П. Г. Удхаус
Смехотворен газ (20)

20

Като огледах този Мърфи, след като спря пред мен и зае бойна поза, реших, че никак не е за вярване това, дето е бил идолът на Американските майки. Американските майки трябва да са истински гъски. Според мен момчето изобщо не изглеждаше обичливо. По-скоро имаше вид на герой от гангстерски филм. Не, в никакъв случай не беше човек, който бих отвел в клуба си.

Отстъпих една крачка. Всъщност, отстъпих няколко крачки. И като бях някъде на осмата крачка, земята под краката ми стана мека и установих, че стоя на трева. Не знам дали ви е известно, но в Бевърли Хилс има правило, което задължава домакина да изтика къщата си навътре от пътя, а пред нея да остави поляна. Нещо, което в този кризисен момент ми се видя много умно. Повече от очевидно беше, че в близкото бъдеще ще бъда принуден да падам доста често на земята и всичко, което можеше да омекоти това падане, беше в плюс.

Трябва да спомена, че до този момент събитията се развиваха в мълчание, нарушавано единствено от хрипкавото, застрашително дишане от страна на главореза Мърфи и приглушеното тракане на зъби от моя страна. Хрумна ми, че малък задушевен разговор може да разведри обстановката. Често се случва. Разбъбриш се и преди да се усетиш, ето че сте открили общи вкусове и вече се потупвате братски.

Барми Фодърингей-Фипс ми е разказвал, как веднъж бил сгащен от някакъв тип със суров поглед, който искал две лири, шест шилинга и единадесет пенса за доставени стоки. Барми успял да му отвлече вниманието към бегачите и наддаванията в следобедната среща в Хърст Парк. Десет минути по-късно той, типът, черпел Барми бира в близката кръчма, а той, Барми, изкрънкал от типа пет лири, които трябвало да върне следващата сряда.

Е, аз, разбира се, не очаквах чак такъв щастлив завършек, защото не съм, и никога не съм бил с медени уста като Барми, но си помислих, че може да изскочи нещо добро от един разговор, затова пристъпих още една крачка назад и успях да изровя една любезна усмивка.

— Е, моето момче — казах му в стила на Б. К. Бъруош. — Какво има, моето момче?

Не забелязах подобрение. Продължаваше да диша тежко. Последва вакуум в комуникационната среда.

— Не мога да остана дълго — добавих, нарушавайки мълчанието, което заплашваше да стане твърде смущаващо. — Имам среща. Радвам се, че се видяхме.

И като казах това, се опитах да се шмугна покрай него. Но това се оказа точно толкова трудно, колкото и да се шмугне човек покрай мистър Бринкмейър. Макар да не си приличаха във физиката, те и двамата имаха свойството да блокират всеки изход. Когато се поместих вдясно, той тръгна наляво, когато аз тръгнах наляво, той се помести вдясно. И ето ни очи в очи отново.

Опитах още веднъж.

— Обичаш ли цветя? Искаш ли един букет?

Очевидно не. Щом протегнах букета, той го забърса от ръката ми и от дивата ярост, с която го стори, ми се повдигна още повече. Наведох се, вдигнах го и опитах отново.

— Искаш ли един автограф, моето момче?

В момента, в който думите излизаха от устата ми, осъзнах, че съм сгафил. Последната тема, разбира се, която трябваше да зачеквам, беше тази за автографите. Прекалено болезнена и напомняща. Имало е време, без съмнение, когато този младеж пред мен е трябвало да ги дава на почитателите си, докато му излязат плюски на пръстите, а от появата на малкия Джоуи Кули на екрана, търсенето се е свело до нулата. Така че, като споменах автографите, само пробудих тъжни спомени за изгубена слава — с две думи, сипах сол в раната.

— Автограф! — изръмжа той с враждебен, глух, дрезгав глас, който като че ли излизаше от левия ъгъл на устата му. Очите му лъщяха като на тигър и за пореден път напразно се запитах как така е успял да си спечели уважението на Американските майки.

И започна да говори. Говореше ясно и гладко — както се оказа, прекалено гладко, защото точно фактът, че отложи прякото действие заради тази тирада, му изяде главата.

Сигурно сте забелязали колко често се случва точно това в криминалетата. Винаги има момент, когато злодеят е вързал героя за един стол или го е съборил на леглото и се кани да развърти тъпия инструмент. Но вместо да хване бика за рогата, нещастникът решава да говори. Говори ли говори. Иска ви се да му кажете: „Действай, човече, действай! Не губи ценно време да си правиш гаргара с него“. Знаете, че ако продължава в същия дух, някой ще дойде и ще развали играта. Но той винаги го прави и винаги губи.

Така се случи и сега. Една по-трезва глава от Томи Мърфи щеше да разбере, че първо трябва да се свърши работата. Но не, той предпочете да стои с вирнат нос и да ми разказва, какво смята да прави, когато започне да го прави.

Първо ми каза все с тоя груб, дрезгав глас, който говори за трета сливица:

— Автограф, а?

После каза:

— Автограф, а?

После каза:

— Ти не бери грижа за автографите.

После каза:

— Дотук с автографите. Знаеш ли какво ще направя с теб? В случай че не знаеш, ще ти друсна такъв хубав тупаник, че ще подмокриш гащите. Знаеш ли какво ще направя с теб? Ще те разпоря и ще ти извадя вътрешностите. Ще те просна като щука на лед. Така ще те подредя, че никой повече няма да каже: „О, не е ли сладък?“, защото няма да ти е останало нищо от сладкото лице. Знаеш ли какво ще направя с теб? Ще…

Тук спря — не поради изчерпване, тъй като явно имаше още много да каже — а защото земята, върху която стояхме, изведнъж сякаш експлодира.

Виждате ли, из поляните на Бевърли Хилс, пръснати тук-там, са инсталирани малки метални джаджи с дупки по тях, чрез които се напоява тревата. Едно завъртане на кранчето и ето ти фонтан. Точно това се беше случило. Без да забележим, някоя тайна японска ръка беше пуснала водата и ние се оказахме право в средата.

Е, за мен не беше чак толкова зле. Благодарение на политиката ми на отстъпване, бях стигнал място, което за момента бе останало сравнително сухо. Но краката на лекето Мърфи бяха улучили точно една от тия джаджи. В резултат струята го простреля право в окото. По ирония на съдбата точно неговите гащи се оказаха добре накиснати.

Вниманието му бе отклонено. Никой не може да остане съсредоточен, ако внезапно получи литър вода в лицето, и за момент Томи Мърфи се разсея. Подскочи като пружина, а аз си плюх на петите. Докато той беше още във въздуха, аз вече бях отпрашил по пътя. Спомних си, че точно по този начин и хлапето Кули е успявало да се измъкне от соса в други случаи.

До този момент, като изключим малко мятане на портокали, не бях имал възможност да опитам това мое ново тяло и да разбера на какво е способно. Огледалото ми говореше за известен декоративен момент, а вече бях проучил, че откъм мускули не го бива много. С изблик на топло чувство сега открих, че може да бяга като светкавица. Като бегач по равен терен бях от най-висока класа.

Насочих се към улицата бърз като вятъра. Странни звуци отзад ми подсказаха, че гонитбата е започнала, но аз изобщо не се съмнявах, че ще успея да се отърва от преследвача си. Такива тромави, четвъртити момчета винаги минават последни финала.

Оценката за спортната ми форма не ме беше подвела. Класата си каза своето. Излязох на „Линдън Драйв“ с няколко дължини аванс и така бързо напредвах, че бих могъл да финиширам в лек тръс, ако не се бях нахакал в нещо, което ме изпрати с краката нагоре в един храст.

И когато се освободих от този храст и се наместих в правилно положение, полезрението ми изведнъж се препречи от обилно изпълненото лице на Орландо Флауър.

С две думи, бях като някой африкански изследовател, който тъкмо е отървал кожата от побеснял носорог и вече си мисли, че всичко е тип-топ, когато установява, че е застанал лице в лице с кръвожадна пума.

Орландо Флауър, както и Томи Мърфи, беше в бъбриво настроение. Той стоеше надвесен над мене, стискайки и отпускайки юмруци, но и той също даваше преднина на приказките пред делата.

— Ей, ч-ч-ш! — каза той.

При предишната ни среща, както си спомняте, аз бях отвърнал на неговото „Ей, ч-ч-щ“ с едно също толкова енергично „Ей, ч-ч-ш!“. Но тогава между нас стоеше дебела стена и сега, без тази преграда, имах изненадващо малко желание за връщане на топки. От такова близко разстояние откривах нещо ужасно изнервящо в тия приближени зелени очи, заобиколени плътно от пъпки. Джоуи Кули си призна, че не може да определи кое от двете момчета е по-тежкият случай и аз изпитах същото затруднение при отсъждането на първенството. Но в нещо бях абсолютно сигурен. Не можех да отвърна на неговото „Ей, ч-ч-ш!“.

Съответно, запазих тревожно мълчание и той каза „Ей, ч-ч-ш!“ отново. И като каза това, от пътя долетя хрипкав вик и Томи Мърфи се приближи в тромав галоп. Той стигна до нас и спря, като пухтеше тежко. Явно пробегът му се бе видял изнурителен. Минаха няколко секунди, преди да успее да каже нещо. И това беше „Хей!“.

Момчето Флауър не изглеждаше доволно от прекъсването.

— Какво има? — сопна се то малко кисело.

— Свали си лапите от него — процеди Томи Мърфи.

— Кой, аз? — попита Орландо Флауър.

— Аха, ти — отвърна Томи Мърфи.

Орландо Флауър го изгледа с презрение.

— Я-я? — напери се той.

— Я-я — напери се Томи Мърфи.

— Я-я? — рече Орландо Флауър.

— Я-я — рече Томи Мърфи.

Последва пауза.

— Аз го видях пръв — изтъкна Томи Мърфи.

Беше добър аргумент, разбира се, но Орландо Флауър имаше отговор.

— А, така ли?

— Така.

— Но аз го хванах, така ли?

— Но аз го видях пръв, така ли?

— Аз го хванах, така ли?

— Казвам ти, че аз го видях пръв.

— Казвам ти, че аз го хванах.

— Дръпни се от него.

— Кой, аз?

— Аха, ти.

— Я-я?

— Я-я.

— Я-я?

— Я-я.

И като стигнаха дотам, откъдето бяха тръгнали, те млъкнаха и се напериха един срещу друг, докато аз останах встрани, с букета в ръцете и с букет от смесени чувства в гърдите.

Основното сред този букет, разбира се, беше силен страх. Далеч не е приятно да слушаш как чифт разбойници са се хванали за косите заради привилегията кой да те млатне пръв. Но наред с тази тревога, изпитвах обида и накърнена гордост. Цялата ситуация беше изключително унизителна за един стар състезател от боксьорския тим на Кеймбридж.

След малко якането започна отново.

— Я-я — каза Орландо Флауър.

— Я-я — отвърна Томи Мърфи.

— Я-я — потвърди Орландо Флауър.

Последва мълчание. После Томи Мърфи проговори.

— Я-я — каза накрая с глас на човек, който тъкмо е измислил нова и оригинална реплика.

Психологията на тези два млади паразита беше като затворена книга за мен. Не можех да проследя умствените им процеси. Струваше ми се, че в това последно „Я-я“ няма нищо, което да го различава по някакъв начин от предишните „Я-я“-та. Но трябва да е имало, защото ефектът му върху момчето Флауър беше моментален. Като почервеня под пъпките, той се хвърли върху Томи Мърфи и те паднаха на земята, забили нокти един в друг.

Е, не казвам, че съм особено голям мозък, но даже и кретен като оня шофьор, който рецитираше „Гунга Дин“ би се сетил какво да прави в тази ситуация. Като се забавих само колкото да им изритам по един шут в корема, аз дадох пълна газ и отлетях.

Като стигнах до вратата на Ейприл Джун и натиснах звънеца, погледнах назад през рамо. Двамата бойци се бяха пуснали, изправиха се и се опулиха насреща ми безпомощно, объркани от моята решителност и кураж. Не се сещам за други двама възмъжаващи младежи, които някога да са изглеждали по-глупаво. Размахах присмехулно ръка.

— Йе-е! — викнах. — Не говорех на теб — добавих към иконома, който беше отворил вратата и ме гледаше с известна изненада. — Само си бъбрех с двама познати на пътя.