Жозе Родригеш душ Сантуш
Последната тайна (23)

XXII

Лекарят преглеждаше тялото, докато двама полицаи ограничаваха достъпа до тази част на улицата и се опитваха да убедят зяпачите да се отдръпнат. Гъста мъгла се стелеше над стръмните калдъръмени улички в късната утрин и обгръщаше Стария град в атмосфера на мрачно униние.

Стиснала кърпичка, с подути от плач очи, Даниела още подсмърчаше. Слабият мъж се взираше в нея със сдържано нетърпение.

— Разкажете какво се случи.

Нова сълза се отрони от крайчеца на окото на момичето, въпреки усилията му да се овладее.

— Дори не знам как да ви обясня, господин… господин…

— Пичуров — представи се слабият мъж, целият изтъкан от кротко нетърпение. — Инспектор Тодор Пичуров.

Даниела отново изхлипа.

— Професорът мина оттук, купи си вестник и тръгна към вкъщи — посочи тя към дървото. — Човекът, който го чакаше, беше ето там и…

— Какъв човек, госпожице?

— Чужденецът — последва ново хлипане. — Чакаше професора.

— Как изглеждаше?

— Не видях добре. Зърнах го само за миг. Стори ми се, че е млад мъж. Беше облечен в черно.

Инспекторът си записа.

— Какво се случи после?

— Тъй като професорът си тръгна, аз взех мобилния телефон и се обадих на Деси за едни книги, които тя и Ивелина щяха да…

— Кои са те?

Даниела шумно си издуха носа.

— Едни приятелки — избърса зачервения си нос и сълзите, които мокреха лицето й. — Тъкмо разговаряхме, когато… когато…

Даниела отново се разплака. Полицаят завъртя очи и въздъхна, стараейки се да прояви търпение. Мразеше да се разправя с роднини и приятели на жертви на убийство; постоянно плачеха и се държаха еднакво предвидимо. Остави я да се успокои и изчака подходящия момент, за да я подкани да продължи с показанията.

— Когато?

— Когато чух вик.

При спомена за онзи адски вик момичето едва не се задуши от ридания. Откъслечните хлипове се сляха в непрекъснат и неудържим плач. Инспектор Пичуров въздъхна; трябваше да изчака още малко. Възползва се от новата пауза, за да запише нещо, изчака около тридесетина секунди и едва тогава поднови разпитва.

— Какво извика професор Вартоломеев?

Момичето беше заровило лице в носната кърпичка, но поклати глава.

— Не той. Беше чужденецът.

— Чужденецът? — учуди се полицаят и моментално спря да пише. — Значи убитият е професор Вартоломеев, а този, който е извикал, е чужденецът?

Даниела кимна с глава.

— Това беше вик на… на отчаяние, на болка… не знам…

Инспектор Пичуров придоби заинтригувано изражение, но си записа забележката.

— И после?

Тя изхлипа.

— Надзърнах и видях чужденеца да бяга, а… професорът лежеше на земята… — Последваха още ридания и сълзи. — Хукнах насам и тогава видях кръвта и…

Тя отново избухна в плач, задъхваше се и тялото й се разтърсвате от ридания. Полицаят разбра, че трябва да прояви повече търпение, и за да убие време, се огледа наоколо. В този момент забеляза малък лист хартия, затиснат под един камък в краката на трупа. Клекна и взе листчето. Написаното му се стори странно. Той се изправи и се обърна към момичето.

— Знаете ли какво е това?

Даниела надникна иззад носната кърпичка и зачервените й от плач очи разгледаха надрасканите символи, но поклати глава в знак на отрицание.

— Нямам представа.

Инспектор Пичуров отново се вгледа в листа. Прокара пръсти през косата си, която започваше да оредява на темето, и присви очи в мига, в който в съзнанието му изникнаха докладите, които бе чел тази сутрин на компютъра, преди да се заеме със случая.

— Е, на мен ми напомня нещо.