Жозе Родригеш душ Сантуш
Последната тайна (74)

LXXIII

Странна смесица от безсилие, ярост и отчаяние завладя Томаш в мига, в който осъзна, че Арни Гросман заплашва да убие Валентина. Двете тела се очертаваха като призрачни сенки на фона на светлината, която изпълваше дъното на коридора.

— Какво правите, по дяволите? — попита историкът, опитвайки се да подреди парчетата от хаоса. — Свалете оръжието!

Главният инспектор на израелската полиция поклати глава.

— Първо ми дайте епруветката!

Португалецът беше преживял ужасни моменти с нападателя в черно и си мислеше, че смъртта му е сложила край на кошмара. Но онова, което виждаше, му подсказа, че може би най-лошото предстои. Едно беше да се изправи срещу непознат и да го убие, съвсем друго — да бъде предаден от някого, на когото се бе доверил.

Какво трябваше да стори? Ситуацията, с която се сблъскваше, беше неочаквана. Развоят на събитията му подсказваше, че е грешил. Гросман не беше партньор, а враг и се налагаше да прецени новия противник. Осъзна, че трябва да го накара да говори; само така можеше да се сдобие с информация, която да му помогне да открие правилния път към изхода от това положение.

— Как мога да съм сигурен, че няма да убиете Валентина, след като ви дам епруветката?

Гросман притисна цевта до главата на италианката, подсилвайки заплахата.

— Не си играйте с мен — предупреди той. — Нямам търпение да дръпна спусъка!

Томаш се завъртя, за да огледа облеченото в черно тяло зад себе си, и после отново се обърна към полицая; при тези обстоятелства умът му не работеше много бързо, но беше очевидно, че между двамата има някаква връзка.

— И вие ли сте от сикариите?

Израелецът се засмя.

— Винаги сте били много проницателен — отбеляза той. — Лошото е, че това няма да ви помогне. — Лицето му отново се вкамени. — Епруветката?

Подутото око започна да го боли повече и историкът с гримаса докосна раната, сякаш така можеше да облекчи болката.

— Защо? — попита той. — Защо е всичко това? Защо убихте професор Ескалона и другите двама учени? Защо нападнахте мен и Валентина? Какво става? Какво искате?

— Искаме си историята! — отвърна Гросман, внезапно ядосан. — Искаме си културата! Нашето достойнство! Искаме си свещената земя!

Томаш го изгледа недоумяващо.

— Нима някой тук е заплаха за тях?

— Да! Всеки ден! Вие, християните, обсебихте нашето Свещено писание, нашето минало, сега искате да обсебите и нашето бъдеще. Няма да го допуснем. През I век сикариите са се организирали, за да се изправят срещу римската заплаха. Днес нова заплаха надвисва над Израел, но ние няма да се предадем, без да се борим!

— За какво говорите? Каква заплаха са учените, които убихте? Каква заплаха съм аз?

Израелският полицай махна гневно с ръка в пространство то наоколо.

— Целият този проект е заплаха! — извика той. — Ако допуснем да се осъществи, това ще е оскърбление за евреите и заплаха за бъдещето на Израел. Нашето правителство отказва да го забележи, но ние, сикариите, също както нашите предци преди две хиляди години, няма да позволим разграбването на земята, която бог ни е дал!

Томаш разтърси глава в опит да проумее смисъла на думите му.

— Как така проект за клониране на Исус е заплаха за Израел? Простете, не ви разбирам.

— Вие, християните, трябва да разберете едно — каза Гросман. — Господ избра евреите и сключи с нас свещен съюз. Преди две хиляди години се появил един равин на име Йешуа, или Исус, който проповядвал уважение към Писанието и върховната божия воля. Какво направили последователите му с неговото учение? Изопачили го! Обявили, че е отрекъл Писанието, нещо, което приживе Исус нито е правил, нито е допускал, че може да се направи. Стигнали дотам, че го превърнали в бог и започнали да му се кланят като на езически идол, пристъпвайки по най-безсрамен начин Шема, която повелява, че има само един бог! Същият бог, който Исус считал за единствен и който вие превърнахте в Троица! И сякаш това не е достатъчно оскърбление, ние присвоихте нашето Свещено писание и ли отнехте традициите. И какво искате да постигнете с този безумен проект? Искате да повторите всичко! Искате да възкресите Исус и да направите така, че да казва и прави само това, което вие считате за правилно. Но правилно не е онова, което вие мислите за правилно, а което бог е определил и наредил да бъде написано в Писанието, същото Писание, което Исус е спазвал до последната буква! С този смахнат проект вие искате да изтриете от историята факта, че Исус е евреин и само евреин, и планирате да го превърнете в християнин, какъвто той никога не е бил! Този проект не е нищо повече от цирк, който цели да превърне Исус в послушна марионетка, защитаваща интересите на група хора. Какво ще се случи с Израел през това време? Ще бъде отнесен от буря! Искате този нов Исус да провъзгласи мира в света, сякаш мирът се създава с декрети и сложните проблеми се разрешават с магия. Под водачеството на този клониран миролюбив Исус християнският западен свят ще престане да ни подкрепя и ще остави Израел на милостта на ислямския екстремизъм! Зад добрите намерения се крие план, който ще ни тласне към бездната!

— Щом мислите така, защо не съобщихте за проекта? Защо не организирахте протестна кампания, защо не се обърнахте към съда? Защо трябваше да убивате тези хора?

Гросман отново студено се изсмя.

— Да организирам кампания? Да отида в съда? За глупак ли ме смятате, или какво? Кой щеше да ме чуе? Както добре знаете, повечето хора имат погрешна представа за Исус. Християните не знаят, че Христос не е бил християнин! Ако бях заявил публично, че някой се опитва да клонира Исус, за да донесе мир на земята, щеше ли някой да възрази? Вероятно Западът щеше да приветства проекта! Кой щеше да се противопостави на това? Хората нямат и най-малка представа кой всъщност е бил Исус, нито каква заплаха представлява този проект. — Той поклати глава. — Не! Не можехме да постъпим така! Трябваше да изрежем злото от корен! Трябваше да действаме така, както са действали сикариите преди две хиляди години!

— Но това е по-лошата алтернатива — изтъкна Томаш. — Започнали сте да убивате хора! Нима това е добро?

— Не може да направите омлет, без да счупите яйцата — отвърна полицаят. — Когато научих за стартирането на този проект, предупредих началниците си и се опитах да ги убедя да спрат тази лудост. Знаете ли какво направиха те? Изсмяха се! Тези идиоти ми се изсмяха в лицето! Въпреки това намерих начин да информирам правителството. Знаете ли какво каза министър-председателят на Израел? Че това е позитивна инициатива! — Той докосна с показалец главата си. — Всички са полудели! Хората нямат представа какво означава проектът за клониране на Исус! Ако подобно нещо се случи, последствията ще бъдат катастрофални! — Настойчиво поклати глава. — Не! Не можех да го позволя! И не го позволих! Така, както през първи век сикариите са се вдигнали да защитят Израел, така и ние днес се вдигнахме, за да защитим страната си. След като никой друг не пожела, ние щяхме да го сторим! И го направихме!

— Кои ние?

— Ние, преродените сикарии.

Томаш посочи проснатото на пода тяло.

— Ами той?

— Лев?… Клетият дявол! — Гросман погледна с тъга към трупа. — Запознахме се в Ливан по време на операция срещу Хизбула в планините. Беше от специалните части на Цахал^[1], един от най-доблестните войни. Веднъж се вмъкна сам в една пещера и въоръжен само с кинжал, елиминира цял взвод муджахидини^[2]. Войната беше неговата стихия. Взех го под закрилата си, дадох му религиозно възпитание и го направих сикарий. — Вдигна поглед към Томаш. — Не знам как успяхте да го убиете, но това няма значение. Така е пожелал бог. — Погледът му се спря върху оборудването в залата. — Сега на мен се пада да сложа край на този нещастен проект.

— Какво ще правите?

— Това е моя работа. — Гросман протегна ръка. — Хайде! Дайте ми епруветката!

— Какво ми гарантира, че след като получите епруветката с ДНК на Исус, няма да убиете Валентина, а след това и мен?

Полицаят задържа поглед върху италианката, после отново се взря в Томаш.

— Да направим така — предложи той. — Ще пусна нашата красавица да си върви, но вие ще останете на мястото си. Когато тя се скрие от погледа ми, ще ми дадете епруветката. Как ви се струва?

— Как да съм сигурен, че няма да ме убиете и да последвате Валентина?

Италианката, която до момента стоеше неподвижно с опрян в слепоочието пистолет, внезапно проговори:

— Не се тревожете за мен, Томаш — каза тя спокойно, сякаш владееше ситуацията. — Не забравяйте, че съм полицай и съм обучена да се бия. Ако успея да се измъкна, този тип няма да се докопа до мен втори път. Тук съм, защото ме завари неподготвена. Гарантирам ви, че няма да има втора възможност.

Историкът бе поразен от смелостта и спокойствието й. Въпреки че в главата й бе опрян пистолет, Валентина изглеждаше спокойна и уверена, без ни най-малък признак на страх. Дали криеше уплахата си, или самоувереното й поведение беше непресторено? Така или иначе хладнокръвието, което демонстрираше, го впечатли.

— Сигурна ли сте?

Италианката кимна.

— Абсолютно! — увери го тя. — Тази зала е пълна с леснозапалими химични вещества, както сигурно сте забелязали. Видях материали, с които мога да приготвя смъртоносно оръжие за не повече от трийсет секунди. Дайте ми трийсет секунди и ви гарантирам, че този луд няма да ме заплашва повече.

Томаш обмисли тази информация и уповавайки се на нея, започна да крои план. Проблемът беше да убеди Гросман. Какъв интерес би имал той да ги остави да избягат?

— Много добре — каза той с въздишка и се обърна към израелеца. — Ще ви дам епруветката с ДНК на Исус. Но първо трябва да пуснете Валентина. Съгласен ли сте?

Предвид казаното от италианката преди малко, Томаш се подготви за отказ и трудни преговори, но за негова огромна изненада, полицаят веднага прие.

— Дадено. — Гросман отмести оръжието от главата на италианката и й направи знак да тръгва. — Можете да си вървите.

Валентина направи няколко крачки и след секунди се изгуби от погледа им.

— Всичко наред ли е? — попита Томаш в пространството. — В безопасност ли сте?

— Да — долетя гласът й неизвестно откъде. — След няколко секунди ще съм готова с импровизираното оръжие. Ще се срещнем на изхода.

Португалецът се взря в Гросман, който го гледаше с пистолет в ръка. Беше настъпил часът на истината. Израелецът беше изпълнил неговата част от уговорката. Сега беше ред на Томаш да изпълни своята част. И да се моли да не отнесе куршум в главата, когато вече ще е безполезен.

— Епруветката? — попита полицаят. Търпението определено не беше сред добродетелите му. — Веднага!

Томаш огледа лавицата и видя металния статив с окачени в редица епруветки. Две от тях бяха паднали по време на борбата със Сикариус, но епруветката с генетичен материал от Исус и безценното й ледено жълто съдържание стоеше непокътната на мястото, където я беше оставил. Протегна увитата си в ръкавица ръка и я измъкна от статива, показвайки я на Гросман.

— Тази е — каза Томаш. — Ще я оставя тук.

Внимателно я положи върху рафта и отстъпи няколко крачки. Полицаят тръгна по коридора с насочен пистолет, докато стигна до лавицата. Взе епруветката и я разгледа, за да се увери, че е същата, която беше видял в ръцете на Арпад Аркан. Огледът, изглежда, по твърди, че е епруветката, която търси.

С бързо и неочаквано движение той насочи пистолета към главата на Томаш.

— Сбогом!

И стреля.