П. Г. Удхаус
Смехотворен газ (4)

4

— Ан…! — изревах аз.

— … Банистър! — изрева Еджи, като се плесна по челото. — Знаех си, че ще се сетя. През цялото време ми беше на върха на езика. Привет, Ан. Това е братовчед ми Реджи.

— Вече се познаваме.

— Искаш да кажеш отпреди тази вечер?

— Много греди тази вечер. Ние сме стари приятели.

— Стари приятели?

— Много стари приятели.

— Тогава, явно, това плаче за ново питие. Хей, барман…

— Не — отсече Ан. — Ти се махаш веднага от този бар.

— Но нима ли да празнуваме?

— Не.

— О-о?

— Върви сега и се разходи, Егремонт, и не се връщай, докато умът ти не стане като бръснач.

— Умът ми и сега е като бръснач.

— Като два бръснача тогава. Тръгвай.

Винаги е имало нещо властно у Ан. Забелязал съм го и преди. Тя е едно от ония дребни, живи, енергични момичета, преливащи от жизненост и плам, които умеят да накарат масите да отстъпят встрани и да им направят път. Еджи изприпка напред като агънце с покорно изражение и ние останахме сами.

Измина една минута в мълчание. Аз размишлявах върху миналото, предполагам — тя също.

И за да не остане нито едно тъмно ъгълче в повествованието, по-добре е да ви разкажа за това минало, върху което размишлявахме. Въпросната Ан Банистър, както споменах, беше журналистка и я бях срещнал по време на отпуската й в Кан. Сприятелихме се. Помолих я да се омъжи за мен. Тя приветства идеята. Дотук добре.

И тогава, съвсем изневиделица, годежът взе, че се издъни. В един момент течеше по мед и масло и преливаше от жизненост и удоволствие. В следващия вече беше пълен провал.

Ето какво се случи. Една вечер си седяхме на терасата на Палм Бийч Казино и гледахме как сребърната лунна светлина струи над разлюляното Средиземноморие. Тя стисна ръката ми и аз се наведох нежно към нея, и тя се наведе към мен, цяла в очакване на ласкавото изявление, което с пълно основание очакваше да произлезе от моя страна, а аз казах:

— Божичко! Как ме болят краката!

Е, така си беше, междувпрочем. Точно когато се бях навел към нея, внезапно ме проряза силна болка. Бях обул нов чифт официални обувки въпросната вечер и знаете какво може да стори неразтъпканата кожа с крайниците. Но, разбира се, трябваше да избера друг момент за разглеждане на въпроса. Тя го прие доста присърце. Изглеждаше разстроена. Всъщност, фръцна се, при това сприхаво. А аз, с намерение да изгладя грешката, се наведох напред, за да я млясна нежно по врата.

Е, това не беше лошо, разбира се — искам да кажа, като идея. Бедата бе, че забравих за запалената пура в устата и когато този факт беше представен на вниманието ми, се оказа твърде късно. Тя рипна като ощавено коте, започна да ме нарича бездушен гамен и разтрогна годежа. На следващия ден, когато цъфнах в хотела с цветя, за да изгладя нещата, разбрах, че си е заминала. Да, беше изчезнала от живота ми.

И ето я сега отново, две години по-късно.

Длъжен съм да кажа, че се чувствах малко смутен от срещата лице в лице с този остатък от дните, отшумели безвъзвратно. Винаги е смущаващо, когато неочаквано налетиш на момиче, с което някога си бил сгоден. Искам да кажа, не знаеш как точно да се държиш. Ако изглеждаш цветущо, това не е голям комплимент за нея. А пък ако са ти потънали гемиите, я усещаш как се тупа по гърба и си вика: „А-ха! Знаех си, че като ме загуби, съвсем ще я оплеска, бедничкия смотаняк!“, а това някак накърнява човешкото достойнство. Предполагам, цаката му е да си придадеш една от ония хладни, непроницаеми физиономии, за които се говори из книгите.

От своя страна тя, като представителка на женския пол, който е по-надарен от мъжкия, вече се беше взела в ръце.

— Е! — рече.

На лицето й се появи мила усмивка. Гледаше ме, като че ли съм само някакъв обикновен познат, който няма място в нейните планове, но когото среща с удоволствие.

— Е, радвам се да те срещна тук, Реджи!

Бях сигурен, че това е правилното отношение. В края на краищата, миналото си е минало. Искам да кажа, мътната вода между нас е изтекла. По времето, когато тя прекъсна връзката ни, цялата история бая ми беше вдигнала кръвното. Не бих могъл да блесна с признанието, че съм будувал и не съм докосвал храна, защото винаги съм си спал като заклан и съм си взимал трите порции на ден, и даже тази трагедия не можа да промени дългогодишните ми навици. Но определено почувствах, че нещо в механизма ми скрибуца. Бях мрачен, ако ме разбирате, и неспокоен, и твърде склонен да чета „Португалски любовни сонети“ и да пуша повече от нормалното. Но отдавна бях превъзмогнал това състояние и сега можехме да се срещнем на една мирна, приятелска основа.

Така че проговорих, както и тя преди мен, с непринуден приятелски глас:

— О, и аз. Радвам се да те срещна.

— Как си?

— О, чудесно.

— Краката ти добре ли са?

— О, съвсем.

— Браво.

— Изглеждаш прекрасно.

И наистина изглеждаше. Ан е едно от ония момичета, които винаги имат вид, като че ли току-що излизат от банята, след като са си направили ежедневната гимнастика.

— Благодаря. Да, чувствам се добре. Какво те доведе в Холивуд, Реджи?

— А, туй-онуй.

Последва кратка пауза. Почувствах се отново смутен.

— Е — рекох, — значи си годеница на стария Еджи?

— Да. Като че ли все на вашето семейство попадам, а?

— Има нещо такова.

— Одобряваш ли?

Замислих се.

— Хм, ако ме питаш, мисля, че това е далеч, далеч по-добро от всичко, което Еджи някога е правил. Но въпросът е за теб? Не ти ли се откриват доста мрачни хоризонти?

— Защо, не харесваш ли Еджи?

— Обичам го като брат. Една от най-старите ми дружки е. Но си мисля, че за домашни цели би подхождал повече някой, който от време на време е трезвен.

— Еджи си е добре.

— О, добре си е. Забавлява се чудесно.

— У Еджи има много добра закваска.

— Разбира се. И още по-добра му се излива всяка нова минута.

— Проблемът му е, че винаги е имал прекалено много пари и прекалено много свободно време. Това, от което има нужда, е работа. Намерила съм му една.

— И той е съгласен?

— Обзалагам се, че е съгласен.

Бях трогнат.

— Ан — възкликнах, — ти си цяло чудо!

— И защо така смяташ, господинчо?

— Ами да накараш Еджи да работи. Това никога не е бивало преди.

— Е, сега ще бъде. Започва работа от утре.

— Това е чудесно. Човек може да изпита известно съжаление към онзи, за когото ще работи, но все пак е чудесно. Семейството се тревожеше за него.

— Не се учудвам. Сигурно няма друг човек, по-способен да тревожи семейството си от Еджи. Представи си само да го беше пипнало желанието за работа, вместо пиячката.

Градината вече беше започнала да се пълни и няколко жадни души се бяха запътили устремено към бара като лъвове към ямата с вода. Ние се отдръпнахме.

— Разкажи ми за себе си, Ан. Сигурно през цялото време работиш упорито?

— О, да. Всичко за работата — няма как.

— Какво искаш да кажеш с това „няма как“? Не ти ли харесва?

— Не много.

— А на мен ми се стори, че това е точно по твоята част — рекламен агент.

— Какво?

— Еджи ми каза, че си рекламният агент на Ейприл Джун.

— Малко преждевременно. Надявам се да стана, ако всичко мине добре, но още нищо не е уредено. Ще знам след няколко дни. А междувременно съм нещо като гувернантка-компаньонка-медсестра.

— Какво?

— Хм, не знам по какъв друг начин да ти опиша работата си. Чувал ли си някога за — Джоуи Кули?

— Едно от ония деца-филмови звезди, нали? Струва ми се, че Ейприл Джун спомена нещо от рода, че участвал в последния й филм.

— Точно така. Е, точно за него се грижа. Обслужвам го, пазя го и всичко останало.

— Но какво стана с журналистическата ти работа? Нали работеше за някакви вестници.

— Доскоро правех точно това. Бях в един вестник в Лос Анджелис. Но депресията преобърна всичко. Показаха ми пътя. Опитах в други вестници. Нямаше свободни места. Опитах на свободна практика, но в наше време няма хляб в тая работа. И тъй като трябва да живея, приех, каквото можах. Ето така станах гувернантка-компаньонка-медсестра на Джоуи.

Трябва да призная, че нещо ме прободе в сърцето. Знаех колко ревностна беше тя в работата си.

— Да ти кажа, страшно съжалявам.

— Благодаря ти, Реджи. Винаги си имал добро сърце.

— О, не знам.

— Разбира се, че е така. Сърце от чисто злато и точно на мястото си. Бедните ти крака бяха тези, които ти объркаха работата.

— Я стига, бих искал да не се заяждаш за това.

— Заяждах ли се?

— Разбира се, че се заяждаше. За втори път вече вадиш на показ краката ми. Ако знаеше как ме стягаха ония обувки тогава… Мислех си, че всеки момент ще експлодират като шрапнел… Както и да е, минало-свършено. Ужасно съжалявам за скапаната работа, която вършиш.

— О, всъщност не е толкова лоша. Нямам намерение да заемам поза на мъченик. Доста съм щастлива. Обичам младия Джоузеф. Голяма скица е.

— И все пак сигурно се чувстваш тъпо. Искам да кажа, знам колко би ти се искало да обикаляш навсякъде, да вървиш по петите на разни истории, да се ровиш за сензации, или както там ги наричате.

— Много мило, че ми съчувстваш, Реджи, но мисля, че ще се оправя. Почти съм сигурна, че това, за което ти говорих, ще се уреди — не виждам къде може да засече — и когато стане, ще оставя зад гърба си своето мъртво аз и ще атакувам висините.

— Браво.

— Макар че, забележи, това си има и тъмната страна. Няма да ми е много сладко да работя за Ейприл Джун.

— Какво? Защо не?

— Тя е хиена.

Потреперих от главата до петите като здрава лодка, подмятана от вълните.

— Каква е?

— Хиена. Има и друга дума, която ще я характеризира още по-добре, но и „хиена“ върши работа.

Овладях чувствата си с усилие.

— Ейприл Джун — проговорих — е най-сладкото, най-благородното, най-божественото момиче, което съществува на тоя свят. Най-прекрасното същество, което са ми срещали очите откак се помня. И колкото е добра, толкова е и красива. Тя е чудесна. Тя е възхитителна. Тя е фантастична. Тя е върхът.

Ан ме погледна изпитателно.

— Ало! Какво беше това?

Не виждах причина да крия страстта си.

— Обичам я — изрекох на един дъх.

— Какво!

— Точно така.

— Не може да е истина.

— Истина е. Обожавам пръстта, върху която стъпва.

— Я! Събра ми очите!

— Не знам какво значи този израз, но пак ще повторя. Обожавам пръстта, върху която стъпва.

Тя притихна за момент. После проговори с облекчение в гласа.

— Е, да благодарим на бога, че няма шанс тя изобщо да те погледне.

— И защо не?

— Из цял Холивуд се говори, че е хванала на въдицата някакъв мухльо англичанин. Казвал се лорд Хевършот. Щяла да се жени за него.

Силна конвулсия ме разтресе из основи.

— Какво!

— Да.

— Това официално ли е?

— Струва ми се, съвсем.

Поех дълбоко въздух. Цветните фенери затанцуваха вихрени танци пред очите ми.

— Хвала тебе, господи! — викнах. — Защото това съм аз.

— Какво!

— Да. Откакто… ъ-ъ… се срещнахме за последен път, имаше доста голяма смъртност в семейството и аз грабнах титлата.

Тя се блещеше към мен с ококорени очи.

— По дяволите!

— Защо „по дяволите“.

— Но това е ужасно.

— Нищо подобно. На мен ми харесва.

— Реджи, не трябва да правиш това. Не бъди глупак.

— Глупак, а?

— Да. Тя ще те направи нещастен. Може би хлябът ми ще зависи от нея, но това не може де ме спре да ти отворя очите. Ти си такова мило доверчиво магаренце не виждаш това, което всички други виждат. Тази жена е цяла отрова. Тя е ужасна. Всеизвестно е. Суетна, превзета, пълна егоистка и с камък вместо сърце.

На това трябваше да се изсмея.

— Камък вместо сърце, а?

— И по-лошо.

Изсмях се отново. Звучеше така дяволски абсурдно.

— Така мислиш, а? Смешно е, че го казваш. Невероятно смешно. Защото единственото, което може да се каже за нея е мила, внимателна, чувствителна, и т.н. Нека да ти разкажа за един епизод, който се случи във влака. Описвах й петия рунд от последния шампионат по бокс тежка категория и когато стигнах до момента с кървищата, тя подбели очи и припадна.

— Ха, припадна, а?

— Припадна на секундата. Не съм виждал нищо по-женствено в живота си.

— И не ти дойде на ум, предполагам, че само е играела роля?

— Роля?

— Да. И явно е подействало. Защото сега, както чувам, навсякъде я следваш по петите и блееш.

— Не блея.

— Из клубовете се носят приказки, че блееш. Хората казват, че в ясен ден се чувало от километри. Бедничкия ми Реджи, тя само се е избъзикала с теб. Това маце ходи по всички боксови мачове в Лос Анджелис и си умира от кеф.

— Не го вярвам.

— Наистина го прави, уверявам те. Не можеш ли да проумееш, че тя само е играла театър пред теб, защото си лорд Хевършот? Това е всичко, към което се е прицелила — титлата. За бога, Реджи, чупи се, докато има още време.

Изгледах я студено и си дръпнах сакото, което тя беше сграбчила.

— Нека да говорим за нещо друго — отсякох.

— Няма нищо друго, за което искам да говоря.

— Тогава да не говорим изобщо. Не знам ти как го разбираш, но ние сме на сантиметри от злодеянието да опетним едно женско име — нещо, за което човек биха го изритали от клуба му.

— Реджи, ще ме чуеш ли?

— Не. Хич и не ща да те чуя.

— Реджй!

— Не. Да оставим този въпрос.

Тя въздъхна сподавено.

— Е, много добре — каза. — Трябваше да знам, че няма смисъл да наливам ум в твърда глава като твоята… Ейприл Джун!

— Защо казваш „Ейприл Джун“ по този начин?

— Защото това е единственият начин, по който може да се каже.

— Чуй ме тогава, позволи ми да ти кажа, че ме възмущава начинът, по който произнасяш „Ейприл Джун“ като че ли споменаваш за някоя особено гнусна болест.

— И това е начинът, по който ще продължавам да произнасям „Ейприл Джун“.

Поклоних се сдържано.

— О-хо, добре-добре — процедих аз. — Моля. В края на краищата, методите ти на артикулация са си твоя лична работа. А сега, тъй като забелязвам, че моята домакиня се приближава, ще изтичам да й поднеса почитанията си. Така ще бъдеш свободна да се покриеш в някой ъгъл сам-сама и да си повтаряш „Ейприл Джун“, ако ти се иска, до края на партито, когато заключват къщата и изкарват котката навън.

— Не котка, а хиена. И не я изкарват навън. Тя си живее вътре.

Не отговорих на това долно подмятане. Чувствах се над тия неща. Всъщност, не можах да измисля нищо, за да я затапя. Затова се отдалечих тихомълком. Усещах погледа на Ан да лази по врата ми като паяците на Еджи, но не се обърнах. Насочих се към мястото, където Ейприл поздравяваше група гости и се натиках сред тях с надеждата скоро да я откъсна от тълпата и да обменим мисли насаме по един нежен и романтичен въпрос.

Разбира се, не беше лесно, защото една домакиня е заета с един куп работи, но най-накрая тя изглежда остана доволна, че е придвижила нещата и може да остави гостите да се забавляват сами. Така че аз окупирах една маса за двама в ъгъла на поляната и я отмъкнах там. После ядохме бифтек и бъбречета с гарнитура и накрая се заловихме с ваниловия сладолед.

През цялото това време желанието ми да положа сърцето си в краката й растеше. Обидните забележки на Ан не ме бяха разубедили ни най-малко. Изглеждаха ми празни приказки. Докато наблюдавах как това прекрасно момиче загребва от сладоледа, отказвах да повярвам, че у него има нещо друго, освен съвършенство. Събрах сили за решителния удар. Всеки миг, мислех си, ще се случи очакваното.

Беше просто въпрос на избор на психологически точния момент и аз щях да го затисна отгоре като пеперудка, показала крилцето си от шепата ми.

Разговорът се завъртя около нейната работа. Беше споменала нещо за шансовете си да се измъкне в по-ранен час и да се мушне в леглото, защото трябвало да е на снимачната площадка гримирана в шест на следващата сутрин. Дори само мисълта за излизане от постелята в такъв ранен час ме накара да потрепна от нежно съчувствие.

— Шест часа! — възкликнах аз. — Божичко!

— Да, животът не е лесен. Често съм се чудила дали моята публика изобщо разбира колко е трудно.

— Трябва да е ужасно.

— Човек понякога се уморява малко.

— И все пак — казах с желанието да посоча и лъч надежда, — в тая работа има поне пари, нали?

— Пари!

— И слава.

Тя се усмихна леко с усмивка на светица и налапа пълна лъжица сладолед.

— Парите и славата не означават нищо за мен, лорд Хевършот.

— Не?

— О, не. Моята награда е чувството, че дарявам щастие, че правя малкото, което мога, за да развеселя този уморен свят, че помагам на отрудените маси да видят нещо по-голямо, по-добро, по-красиво.

— О-о-о! — въздъхнах почтително.

— Как мислиш, глупаво ли е, че се чувствам така?

— Мисля, че е страхотно.

— Така се радвам. Виждаш ли, това при мен е нещо като религия. Чувствам се като проповедник. Мисля си за всичките тези милион сиви живота, и си казвам — какво значение имат цялата тежка работа и отвратителната публичност, ако мога да пръсна малко слънчеви лъчи в сивотата наоколо. Ти ми се смееш?

— Не, не. Съвсем не.

— Вземи Питсбърг, например. Там съм хит. Предпоследният ми филм събра двадесет и две хиляди за седмицата. И това ме прави много щастлива, защото си мисля как целият този сив живот в Питсбърг е получил малко светлина. И Синсинати. Беше цял бунт в Синсинати. Животът на хората е така сив и в Синсинати.

— Това е чудесно.

Тя въздъхна.

— Може би е така. Да, сигурно е така. Искам да кажа, целият този сив живот. И все пак, достатъчна ли е? Това се пита човек понякога. Чувства се самотен. Иска му се да избяга от всичко това и да бъде просто една обикновена щастлива съпруга и майка. Понякога човек си мечтае за тупуркането на малки крачета…

Нямаше какво да чакам повече. Ако и това не беше психологическият момент, то аз ряпа да ям. Наведох се напред. „Любима“, канех се да кажа, „прекъсни ме, ако си чувала това и преди, но ще станеш ли моя съпруга?“, и тъкмо тогава нещо внезапно избухна като бомба в главата ми.

Случи се изневиделица. В един момент бях целият жар и плам, без никаква друга мисъл, освен тази, че момичето пред мен е момичето, което обичам, а в следващия — вече подскачах в кръг с ръка, притисната в бузата, измъчван от терзанията на прокълнатите.

Дали съвсем спонтанно му беше дошло времето, или необмислено бях налапал твърде много сладолед, но мъдрецът на стария Хевършот беше започнал да отстоява личността си.

От известно време държах под око този зъб и предполагам, трябваше да подходя твърдо към него преди това. Но знаете как е когато сте на път. Не ви се ще да се доверите на клещите на непознат зъболекар. Викате си „Търпи, мой човек, докато се върнеш в Лондон и се добереш до маестрото, който се грижи за теб от ей такъв“. И тогава, разбира се, бедата ти се стоварва внезапно на главата, както при мен.

Ето такива ми ти работи. Не можеш да си излееш душата при подобни обстоятелства. Всъщност, нямам нищо против да си призная, че в тази ситуация всичките мисли за любов и женитба, и малки крачета, и какво ли не, за момента се изпариха яко дим от главата ми. Взех си набързо довиждане и като я оставих да си седи там, забързах към аптеката в хотел „Бевърли-Уилшир“ в търсене на временно облекчение. А на следващия ден бях в зъболекарската чакалня, готов да се явя на уречения час при д-р. И. Д. Зизбаум, мъжът зад клещите.

Така че, ето ни отново на мястото, от, където, ако си спомняте, исках в началото да започна историята, преди моят литературен побратим да ме отклони от пътя ми. Ето ме и самият мен, както ви казах, седнал в едно кресло, а в другия край на стаята, в друго кресло, се намираше хлапето с вид на малкия лорд Фаунтлерой и разгръщаше страниците на „Националното географско списание“. Лявата му буза, също като моята, беше подута и заключих, че и двамата очакваме ужасяващата присъда.

Той беше един хлапак, както забелязах, с необикновена красота. Даже и подутината на бузата му не можеше да я скрие. Имаше големи изразителни очи и златни букли. Дълги ресници премрежваха тия очи, когато гледаше надолу към „Националното географско списание“.

Никога не съм знаел коя е правилната линия, която трябва да се следва в подобни ситуации. Трябва ли да дадеш малко тласък на нещата с една-две приятелски думи, па макар и само за времето? Или мълчанието е за предпочитане? Тъкмо разсъждавах наум върху този въпрос, когато той сам започна разговора.

Хлапето наведе „Националното географско списание“ и погледна към мен.

— Къде — попита ме — са останалите момчета?