Жозе Родригеш душ Сантуш
Последната тайна (4)

III

Студеният въздух в Дъблин обгърна самотния пътник, който слезе от току-що кацналия малък луксозен самолет „Чесна Сайтейшън X“. Вече минаваше два сутринта и летището се канеше да затвори за няколко часа. Това беше последният полет за деня, следващият беше в шест сутринта.

Пътникът носеше само ръчен багаж — делово куфарче от черна кожа, което дори не бе минало проверка, тъй като двумоторният реактивен самолет беше нает специално за него и беше излетял от малко летище. Мъжът последва указателните табели за изхода и недоволно промърмори, когато го накараха да мине през митницата. Самолетът му не беше напускал въздушното пространство на Европейския съюз и той не виждаше необходимост да показва документите си. Но тревогата му се оказа напразна, защото ирландският митничар само хвърли сънен поглед към паспорта на новодошлия.

— Откъде идвате? — попита той, движен по-скоро от любопитство, отколкото от служебни съображения.

— От Рим.

Ирландецът, който със сигурност беше съвестен католик, тъжно въздъхна, сякаш пътуването до Рим беше в списъка с пътешествията на мечтите му. Вероятно завиждаше на пътника, който току-що бе кацнал, но това не му попречи да се усмихне, след като му направи знак да продължи.

Когато стъпи в салона на терминала, пътникът включи мобилния си телефон. Кратка мелодия оповести, че апаратът отново работи. Мъжът въведе пинкода и телефонът веднага започна да търси мрежа. Това отне около две минути, през които той изтегли пари от банкомат. Телефонът се свърза с ирландския оператор, който му изпрати няколко съобщения, за да го приветства в страната и да го информира за цените на роуминга.

Новодошлият не им обърна внимание, набра по памет международния номер и зачака. Две позвънявания бяха достатъчни.

— Пристигна ли, Сикариус?

Пътникът излезе през автоматичните врати на летището и се озова в суровата и хладна прегръдка на атлантическата нощ.

— Да, Учителю — представи се той. — Кацнах преди няколко минути.

— Добре ли пътува?

— Чудесно. Спах като къпан.

— Най-добре си почини. Преди малко ти резервирах стая в хотел „Радисън“ на летището и…

— Не. Тръгвам веднага.

От другата страна на линията последва пауза и Сикариус чу тежкото дишане на Учителя.

— Сигурен ли си? Работата ти в Рим беше безупречна, но не искам да поемаш излишни рискове. Отговорността е голяма и не трябва да допускаме грешки. Може би е по-добре да си починеш.

— Предпочитам да не губя време — каза решително Сикариус. — През нощта винаги е по-спокойно. Освен това колкото по-бързо приключа операцията, толкова по-малко време ще има противникът да реагира.

Събеседникът му от другата страна на линията въздъхна примирено, макар да не бе напълно убеден.

— Добре — съгласи се той. — Щом така смяташ… — Той замълча и се чу шумоляща хартия. — Ще говоря с моя човек и ще ти се обадя.

— Ще чакам, Учителю.

Нова пауза.

— Пази се.

И затвори.