се занимава с това.

Историкът и двамата полицаи се спогледаха.

— Но… но… защо?

Арпад Аркан сдържа усмивката си като дете, което показва играчките си на съседските деца, и се обърна към служителя си.

— Обясни им, Петер.

— Всичко ли?

— Почти всичко. Последната част е за мен.

Дойде ред на професор Хаманс да се усмихне.

— Е, по-добре да започнем от началото. — Той се взря в тримата посетители. — Какво знаете за начина, по който функционират гените?

Историкът и полицаите се поколебаха. Кой би се осмелил да обяснява подобни въпроси на специалист?

— Ами… — запъна се Томаш. — Гените определят всяка наша характеристика. Коса, очи, ръст… дори и нрава ни — дали сме търпеливи или раздразнителни, дали сме предразположени към една или друга болест. Всъщност определят всичко.

— Правилно — каза директорът на Департамента по биотехнология. — Но как функционират те?

Историкът придоби неразбиращо изражение.

— Знаете ли, моята специалност е история…

Двамата полицаи останаха мълчаливи и отклониха погледи, сякаш зловещото съдържание на стъклениците, подредени в редици по рафтовете в залата, изведнъж им се стори много интересно. Тази сфера на познание определено не беше тяхната. Професор Хаманс очакваше тази реакция и затова се отправи към едно бюро в ъгъла на залата. Зад него имаше бяла дъска, като тези в училищата. Ученият взе един тъмносин флумастер и нарисува нещо, което приличаше на пържено яйце.

— Клетките, от които са изградени живите организми, в това число и човешките същества, имат структурата на яйцето — обясни той. — Обградени са от външна мембрана, която запазва клетката цяла и защитена. Вътрешността е съставена от белтък, или цитоплазма — течност, която изпълнява няколко функции, и жълтък, или ядро. — Той почука с флумастера по „жълтъка“ на пърженото яйце и погледна към гостите. — За какво служи ядрото?

— Ядрото е контролният център — отговори Томаш. Това го знаеше. — То командва клетката.

— Ядрото командва не само клетката. — Професорът направи жест с ръка, сякаш с него искаше да обхване вселената. — То контролира всичко. Всичко. Клетките, тъканите, органите, тялото… дори вида! Ядрото на клетката контролира самия живот на нашата планета!

Арни Гросман скептично повдигна вежда.

— Не преувеличавате ли?

Вместо да отговори, професор Хаманс отново се обърна към дъската и продължи схематичната структура на клетката с нови рисунки, като всяка следваща беше увеличена версия на сечение от предишното изображение. След това надраска няколко думи, за да обозначи ключовите думи в схемата.

— Да видим какво се случва в ядрото на една клетка — предложи ученият. — Ако увеличим изображението на сечението, ще открием, че ядрото е съставено от спираловидни нишки, наречени хромозоми. Ако отново увеличим сечението, ще видим, че хромозомата представлява две нишки, вплетени една в друга в дълга спирала. Тези две нишки се наричат дезоксирибонуклеинова киселина, или ДНК. Увеличавайки сечението на ДНК, разбираме, че двете нишки са свързани помежду си посредством четири базови елемента: аденин, тимин, гуанин и цитозин, или A, T, G и C. — Отбеляза четирите букви в схемата. — Това са буквите, с които е написана книгата на живота.

— Това ли е ген?

— Генът е сечение на ДНК. Една определена комбинация двойки A-T и G-C образува един ген. А какво прави генът, когато е активиран? Произвежда протеини, които пренасят заповедите на гените, карайки клетките да работят по определен начин. Протеините, произведени от клетките на очите, са чувствителни към светлината, тези на кръвта пренасят кислород… с две думи — всяка клетка притежава необходимите характеристики, за да изпълнява функциите, за които е създадена.

— Искате да кажете, че клетките на сърцето имат установени гени, тези на бъбреците имат други, тези на…

— Не — прекъсна го професор Хаманс. — Всяка клетка от тялото ни съдържа в ядрото си пълната ДНК. Тоест нашата ДНК е из цялото тяло. Но поради механизъм, който все още е сравнително непознат, в даден орган се активират само определени гени. Например клетките на сърцето използват само необходимата за своите задачи ДНК. Останалата ДНК остава латентна. Една от големите все още неразкрити мистерии с именно как всяка клетка знае кой ген трябва да активира. Но факт е, че клетката знае. Не по-малко важно с откритието, че определен ген произвежда специфичен ензим, независимо в кое растение или животно се намира. Ако инжектираме човешкия ген, който произвежда инсулин, в тялото на животно, в кърмата ще започнат да се генерират големи количества инсулин. — Той повдигна вежди. — Нали разбирате къде са предимствата?

— Mamma mia! — възкликна Валентина, проумявайки перспективите, които се разкриват пред такава иновация. — Животните могат да произвеждат инсулин за диабетици!

— И това, и много повече! Спомняте ли си растенията, които видяхте в Едем? Там отглеждаме ориз, инжектиран с ген, който произвежда витамини. Така хората в слаборазвитите страни, които ядат ориз, ще имат по-богата на витамини храна. Работим върху инжектиране на ген, който намалява нуждата от вода в царевицата. Тази царевица ще бъде добре дошла в пустинните зони и също като ориза, богат на витамини, ще помогне за борбата с лошото хранене в страните от Третия свят.

— Невероятно!

Нетърпелив, Арни Гросман демонстративно погледна часовника си.

— Всичко това е много интересно — каза той. — Само че, както знаете, разследваме три убийства и един опит за убийство. Защо смятате, че тези подробности имат връзка с разследването?

Арпад Аркан се намеси.

— Заради липсата на секс.

— Моля?

Професор Хаманс веднага си даде сметка, че трябва да отбягва прекалено специализираните детайли, които той намираше за очарователни, но пък можеха да отегчат непросветените.

— Президентът говори за една вторична функция на гените: възпроизводството — обясни ученият. — Освен че произвеждат ензими, гените се възпроизвеждат. Това не става със сливане, а чрез делене на клетката. При създаването на една нова клетка, което се случва в тялото около десет хиляди пъти в секунда, хромозомите на първата клетка се удвояват. Това е много важно, защото означава, че когато чрез генетичния материал на едно живо същество създаваме друго, ДНК на новия организъм е абсолютно идентична с тази на организма, който е предоставил гените.

— Като близнаците?

— Добър пример! Еднояйчните близнаци имат еднаква ДНК. — Той разпери ръце като фокусник, който ще покаже последния си номер. — Тоест те са клонинги.

Валентина прехапа устни.

— И така стигаме до клонирането.

— Именно! — съгласи се професор Хаманс. — Винаги когато клонираме растение или животно, ние правим негово копие чрез същата ДНК.

— Но как се прави това?

— Процесът при растенията, както всеки земеделец знае, е съвсем елементарен. — Той се върна на рисунката с пърженото яйце върху дъската. — Взимаме оплодена яйцеклетка и отстраняваме ядрото. След това взимаме клетка на индивида, който искаме да клонираме, и я поставяме до яйцеклетката без ядро. Изтеглят се хранителните вещества, за да се постигне един вид отложено състояние, и се прилага електрически ток. Двете клетки се сливат в една. След това тя отново се подлага на въздействие на електрически ток, като се възпроизвежда потокът енергия, който съпътства оплождането на яйцеклетката от сперматозоида. Не бива да забравяме, че яйцеклетката, независимо от размерите си, с клетка. Тъй като е била оплодена от сперматозоида, тя започва да се дели, произвеждайки нови ядра за всяка нова клетка. И voila! Клонираният организъм започва да расте!

— Така ли се клонират животни?

— Точно по този начин — потвърди немският учен. — Първият опит с бил направен през 1902 г. от моя сънародник Ханс Шпеман, който успял да клонира дъждовник. През 1952 г. била клонирана жаба, а през 1996 г. дошъл редът и на първия бозайник — овцата Доли. Открил се един нов свят, както навярно се досещате. Щом е възможно да се клонират бозайници, представете си само какви перспективи са се отворили! Оттогава са клонирани плъхове, прасета, котки… и кой знае какво още.

Посетителите отново се загледаха в животните, затворени в стъклениците по рафтовете на голямата зала, по вече не ги наблюдаваха с ужас, а с удивление.

— Ако е възможно да се клонират бозайници — прошепна Томаш едва ли не със страх, — защо не и човешки същества?

Професор Хаманс размени поглед с Арпад Аркан, сякаш го питаше как трябва да отговори. Президентът на фондацията кимна, давайки зелена светлина на служителя си да разкрие тайната. Ученият махна с ръка към зловещите стъкленици, които изпълваха залата, и се взря в португалския историк.

— Какво мислите, че правим тук?