П. Г. Удхаус
Смехотворен газ (17)

17

Мислите, на които ме наведе този кривогледо-брадавичав градинар бяха следните. Имах уверението на Джоуи Кули, че доблестният човек притежава мексикански рогати жаби и е готов да ги достави гратис, при условие че направлението им е леглото на мис Бринкмейър. И това, което внезапно ми хрумна, както става с подобни идеи, е, че сега нямах никакви причини да не се възползвам от услугите му.

Нямаше никакъв спор по въпроса, че огнедишащата отчаяно се нуждае от една рогата жаба в леговището си. Единственото възражение срещу доставката беше страхът от последствията или суровата разплата. Но то беше отхвърлено мигновено. Когато се развилнееше бурята, аз нямаше да съм в наличност. Веднага щом икономът се върне и се опарича, имах намерение да се чупя. Тъй че след като установи контакт със земноводното, грабне четката си за коса и хукне да ме дири, мис Бринкмейър ще намери стаята ми празна и леглото ми недокоснато.

Ето затова бях скочил на покрива на бараката и виках „Хей!“ на градинаря, който се приближи вежливо да предложи услугите си.

Установих, че като легна по корем и си подам малко главата, ще мога да проведа разговора достатъчно приглушено.

Веднага минах на въпроса. Нямаше време да увъртам много-много.

— Я слушай — рекох. — Искам една рогата жаба.

Той изглеждаше заинтригуван.

— За обичайната цел?

— Да.

— Бърза доставка ли желаете?

— Моментална.

Той въздъхна.

— Съжалявам, че трябва да го кажа, но в момента рогатите жаби са ми се свършили.

— О, по дяволите.

— Мога да ви уредя с обикновени жаби — допълни той малко по-обнадеждаващо.

Размислих върху това.

— Да, и обикновените ще свършат работа. Ако са лигави.

— Тези, които имам, са много лигави. Ако почакате, ще ги донеса веднага.

Той изчезна, за да се върне след няколко минути със захлупена кошничка. Подаде ми я с думите, че ще се радва, ако му позволя да си я вземе като свърша, защото един от колегите му си държал в нея обяда. Успокоих го по този въпрос и хукнах да свърша необходимото.

Като заварих гала-костюма на мис Бринкмейър проснат на леглото в стаята й, готов да влезе в употреба за вечерния гуляй, се наложи да внеса малки промени в плана. Поставих по една жаба във всяка обувка и разпределих остатъка между различните части на бельото й. Стори ми се, че така поучителният ефект ще бъде по-силен, отколкото ако ги напъхам между чаршафите.

Градинарят чакаше долу, когато се върнах на покрива на бараката. Каза, че се надява всичко да е минало добре и още веднъж се изненадах от чистотата на дикцията му, така противоречаща на японската му обвивка.

— Говориш удивително добре английски.

Той се зарадва на похвалата.

— Много мило от ваша страна, сър — отвърна ми с глуповата усмивка. — Предполагам, обаче, сте жертва на малко недоразумение. Вероятно гримът ми ви е подвел да мислите, че съм от чуждо потекло. Това не е истина.

— Ама не си ли японец?

— Само външно. Дойдох с тази недодялана маскировка, с надеждата да привлека вниманието на мистър Бринкмейър. Виждате ли, веднъж като си вътре, винаги имаш възможност да влезеш в полезрението на шефа. Бринкмейър-Магнифико ще прави филм с японски мотиви и се надявам на малка роля.

— О, разбирам. — Вече бях в Холивуд достатъчно дълго, за да знам, че много малко неща са такива, каквито изглеждат. — Ти си актьор?

— Играя характерни роли. И се надявам, че може да възникне ситуация и да издекламирам някоя малка сцена, която да очарова мистър Бринкмейър. Сега разбирам, обаче, че трябваше да се присъединя към вътрешния персонал. Те са в много по-тесен контакт с мистър Бринкмейър. Особено завиждам на Чафинч.

— Чафинч?

— Икономът. Той е голям късметлия.

— Не ми казвай, че и той е актьор?

— О, да, актьор е. На практика всички от домашния персонал на големите филмови магнати са актьори. Това е единственият начин, по който можем да стигнем до тях. Абсолютно ненужно е ходенето по бюрата. Само ти взимат името и край. Това му е лошото на Холивуд. Системата е порочна.

Бях смаян.

— Е, пусто да остане! Хванах му се на въдицата.

— Сигурно.

— Можех да се закълна, че е истински. Това шкембе. Тия изпъкнали очи.

— Да, доста си прилича.

— И разправяше за службата при Негова светлост и разни такива.

— Атмосфера. Той е много съвестен актьор.

— Е, аз… Господи! — гласът ми секна. В главата ми се беше появила ужасяваща мисъл. — Ето, вземи си кошничката. Трябва да телефонирам.

Изтичах и се шмугнах в телефонната кабинка в коридора. Нямах време да размишлявам какво би казала мис Бринкмейър, ако ме хване при инструмента. Треперех от възбуда и ще ви кажа защо. Като доверих на този Чафинч преговорите по сделката със зъба, цялата ми стратегия се основаваше на факта, че той е икономът, който се преструваше, че е. Честността на икономите е пословична. Няма друг клас от обществото, на който може повече да се вярва. Истинският иконом по-скоро би загинал, отколкото да се забърка в нещо, което дори и с много въображение би се нарекло тъмна сделка.

Познанството ми с някои второразредни актьори, от друга страна, ме е оставило с дълбокото убеждение, че те са напаст. Може и да съм предубеден, като допускам възгледите ми да се влияят от един случай в студентските ми дни, когато веднъж в кръчмата в Нюмаркет някакъв актьор от състава на „Забравена невеста“, изпълнявана в малките градове, ми взе пет лири в една игра, която наричаше „Персийските монарси“. Оттогава винаги съм си казвал: „Реджиналд, стой далеко от актьори. Те са зловредни.“

И така, докато търсех в телефонния указател номера на „Екран и красота“, в гърдите ми се надигаха неописуеми страхове. Чак сега се замислих, и тази мисъл ме тресна като парен чук по главата, че ако дяволската редакция се намираше на някакво разумно разстояние, Чафинч трябваше отдавна да се е върнал от мисията си. Бях го видял да тръгва непосредствено след обяда, а сега отдавна минаваше четири.

А не тръгна и пеш. С очите си го видях да взима такси.

Набрах номера и благоговението, с което се посрещна името ми в телефонната централа, можеше да ме зарадва, ако обстоятелствата бяха по-различни. Каквито, за жалост, съвсем не бяха. Уважението им не ме грееше. Трябваше ми нужното уверение.

Но не го получих. Две минути по-късно ударът беше нанесен и знаех най-лошото. Бях информиран лично от издателя, че на посредника ми са били връчени пет хиляди долара в дребни банкноти преди повече от час и половина. И когато, опитвайки се да контролирам гласа си, който показа тенденция да демонстрира цялата нотна стълбица, попитах колко ще му отнеме да стигне с такси оттук-дотук, ми беше казано десет минути. Тогава прекъснах дивотиите от другата страна за илюстровани интервюта и лични обръщения и треснах инструмента. Не можеше да е грешка, фактите говореха ясно. Бяха се възползвали от моята невинност. Като се доверих сляпо на тая гнида Чафинч, бях прилъган, изгъбаркан и преметнат. Без съмнение тоя демон с образа на иконом сега беше на път с мангизите в джоба си, и върви, че му хвани опашката.

Определено не ми вървеше в тая телефонна кабина. Само два пъти бях влизал в нея, и двата пъти бях излизал съсипан. Гърчех се в агония първия път, гърчех се в агония и сега. Мисълта, че няма да има пари и трябва да забравя мечтите си за бягство в един по-широк и по-свободен свят, ме накара да залитам като Еджи на рождения си ден.

И тогава в главата ми пропълзя тихичко една друга мисъл. Така налудничаво уверен, че ще си взема набързо сбогом с опасната зона, бях задръстил стаята на мис Бринкмейър с жаби.

Не губих повече време в безполезно разкаяние. Бях слязъл по тия стълби доста бързо. Качих се по тях още по-бързо. Ако тези жаби не се съберат и отстранят най-експедитивно, въображението ми се разтреперваше при мисълта какво ще последва. Перспективата беше ясна. Трябваше да ги извадя преди мис Бринкмейър да ги е открила, или щях да бъда надлежно инсталиран на позорния стълб.

Не знам опитвали ли сте се някога да събирате жаби. Розови пъпки — просто. Орехи — фасулска работа. Но да издириш и събереш един взвод пъргави млади жаби за нула време е задача, която изисква цялото ти умение и подход.

Ситуацията се усложняваше още повече от факта, че в момента не можех да си спомня колко от гадините бях разпръснал. Градинарят ми беше дал доста и аз ги бях поръсил нехайно, като сеяч, който хвърля семе на нивата си. Никаква отчетност. Тогава всякакво преброяване би изглеждало несъществено. Затова сега стърчах насред стаята, поглаждах брадичката си и се напъвах да си спомня дали шестте в джоба ми попълват списъка.

Стоях и мислех с наведено чело и можеше да продължа да мисля така безкрайно, ако размишленията ми не бяха прекъснати от безумната врява в градината. Алармените механизми бяха задвижени. Джангър от звънци и сирени. И това, което най-вече поразяваше ухото, беше пронизителен женски врясък.

Е, ако часът беше два сутринта, нямаше да обърна внимание. Тъй като се намирам в Холивуд, щях да си помисля, че у съседите има парти. Но толкова рано не можеше да е парти. И какво, ако не е парти, питах се, какво?

С един скок се озовах пред прозореца и надникнах. Оттам се виждаше просторната градина и част от мраморния плувен басейн, но за жалост арката с лозите пречеше на гледката ми. Врясъците идваха от място, което бе извън моя обсег. Ето защо за момента врещящият от женски пол беше за мен само един глас и нищо повече. Като се погледне от всички страни, единственото, което можех да кажа за жената на този етап е, че има здрави дробове.

В следващия момент, обаче, дойдоха нови данни. Зад ъгъла на басейна, бърза като сърна, изскочи мис Бринкмейър, а току зад нея една фигура в светлосив костюм. И когато долните му крайници просветнаха на вечерната светлина, видях, че окончаваха с пепеляво сини чорапи и велурени обувки.

Не мисля, че много хора са имали възможност да наблюдават от прозорец на първия етаж самите себе си как гонят на юруш жена на средна възраст около плувен басейн. Преживяването, мека да заявя най-отговорно, е изключително. Оставя те без дъх. И все пак, забележете, определено те забавлява. Като се има предвид естеството на отношенията ни с мис Бринкмейър — говоря за това, че от появяването ми в това заведение тя непрекъснато ми е показвала своите тъмни, несимпатични страни — установих, че се кефя на спектакъла с цялото си сърце. До такава степен, че когато бегачите се скриха от погледа ми, направо се разярих. И когато след секунда до ушите ми достигна шумното пльосване на тежко тяло във вода, направо изругах. Имах гадното чувство, че съм изпуснал нещо хубаво, а това винаги е неприятно.

И като капак на всичко, ми дойде наум и друго, а именно че след като е паднала в басейна, съвсем скоро мис Бринкмейър ще потърси спалнята си, за да се преоблече. Все още не бях сигурен относно броя на жабите, но явно нямаше как да извърша по-нататъшно издирване. Можех да съм набрал пълния сбор, а може и да не бях, но дори и да не бях, трябваше да се оттегля, докато стратегическите постъпи зад гърба ми все още бяха отворени.

Бяха ми необходими няколко минути, за да стигна до това заключение, но когато стигнах, бях светкавичен. Спалнята ми, както споменах, беше през една врата. Шмугнах се в нея като заек.

И едва тогава усилията ми да реша жабешката задачка бяха възнаградени. Спомних си. В началото имаше осем жаби. Шест бяха у мен. Другите две бях сложил в обувките на моята домакиня, където се намираха и в момента.