П. Г. Удхаус
Смехотворен газ (8)

8

Домът на Бринкмейърови — където най-вероятно бяхме пристигнали — бе очевидно една от внушителните къщи в Холивуд. Пред очите се простираха обширни ливади, тенис кортове, басейни, декоративни храсти, трима градинари, една желязна сърна, галерия за пинг-понг и други признаци на богатството. И ако е нужно още едно доказателство, че собственикът е тъпкан с мангизи, то се подсигуряваше от факта, че икономът, който отвори вратата в отговор на бибипката на шофьора, беше англичанин. В Холивуд не си взимаш английски иконом, ако не си бая важна клечка. Дребните риби трябва да се задоволят с японци и филипинци.

Гледката на този английски иконом наля ново масло в огъня. Той беше като полъх от дома — едър, кръглолик, очите му с цвят на касис. С две думи, един от ония прекрасни икономи на добрите стари фамилии. Като го изпивах с очи, от плещите ми се смъкна част от онова чувство, че съм попаднал сред аборигени. Ако той е наблизо, мислех си, агонията от общуването с мис Бринкмейър ще бъде значително по-малка.

Както и да е, не ми беше дадена голяма възможност да му се насладя точно сега, защото моята придружителка — или пазителка, или надзирателка, или каквато там беше — отново докопа ръката ми и ме повлече навътре с бърза крачка. Пътешествието приключи в една дълга ниска стая, прилична на дневна, с френски прозорци, които водеха към вътрешен двор.

Единственият й обитател беше някакъв як дебеланко с очила с рогова рамка. От факта, че се въргаляше на дивана, като че ли това място му принадлежи, заключих, че то наистина му принадлежи — с други думи, че това беше моят домакин, мистър Бринкмейър, под чието око трябваше да живея вече.

И тук хлапакът Кули се беше изявил като мъдър съдник. Беше ми казал, че този човек е доста свестен и наистина първият поглед към него потвърждаваше, че случаят е такъв. Веднага одобрих вида на мистър Бринкмейър. Разбира се, след като прекарах известно време със сестра му, не бях настроен да придирям много относно вида на хората — на практика всичко щеше да ми изглежда свястно — но все пак той ми се видя приятен.

Доказателство за това бяха встъпителните му думи.

— А, е то те и теб — рече той дружелюбно. — Приключи ли всичко? Той добре ли се чувства?

Мис Бринкмейър цъкна с език.

— Хайде, за бога, не започвай и ти. Разбира се, че се чувства добре. Всички говорите така, като че лиса му ампутирали крака или нещо подобно. Не издържам на цялата тая врява.

— Той ли вдига врява?

— Говоря за вестникарите. И всичките тия глупачки. Пфу! Кудкудякат като кокошки.

— Те ли вдигаха врява?

— Да. По най-отвратителен начин.

— Много е популярен — предположи мистър Бринкмейър с почтителна нотка в гласа.

Мис Бринкмейър изсумтя.

— Твърде зле за него.

— Но добре за касите.

— Не ми пука. Повдига ми се. Само го напомпват. И без друго вече е достатъчно надут.

Мистър Бринкмейър ме изучаваше през очилата си с рогови рамки с вид на доброжелателен бухал.

— Не е толкова надут, колкото беше.

— А?

— Казвам, че бузата му май е спаднала.

— А, да, слава богу.

С надеждата да установя атмосфера на сърдечност и дружелюбие казах, че това е много мило от нейна страна. Тя отвърна да си затварям устата.

— Вече не изглежда като че ли е болен от заушка — продължи тя с фелдфебелски тон. — Ще се възстанови, надявам се, навреме за откриването на статуята.

— Да — продума мистър Бринкмейър. Стори ми се, че помръкна. — Да, надявам се, че ще се възстанови.

Следвайки политиката си да съм мил с всички, попитах за каква статуя става дума. Тя ми викна да си затварям устата.

— И няма да се наложи да отлагаме Мичиганските майки.

— Какви Мичигански майки?

За трети път тя ми каза да си затварям устата. Не е леко да водиш разговор с такава жена.

— Ако още приличаше на тиква в главата, щяхме да сме принудени да ги отложим и един господ знае какво щяха да кажат, след като са дошли чак дотука. Но подутината съвсем е изчезнала и той със сигурност ще бъде добре утре. — Тя помисли малко и добави: — Толкова добре, колкото винаги е бил, прасето му с прасе.

Не можех да подмина това.

— Намирам тези думи за особено обидни — заявих аз възмутено.

За четвърти път тя ми каза да си затварям устата. После, като се вкопчи в китката ми по обичайния начин, ме помъкна навън, после по стълбите към една спалня на първия етаж. Като ме натика вътре, нареди да лягам и да спя.

Не можех да повярвам, че съм я чул правилно.

— Да спя?

— Трябва да си вземеш следобедния сън, нали така?

— Но, по дяволите…

— О, я си затваряй устата — прекъсна ме тя, като с това ги оформи на пет. После фъсна, без да забрави да заключи вратата след себе си.

Трябва да кажа, че се изсмях безрадостно. Да спя! Това ми прозвуча доста добре. Да спя, така ли? Като че ли имах време за такива глупости. Непосредствената задача, която стоеше пред мен, беше да разгледам ситуацията и, ако е възможно, да премисля какво, по дяволите, можеше да се стори. Защото нещо трябваше да се направи, при това с максимална скорост. Пътека не трябваше да остане неизследвана, камък не трябваше да остане необърнат. Това, което ме чакаше, беше не да спя, а да мисля.

Седнах на леглото и поставих началото.

Не знам колко време съм размишлявал, но трябва да е било доста, и сигурно щеше да трае неопределено дълго, ако по време на размишленията ми не бях станал от леглото и не се бях приближил до прозореца. И в момента, в който стигнах до него, нещата в главата ми внезапно се проясниха. Видях нещо, което трябваше веднага да схвана, а именно че първият ми ход, преди да предприема всяка друга стъпка, е да установя контакт с хлапето Кули и да свикам съвещание.

Не че очаквах да може да предложи някакво практическо решение на нашия малък проблем — искам да кажа, след като не е египетски магьосник — но поне ще ми даде няколко опорни точки, които биха ми послужили в този мой нов живот. Реших, че най-голям шанс да го срещна ще имам, ако отида в моето гнездо в Градината на Хесперидите и видя дали не се е появявал. Бях му казал къде живея и ако си спомни думите ми, ще трябва рано или късно да се отправи натам.

Ние от рода Хевършот сме мъже на действието, даже и под формата на хлапета със златни букли, лъхащи, чак сега го усетих, на някаква зловонна марка брилянтин. В гърдите ми се надигна диво желание да съм навън, на открито. В тази стая се чувствах като окован във вериги. Задушавах се, това е думата. Около метър под прозореца имаше покрив на някаква барака, а да скоча от него на земята беше фасулска работа. След тридесет секунди бях долу в градината, а след още тридесет — вън от нея и литнал към добрия стар дом.

Всъщност не знам дали очаквах да намеря хлапака на предишния си адрес. Във всеки случай той не беше там. Бившите ми покои бяха празни. Джоуи Кули можеше да бъде всякъде другаде, но не и в Градината на Хесперидите, седнал в креслото и премислящ на спокойствие нещата.

При това положение нямах друг избор, освен да чакам. Настаних се във въпросното кресло и потънах в размисли.

Сега, при толкова много материал за размишление, с който последните тревожни събития ме бяха подсигурили, човек би помислил, че ще ми бъде лесно да се съсредоточа, вместо да блуждая някъде встрани от основната тема. Но не. Блуждаех и още как. Само след две минути вече се бях отплеснал от точките в дневния ред и главата ми се изпълваше, при това с някаква кошмарна настойчивост, със сладоледи, понички, кремове, тиквеници, маслени торти, шоколадови кейкове и близалки. Не можех да се отърва от тях. С невероятно усилие успявах да се откъсна от сладоледа и — щрак! — вече бленувах за понички. Тъкмо да се справя с поничките, и ето че изплуваха тиквеникът и близалките.

Това беше съвършено ново преживяване за мен. От дълги години не бях мислил — в емоционален план — за хранителни продукти от този род. Но сега бонбоните и шоколадът се люлееха с валсови стъпки пред очите ми и чувствах, че бих дал всичко за маса, отрупана с лакомства. От ония далечни дни на началното ми училище не бях усещал такъв опустошителен глад. Не, гладен не е точната дума. Чувствах се като бездомна тения.

Внезапно осъзнах какъв глупак съм бил в предишната си роля като Реджиналд, лорд Хевършот, като не съм се запасил с всичките тия неща за спешни случаи като сегашния. Трябваше да се сетя, мислех си, че човек никога не знае кога може да бъде превърнат в дванадесетгодишен хлапак, и тъй като такова стечение на обстоятелствата винаги е възможно, си е било чиста лудост от моя страна да не оставя нещичко под ръка в хладилника.

Всъщност бях започнал да ставам твърде критичен относно предишното си аз, защото не понасям ония безмозъчни разсипници, които не мислят за утрешния ден. Но в този момент звукът от стъпки, приближаващи прага, ме върна на земята.

— Реджи — извика някой.

Познах гласа. Неговият притежател бе братовчедът Егремонт. Спомних си го как казва, че ще ме навести, за да ми изпробва избата и трябваше да се досетя, че няма да чака под краката му да поникне трева.

— Реджи, старче. Тук ли си, Реджи?

Е, разбирате ги тия неща. Има моменти, когато не ти се среща с хора. Просто не си на кеф. Обичах много Еджи, както казах и на Ан Банистър, и в миналото — например на онова новогодишно парти, за което се спомена — често съм се радвал на компанията му. Но сега усетих, че ми се иска да я избегна. Знаех, че ще се изненада да завари златокосо дете там, където е очаквал да намери риж братовчед, и ще се заточат куп досадни въпроси и запитвания, а аз просто не бях подготвен за това.

Така че, за да избегна неприятната среща, се изсулих безшумно от стола и се свих зад него с надеждата, че щом Еджи влезе и не завари никого, ще си отиде.

Ще си отиде на куково лято! Еджи не е от хората, които си отиват от стаите, където има шотландско уиски, само защото там няма никой. Стига принадлежностите да са налице, той не се безпокои за липсващите домакини. С две думи, влетя и се устреми към бюфета като пощенски гълъб. Не можех да го видя, но чух едно музикално пляс, после гъл-гъл, после още едно музикално пляс, после още едно гъл-гъл, после трето музикално пляс, и вече можех да чета действията му като по книга. Беше гаврътнал една серия бързи и сега се канеше да продължи със следващата.

Тук, обаче, изглеждаше склонен да укроти топката. След като уталожи първия жесток пристъп на жажда, сега можеше да се помотае и, както се вика, да си плакне устата на спокойствие. Чух го да се разхожда из стаята, а цъкането на кибрита и една тънка струйка дим, пълзяща към тавана, ми подсказаха, че е намерил пурите ми. Още една секунда, и се случи това, което трябваше да знам, че ще се случи. Той се приближи до креслото и се тръшна в него с блажена въздишка. Това беше единственият удобен стол в стаята, естествено, че ще се пусне по най-прекия тегел до него.

Ето така се подредихме — той, явно готов да прекара един приятен следобед, и аз, нещастният затворник, сгънат на четири до стената. Ако бях Военноморският договор в някоя каса в Адмиралтейството, пак нямаше да съм така сигурно прикрит.

Беше една от ония ситуации, които карат човека да си впрегне мозъчните гънки и да реши какво ще е най-добре да стори. И тъкмо бях зает да го правя, когато на вратата се почука.

Очевидно някой стоеше на прага.