Жозе Родригеш душ Сантуш
Последната тайна (73)

LXXII

Мъжът се хвърли отгоре му и му нанесе силен удар в корема, който, макар и смекчен от скафандъра, улучи Томаш право в черния дроб и го събори на пода, сгърчен от непоносима болка.

— Това беше, за да те обезвредя изръмжа нападателят. — А със следващия ще си платиш за ритника отпреди малко.

Веднага след това усети как дърпа скафандъра му. Визьорът се отвори и леденият въздух блъсна лицето му. Последва брутален удар, след който главата му отхвръкна в подножието на поставката за пластмасови бидони.

— Ах!

Болката в областта на лявата скула и окото му даде да разбере, че е отнесъл ритник в лицето.

Инстинктивно се сви в ембрионална поза и покри главата си с ръце в очакване на нови ритници. Вместо това усети жестока болка в скалпа, сякаш някой изтръгваше косата му, и се принуди да вдигне глава. Видя лицето на нападателя близо до неговото и разбра, че онзи скубе косата му.

— Надявам се, че оценяваш върнатия жест — усмихна се гротескно Сикариус с окървавения си нос. — В Левит, 24:20, се казва: „строшено за строшено, око за око, зъб за зъб; както той е причинил повреда на човека, тъй и нему да се направи“. — Усмивката се превърна в заплашителна гримаса. — Къде е епруветката?

Томаш поклати глава.

— Не знам.

Нападателят внезапно го удари по лявата скула, на същото място, където преди минута му беше нанесъл отмъстителния ритник.

— Говори!

Болезненото съприкосновение на юмрука с ранената му буза изтръгна вик от гърлото му; бе видял звезди посред бял ден. Изглежда, скулата беше счупена. Болката беше толкова силна, че не оставяше никакво съмнение.

— Епруветката? — повтори Сикариус и отново вдигна юмрука си, подготвяйки се за нов удар на същото място. — Къде е?

Първият удар беше толкова болезнен, че дори не помисли да мълчи. С леко движение на главата Томаш показа коридора, от който беше дошъл.

— Там отзад — прошепна, задъхвайки се от болка. — Скрих я отзад.

Нападателят се взря в дъното на коридора.

— Хитра маймуна — прошепна той. Сграбчи жертвата си за костюма и го накара да се изправи. — Ставай! Заведи ме там и ми покажи къде си я скрил!

Придържайки отзад дрехата на Томаш, за да не избяга, Сикариус го избута назад по коридора. Историкът се олюля заради ударите в лицето, но успя да се задържи на крака. Препъвайки се, успя да пристъпи напред.

Опита се да види пространството пред себе си, но си даде сметка, че само дясното му око вижда добре. Затвори го за момент, за да прецени състоянието на лявото. Различи само едно размазано петно и разбра, че окото му едва се отваря. Навярно беше подуто, но едно по-сериозно опасение помрачи духа му. Дали не беше загубил окото си? Трудно можеше да разбере, но ударите наистина бяха много силни. Припомни си думите на нападателя, в които цитираше Писанието. В Левит се казваше око за око, зъб за зъб; в техния случай по-скоро беше нос за око.

— По-бързо! — заповяда Сикариус, побутвайки го. — Къде е епруветката?

Томаш се нуждаеше от нов план, и то бързо. Но какво можеше да стори? Как би могъл да избяга в това състояние — сляп с лявото око и в плен на един безмилостен боец? Имаше ли начин да преобърне нещата? Поне да имаше оръжие! Но не. Разполагаше само с ръцете си, а те ни най-малко не притесняваха нападателя му. Не бе по силите му да нанесе удар, който да го нокаутира. Томаш го знаеше, нападателят също. Вероятно можеше да му нанесе изненадващ удар, но след това трябваше да изтърпи отмъщението.

Докато обмисляше възможностите и отчаяно се опитваше да състави нов план, стигнаха до мястото, където историкът беше скрил замразения образец. Там върху един рафт се намираше металният статив с различни епруветки. Една от тях съхраняваше образеца с ДНК на Исус. Трябвате ли да спре и да му даде епруветката? Или беше по-добре да продължи да върви? Но какво щеше да спечели от това, когато нападателят му разбере, че се преструва? Дали хематомът на скулата му и подутото око можеха да понесат още удари?

— Тук е — каза тихо и примирено той. Посочи металната конструкция с епруветки и съкрушено въздъхна. — Една от тези.

Погледът на Сикариус се спря върху редицата епруветки, окачени на статива.

— Коя от всички?

Томаш се обърна, привидно, за да посочи правилната мостра, но нанесе удар с дясната си ръка право в носа на нападателя. При други обстоятелства ударът вероятно би бил смъртоносен. Но тази ситуация не беше нормална и португалецът добре го знаеше. Носът на Сикариус беше счупен, което го правеше чувствителен към всяко докосване, какво оставаше за удар с юмрук.

И то какъв! Под ръкавицата на скафандъра дясната ръка на Томаш беше увита в бинтове. Бяха му ги сложили в болницата в Йерусалим, за да предпазят раната на дланта му, получена от кинжала при нападението в хотелската стая. С превръзката на ръката юмрукът на португалеца беше станал особено твърд и опасен; сякаш под ръкавицата си имаше метален бокс.

Затова ударът с подсиления от превръзките юмрук се оказа жесток, особено след като беше поразил счупения нос. Сикариус залитна назад и падна на пода, закривайки лицето си с ръце.

— Ааа! — изкрещя той. Направи титанично усилие и въпреки болката, залитайки със затворени очи, успя да се изправи. — Ще те убия, куче!

Томаш смяташе да остави нападателя на пода и да избяга, но мъжът беше изненадващо издръжлив и вече бе на крака. След няколко секунди щеше да се съвземе от болката и тогава нямаше да може да го спре. Историкът знаеше, че е загубен. Въпрос на секунди.

Изкуши се да побегне, но инстинктивно знаеше, че това само ще отложи неизбежното.

Когато се възстанови, нападателят щеше да го последва и тогава нищо нямаше да го спре. Нещата трябваше да се решат точно в този момент, докато мъжът беше замаян от болката. Нямаше да има друга възможност.

Португалецът грабна една празна епруветка и с един удар на превързаната си ръка я счупи на две. Хвана стъклената тръба и огледа назъбените й краища. Беше се превърнала в истинско острие. Без да губи време и осъзнавайки, че в този момент рискуваше собствения си живот в последна битка, Томаш се обърна към нападателя и с все сила заби назъбената епруветка в гърлото му.

Струйки кръв изригнаха от шията на Сикариус. Мъжът издаде хриптящ задавен звук, падна и се загърчи в отчаяно усилие да си поеме дъх, ритайки безразборно етажерките, които покриваха стената на коридора. След няколко секунди хриповете се разредиха и след един последен спазъм кръвта спря да тече по пода и тялото застина неподвижно.

Изтощен от усилията, Томаш се свлече на колене. Току-що бе убил човек. Взря се в себе си, опитвайки да разбере какво чувства. Нищо. Беше убил човек и не чувстваше нищо. Странно, но стореното не го смущаваше. Може би се дължеше на умората и на болката в раненото лице и ръката, с която беше нанесъл удара. Или защото съзнаваше, че е отмъстил за смъртта на приятелката си Патрисия Ескалона, чисто гърло беше прерязано като на жертвено агне. А може би — и защо не? — чувстваше облекчение, че нападателят вече не би могъл да нарани Валентина.

В крайна сметка смъртта на убиеца означаваше, че проклетият кошмар е свършил веднъж завинаги.

— Професор Нороня?

Гласът на главен инспектор Гросман сякаш идваше от дъното на някакъв тунел. Томаш продължаваше да стои на колене пред трупа на Сикариус. Сърцето му биеше лудо и дишаше учестено, изпускайки облаци пара, подобно на запъхтян кон след състезание. Отпусна се и усети, че тялото му възвръща силите си. След това се съсредоточи върху думите, които току-що бе чул. Гласът на израелския полицай идваше иззад гърба му. Отново пое дъх и с известни усилия успя да се изправи.

— Всичко е наред — каза Томаш. — Той вече няма да ни нарани.

— Къде е епруветката?

Историкът се обърна бавно и видя силуета на Гросман на фона на светлината в дъното на коридора. В ръката си държеше предмет с къса цев. Тъй като виждаше само с дясното око, отне му няколко секунди да разбере, че това бе пистолетът, който полицаят беше внесъл в сградата.

— Малко е късно да ползвате оръжието, не мислите ли? — попита саркастично историкът. — Убиецът е мъртъв. — Въздъхна силно в опит да възстанови дишането си. — Преди малко можеше и да помогне.

В дъното на коридора Гросман избута друг силует пред себе си и допря цевта на пистолета до главата му. Томаш примигна с едното око, за да се увери, че вижда добре. Израелският полицай беше опрял оръжието до главата на човек в скафандър, когото беше трудно да разпознае.

— Епруветката? — отново попита Гросман. — Ще ми я дадете доброволно или с цената на още един труп?

По заплашителния тон историкът разбра, че главният инспектор не се шегува. Пистолетът му беше насочен към главата на човека пред него и заплашваше да го застреля, ако не получи онова, което иска. Да се взираш с едно око и пламтящо от болка лице, не бе никак лесно, но Томаш положи усилие да различи лицето на пленника на Гросман.

— Правете каквото казва — примоли се човекът, в чиято глава беше опрян пистолет. — Иначе ще ме убие!

Португалският учен най-сетне разпозна кого заплашва израелецът и сърцето му се сви от мъка и страх.

Беше Валентина.