П. Г. Удхаус
Смехотворен газ (29)

29

— Реджи — викна тя.

Беше изненадана, разбира се. Не я виня. Вероятно аз бях последният човек, на когото тя е очаквала да налети.

— Реджи!

— Здравей, Ан.

Тя излезе бавно от колата и ме изгледа с недоумение. Лицето й леко порозовя, после леко пребледня и после пак започна да порозовява. Какво ставаше с моето през това време, не мога да кажа. Несъмнено е изглеждало отвратително.

Последва дълго мълчание. После тя каза:

— Обръснал си си мустаците.

— Да.

Ново дълго мълчание. Гледах я измъчено и безнадеждно, както младият Джоуи Кули би гледал наденичка, ако между тях имаше непреодолима преграда. Защото знаех, че нямам никакъв шанс. Всичко, което ми бе казала в Кан преди две години, когато прекъсна връзката, се върна в съзнанието ми. Никое момиче не може да приеме мъж, отговарящ на описанието, което тя ми бе дала в ония няколко напрегнати мига, последвали непосредствено сблъсъка на запалената ми пура с врата й.

Тя отново заговори.

— Какво… — започна и мисля, че щеше да добави „правиш тук?“, но спря. От лицето й повя хлад. — Ако си дошъл да ми блееш за Ейприл Джун, тя си тръгна отдавна. Сигурно ще я намериш у дома й.

Това ме раздразни.

— Не съм дошъл да ти блея за Ейприл Джун.

— Наистина ли?

— Изобщо нямам намерение да блея за дамата, която спомена.

— О, така ли? Но из клубовете се носи слух…

— По дяволите клубовете и проклет да е слухът, който се носи — изсмях се аз с едно от моите резки „ха-ха“. — Ейприл Джун!

— Защо произнасяш „Ейприл Джун“ по тоя начин?

— Защото това е единственият начин, по който мога да го произнасям. Ейприл Джун е фльорца.

— Какво!

— Нарежи я на филийки, и пак ще си остане въздух под налягане.

Ан повдигна вежди.

— Реджи! Жената, която обичаш?

— Не я обичам.

— Но аз мислех…

— Сигурно си мислела. Но аз не мисля. Цялата история е надута.

Бях нервиран. Тия тъпотии за любов към Ейприл Джун можеха да накарат всеки да кипне. Имаше само едно момиче, което обичам — или, сега вече го разбирах, което изобщо някога съм обичал. А именно, въпросната Ан.

За пръв път, откакто бяхме започнали този разговор, тя се усмихна.

— Е, думите ти са музика за слуха ми, Реджи, но не можеш да ме виниш, че съм малко изненадана. След начина, по който бълнуваше за нея преди два дни…

— Много може да се случи за два дни.

— Аз ли не го знам! И какво се случи?

— Няма значение.

— Само попитах. Както и да е, слава богу, че си я разбрал. Значи, вече да не те мисля.

Потреперих и гласът ми стана гърлен.

— Тревожеше ли се за мен, Ан?

— Разбира се, че се тревожех за теб.

— Ан!

— Щях да се тревожа за всеки, който мисли да се жени за Ейприл Джун.

— О? — сконфузих се и отново настъпи мълчание.

Тя погледна към шосето.

— Очаквам кола.

Кимнах.

— Знам.

— Да не си станал ясновидец?

— Не. Говорих с хлапето Кули.

— Какво? Но ти не познаваш Джоуи Кули.

Едва не се изсмях при тия думи.

— О, познавам го.

— Откога? Откъде?

— Заедно ни правиха зъбите онзи ден и се сдушихме в чакалнята на Зизбаум-Бъруош.

— О, разбирам. И сега сте си говорили? Реджи, все още нищо не разбирам. Как, за бога, попадна тук? Смятах, че си дошъл да търсиш Ейприл Джун, но ти казваш…

Ударих му едно бързо мислене.

— Случайно бях излязъл да се повозя на моторетката, видях го и спрях да убия малко време.

— Искаш да кажеш, че е бил тук, на пътя?

— Да.

Изглеждаше разтревожена.

— Надявам се, че не скита из целия район. Трябваше да стои в къщата, докато се върна.

— Сега е вътре. С Еджи действат в кухнята.

— Еджи? Еджи не е тук?

— Да, тук е. Дойде да прекара деня с някакви негови приятели.

— Разбирам. В началото ми прозвуча невероятно. Говори ли с него?

— Да.

Тя заби поглед в земята и взе да рови с крак бетона. Имаше вид на човек, на който му се иска да ритне камък, ако има камъни за ритане.

— Той каза ли ти…?

— Да.

— О, значи знаеш и за това? — тя се засмя, макар и не особено весело. — Е, беше много прав, Реджи, като каза, че много може да се случи за два дена. Откакто те срещнах на онова парти, развалих годежа си и два пъти загубих работата си.

— И аз така разбрах. — После се поколебах. — Не си в много розово положение, нали, Ан?

— Да, има нещо такова.

— Имаш ли пари?

— Не много.

— Идея за някаква нова работа?

— Във всеки случай не нещо заслепително.

— И какво ще правиш сега?

— О, ще се оправя.

Прокарах пръст по вътрешната част на яката си. Нещо ми казваше, че няма смисъл, но все пак реших да се пробвам.

— А би ли помислила евентуално да се омъжиш за мен?

— Не.

— Така си и мислех.

— Защо?

— О, просто си мислех, че не би го направила.

— Е, прав си бил. Не обичам да приемам милостиня.

— Какво искаш да кажеш с това „милостиня“?

— Ами това, което ми предлагаш.

— Не разбирам за какво ми говориш?

— О, да, Реджи, разбираш. Не си се променил. Казах ти, че имаш сърце от злато и ти си си все същият сладур, какъвто беше и преди. Жал ти е за мен.

— Нищо подобно.

— О, да. И не казвам, че не го оценявам. Много мило от твоя страна и тъкмо в твоя стил. Но гордостта на Банистърови е нещо непоколебимо. Не, няма да се омъжа за теб, Реджи. Бог да те благослови все пак и благодаря, че ми предложи.

Тя се разтърси леко, като куче, което излиза от вода. Като че ли се освобождаваше от цялата тая дивотия за брак с мен. „Добре, приключихме с тоя въпрос“, ето това означаваше жестът й.

После премина на други теми.

— Не каза ли, че Джоуи е в кухнята?

— Беше се запътил натам, когато го видях за последен път.

— По-добре да ида и да му кажа, че колата малко ще закъснее, в случай че се безпокои. Не че мога да си представя нещо да обезпокои младия Джоузеф. Не бих го нарекла невротично дете. Наемам му кола да го закара у дома в Охайо, защото трябва бързо да се измъкне оттук. Чете ли вестника тази сутрин? Онова интервю?

— О, да.

— Това ще е краят му на екрана, бедното дребосъче.

— На него май не му пука много.

— Радвам се.

— Всъщност, той е на седмото небе. Иска да се върне обратно при майка си. Тя готви пържено пиле по южняшки.

— Знам. Често ми го е казвал. Е, ще може да тръгне веднага, щом пристигне колата. Хората от гаража ще я докарат.

Тя въздъхна леко.

— Ще ми липсва, пустият му Джоузеф. Неприятно е, когато хората си отиват от живота ти, нали?

— А когато се върнат, какво?

Тя ме изгледа изпитателно.

— Е, малко е смущаващо понякога. Странно е, че се срещнахме отново, Реджи.

— Направо да пукнеш от смях, а?

— Нямах предвид точно това… Е, довиждане.

Тя се спря доста рязко и подаде ръка. Тук, разбира се, ако исках, можех да използвам прекрасната възможност да я сграбча за китката; да я зяпна огнено в очите и да дишам тежко, както ме бе посъветвало хлапето Кули. Твърде възможно е да бе прав, че тази процедура ще докара рибата в тигана — никой не може да каже, че не е интелигентно дете — но аз не го послушах. Беше ме връхлетяло някакво отвратително, унило, сиво, безнадеждно чувство.

— Довиждане — промълвих.

Тя издаде кратък задавен вик.

— Реджи!

Гледаше ме втренчено, дъхът й излизаше на пресекулки. Не можех да разбера защо. Хвърлих бърз поглед към жилетката си. Беше си наред. Погледнах надолу към краката. И панталона си беше наред. Също и чорапите. И обувките.

— Реджи! Какво е това на главата ти?

Не беше шапката ми, защото нямах шапка. Попипах с ръка и разбрах.

— Хей, я гледай! — рекох. — Кръв, за бога.

Тя сочеше към канавката. Имам чувството, че беше малко нещо разстроена.

— Какво е това?

Погледнах натам.

— А, това ли? Останки от една моторетка.

— Твоята ли?

— Е, аз я карах.

— Ти… ти си катастрофирал?

— Да, малко се изтърсих.

Физиономията й се покри с някаква зеленикава бледнина. Очите й щяха да изхвръкнат, а и гласните й струни нещо не бяха наред. Тя изкътка като кокошка и пристъпи към мен с прострени ръце, като че го правеше слепешката.

— О, Реджи, скъпи! Можеше да се убиеш, Реджи, миличкият ми! Можеше да се убиеш! Можеше да се убиеш!

И тук зарови лице в ръцете си и избухна в нещо, което би могло да се нарече неконтролируем хлип.

Онемях — а) от думите й, б) от поведението й. Нито едното, нито другото съответстваха на доскорошното й отношение.

— „Скъпи“ ли каза? — опипах почвата.

Тя вдигна лице. Още бе зеленикаво, но очите й светеха като… е, повече като звезди, отколкото всичко друго, за което се сещах.

— Разбира се, че казах „скъпи“.

Продължавах да опипвам почвата.

— Но ти не ме обичаш? Или, по някаква случайност ме обичаш?

— Разбира се, че те обичам, глупчо глупав.

— Но в Кан каза…

— Остави сега Кан.

— Но преди малко…

— И преди малко остави.

— Да не би да искаш да кажеш — просто трябваше да проверя фактите, — да не би да искаш да кажеш, че ще се омъжиш за мен, в края на краищата?

— Разбира се, че ще се омъжа за теб.

— Страхотно!

— Да не мислиш, че ще те оставя да се развяваш сам след всичко това. Не ми пука дали се жениш за мен от съжаление или по милост.

Казах нещо така остро и язвително за съжалението и милостинята, и така неподходящо за деликатните женски уши, че дори и насред вълната от чувства, тя подскочи като ужилена. После заговорих.

Сигурно ви се е случвало да извадите запушалката от бутилка шампанско и да видите как течността излиза на пяна. Е, в тази ситуация приличах на въпросната бутилка, на която някой е извадил тапата. Отворих си устата и излях всичко, което бе изпълнило душата ми. Като правило не ме бива много по наливното красноречие, но тоя път успях. Освободих се от всичко, което бях задържал. Не спрях нито за миг. Казах и това, и онова, и тъй нататък, и прочее, като в същото време я целувах обилно.

И тогава, директно, право и непосредствено в средата на моя екстаз, ако това е думата — всъщност, в момента, когато я целувах за четиридесет и пети път — между нас се изпречи една смразяваща мисъл, а именно че сега, когато всичко беше поставено на твърда основа, тя, разбира се, ще очаква от мен да се върна с нея в Холивуд и там да подготвим предстоящото бракосъчетание.

Холивуд, забележете, където полицията, както предполагах, сега поставя засади и ще прокара града през иглени уши, за да ме открие.

Как, по дяволите, да й обясня, че трябва да я оставя и да тръгна към Чиликот, Охайо?

Искам да кажа, какво оправдание можех да измисля? Как да я накарам да повярва в това внезапно страстно мое желание да замина за Чиликот, Охайо? Все пак, трябваше да й го заявя. И тя сигурно щеше да си помисли, че съм смахнат и да разтури връзката, в случай че е заразно.

Тогава изведнъж се сетих. Трябва да призная, че не ми харесваше идеята хлапе в невръстната възраст на Джоуи Кули да пропътува целия тоя път само. Ще прозвучи плитко, разбира се, но…

Осъзнах, че тя ми говори.

— Ъ-ъ?

Лек полъх на нетърпение от нейна страна. Това си е старата Ан.

— Не ме ли слушаше?

— Ужасно съжалявам. Разсеях се за миг.

— Е, слушай, скъпото ми шантаво глупаче, защото е важно. Става дума за младия Джоузеф.

— О, да?

— Нещо ми хрумна току-що. Той е такъв бръмбазък. Не мисля, че трябва да го пускаме на дълъг път съвсем сам. Така че…

Сърцето ми подскочи като сьомга в размножителен период.

— Искаш да отида с него?

— Ще го направиш ли?

— С удоволствие!

Въздухът се напълни с медени камбанки. Бях спасен. Няма да има досадни обяснения… Няма да има заявления… Няма да има разтуряне на брака поради безумие на едната от договарящите се страни…

Целунах я още много пъти.

— Ти си ангел, Реджи — каза тя. — Не знам колко мъже биха били толкова себеотдайни и така грижовни.

— Дребна работа — отвърнах аз. — Дребна работа.

— Мисля, че трябва да тръгвате колкото се може по-бързо.

И аз мислех така. Целунах я отново.

— После можеш да се върнеш в Холивуд…

— Не — отсякох. — Ще се срещнем в Ню Йорк.

— Защо?

— Така ми се иска.

— Може би ще е по-добре.

— Много по-добре.

Целунах я отново, като ги закръглих, бих казал, на около сто. После, хванати за ръка, тръгнахме по алеята, водени от уханието на наденички, което ми говореше, че Еджи не е преувеличил кулинарните си способности, и че малкият Джоуи Кули усърдно се запасява за новия ден.