П. Г. Удхаус
Смехотворен газ (26)

26

Беше гаден удар. Мисля, че ако не бях така зареден с палачинки, щях да политна. Реших да заема твърди позиции още отначало.

— Стой настрана, жено — ревнах. — Въоръжен съм!

Нейната изненада изглеждаше толкова силна, колкото и моята.

— Ти, малък тъпако — гласът й трепереше, — какво си мислиш, че правиш? Имаш ли ум в главата? Всеки момент тук ще бъдат рекламният ми агент с журналистите и репортерите и каква ще бъде тая спасителна акция, ако те заварят в тоя вид? А вие нямате ли ум в главата? — продължи тя, като се нахвърли върху Джордж, Еди и Фред, а очите й мятаха мълнии. — Моят рекламен агент ми каза, че ви е обяснила най-внимателно какво да правите, а ето ви вас тука, играете си на шикалки. Репортерите не трябва да ви намерят как си прекарвате времето в игрички с детето. Трябваше да е завързан за стол, а вие трябваше да сипете закани. Първото нещо, което ще искат вестникарите, е снимка на хлапето, завързано за стола, вие сипете закани отгоре му и аз, с пистолет, насочен към вас.

— Но, мадам — каза Джордж. — Извинете, мадам, вие ли сте дамата, за която дамата каза, че е дамата, на която е рекламен агент? Голямата звезда?

— Разбира се, че съм, дръвнико.

— Приятно ми е да се запознаем, мадам.

— Остави сега какво, та е приятно…

— Я виж, това е Ейприл Джун — обади се Еди.

— Точно така — потвърди Фред.

— Разбра се, че съм Ейприл Джун.

— Слушай, Джордж — каза Еди. — Какъв беше сюжетът, който съчинявахме оня ден — този, за който каза, че ще пасне на мис Джун?

— Спомняш ли си, Джордж — каза Фред. — Онзи за…

— Разбира се, че си спомням — каза Джордж. — Слушайте, мадам, ако можете да отделите една минута, ще ви запозная с един малък сценарий, който аз и момчетата малко нещо сме нахвърляли заедно. Става дума за големия бизнесмен, той си има красива секретарка…

Ейприл Джун тропна с това, което, ако не го бях изпитал на задните си части, бих нарекъл изящно краче.

— Не искам да слушам никакви сюжети. Искам да знам защо не сте го завързали за стола.

Джордж поклати глава оправдателно.

— Не ни даде сърце, мадам.

— Не и докато ядеше палачинки — допълни Еди.

— Смятахме да се заемем с това по-късно — каза Фред.

— И тогава — обясни Джордж, — се заплеснахме по един сюжет…

Ейприл тропна отново.

— Сигурно сте провалили вече всичко. Завържете го, бързо. Хайде, размърдайте се. Даже и сега може би е твърде късно.

— Но, мадам, този пистолет у него е зареден.

— Какво, за бога, правите със зареден пистолет?

— Това е работа на Фред — каза Еди, като отправи още един укоризнен поглед към Фред. — Толкова е акуратен.

— Обича винаги да изпипва нещата — допълни Джордж.

— Аз съм артист — упорстваше Фред. — Видях този пистолет като зареден. Така го почувствах… почувствах го тук — каза той, като тупаше гърдите си.

— Цялата работа е — намеси се Джордж, — че Фред се промени, откакто беше статист в „Прокажените на Бродуей“.

Ейприл Джун се обърна към мен с поглед, който своего рода бе почти толкова страшен, колкото ножа за хартия.

— Дай ми този пистолет!

Поколебах се. Исках да бъда съвсем сигурен във фактите, преди да направя нещо драстично.

— Вярно ли е — попитах, — това, което казваха тези тук? Става дума само за рекламен трик, така ли?

— Разбира се, че е така. Не ти ли беше обяснено сто пъти? Мис Банистър ми каза, че те е подготвила в детайли и ти си разбрал всичко.

— Да, за бога, разбира се — казах. Сега ми се изясни. Затова бяха всичките тия намеци, които ми се струваха загадъчни. Нали си спомняте. Когато Ан ми каза, не ще имам тежък ден или нещо такова и когато хлапето Кули спомена, че трябвало да ме уведоми за нещо си.

— Всички вестници снощи бяха запознати с това, че си отвлечен…

Разбира се, ами да. Ето защо Ан бе толкова сигурна, че всичките ми беди, свързани с жаби и статуи, ще бъдат забравени на следващия ден.

— … а тази сутрин трябваше да те намеря и спася. Дай ми тоя пистолет и сядай да те завържат. По-живо. Вече чувам колата.

И все пак, въпреки всичко, още се колебаех. Много й беше лесно на нея да ми каже, че трябва да бъда вързан, но как можех да бъда сигурен, че не е някаква уловка. Знаех какъв забележителен противник е тази жена, дори когато владеех напълно крайниците си и имах възможност да й се изплъзна. А да се изложа на яростта й във вързано състояние, щеше да бъде недалновидно от моя страна.

Напрегнатият размисъл изглежда бе отслабил бдителността ми. Свалих оръжието и в следващия момент екипът брадатковци бяха върху ми. Сложиха ме на един стол и ме омотаха във въжета. Навън се чуха стъпки. Ейприл извади оръжието. Брадатковците вдигнаха ръце и инсценираха уплаха.

— Една крачка й ще ви застрелям, негодяи такива! — викна Ейприл. И като го каза, хвърли в очакване едно око към вратата. Но там нямаше пълчища от журналисти и репортери. Беше просто Ан Банистър.

Каква пародия на кулминация, нали? Така си помислих, а беше ясно, че и Ейприл Джун си го е помислила. Искам да кажа, приличаше на герой от комична опера, който казва: „Ура, момичета, ето, задава се кралската охрана!“, а влиза само едно момче с барабан.

Ейприл стоеше там с очи, които щяха да изхвръкнат.

— Къде са журналистите? — викна тя.

— Не ги доведох — отвърна Ан кратко.

— Къде са репортерите?

— Не ги доведох.

— Не си ги довела? — Не казвам, че от устата на Ейприл излизаше пяна, но беше нещо подобно. — Как така не си ги довела? Господи помилуй! — викна тя, демонстрирайки най-малко шест смесени чувства. — Не мога ли да получа някакво съдействие?

Брадатковците се спогледаха.

— Няма ли да има репортери, мадам? — нацупи се Джордж.

— Няма ли да има журналисти, мадам? — попитаха Фред и Еди, като повдигнаха вежди.

— Не — отвърна Ан. — Нито един. И ако ме оставите да ви обясня, ще разберете защо. От това вече няма смисъл. Безпредметно е.

— Безпредметно?

— Безпредметно — каза Ан. — Сега спасяването на Джоуи Кули не струва пукната пара. Името на горкото дете е в калта и с кариерата му е свършено.

— Какво!

— Да. Тука имате неделен вестник. Не сте ли видели? На първа страница.

— Четохме само страницата с филмите и вицовете — каза Джордж.

— О? Е, нека да погледнем сега. Трябва да си се побъркал, Джоузеф — каза Ан, като ме погледна съчувствено. — Защо, за бога, си се бъзикал с тази журналистка? Казвах ти, че чувството ти за хумор ще ти докара беди някой ден. Тя не може да знае, че се майтапиш, нали? И да не би да си очаквал обожателите ти да си помислят, че си го казал само на шега? Страхувам се, че никога няма да можеш да го заличиш от главите на хората. Има и снимка на първа страница на „Лос Анджелис Кроникъл“ — каза тя, като се обърна към Ейприл, — как Джоуи Кули пуши цигара с чаша уиски в ръка. В текста под снимката заявява, че е на двадесет и седем години и предпочита лула.

Ейприл грабна вестника и зачете. Джордж погледна Еди. Еди погледна Фред.

— Струва ми се момчета — каза Джордж, — че сделката пропадна.

— А-ха — каза Фред.

Еди кимна.

— Край на спогодбата — потвърди той.

— Нищо не ни задържа тука — каза Джордж. — Ако побързаме, ще стигнем навреме за църква.

— А-ха — каза Фред.

— А-ха — каза Еди.

Те поклатиха укорително глави към мен, махнаха си брадите, сложиха ги в един бюфет и като си взеха молитвениците от същия бюфет, се оттеглиха, бих казал, доста демонстративно.

Ан се обърна към мен, състрадателна като ангел.

— Бедничкият ми Джоузеф! Вечната ти слабост — всичко за добра порция смях. И сигурно е било смешно. Но се страхувам, че това е краят. Американските майки никога няма да ти го простят. Междувпрочем, когато тръгнах, шестстотин Мичигански майки се бяха събрали пред къщата на мистър Бринкмейър и скандираха да те изведе, за да могат да те овалят в катран и пера. Искаха още да им плати разноските от и за Детройт. Така че, страхувам се…

Дочу се тихо свистене, като че източният вятър свиреше през пролуките на къща, пълна с духове. Това беше Ейприл Джун, която си поемаше въздух.

— От началото до края ни то дума за мен в цялото интервю — изрече със странен, рязък, приглушен глас, който напомняше на първите повеи на торнадо или циклон. — Нито една дума! Нито дори една малка, самотна, блудкава, нещастна сричка. Моето интервю! — гласът й набираше мощ. — Моето самостоятелно персонално интервю. Моето лично специално интервю. И този малък гамен се изтърсва, за да освини всичко! Само да го пипна!

По тялото й мина нещо като тръпка и тя запристъпва бавно през стаята, като свиваше и отпускаше пръсти. Зъбите й бяха стиснати, очите й — изпъкнали и искрящи.

И тогава с бързо движение Ан се изпречи между нас.

— Какво смяташ да правиш?

— Много неща.

— Да не си докоснала това дете.

Сега не можех да видя Ейприл, защото Ан ми пречеше, но я чух да повтаря оня номер с поемането на въздух и трябва да кажа, че не прозвуча никак успокоително. Мислех си, че ще каже „А?“, но не каза. Каза „Не?“

— Не?

— Не — отвърна Ан.

Последва мълчание. Спомням си, веднъж в добрите стари мирни дни гледах филм, в който героинята, пленена от диваци, лежи овързана на жертвеника, между нея и ножа на върховния жрец е застанал само нейният герой, който казва на жреца да я пусне. Сега знаех как се е чувствала героинята.

— Махни се от пътя ми — просъска Ейприл.

— Няма — отвърна Ан.

Ейприл свирна един-два такта.

— Уволнена си — каза на Ан.

— Много добре — отвърна Ан.

— И ще се погрижа никой друг да не те ангажира като рекламен агент.

— Много добре.

Ейприл Джун се изпъчи и тръгна към вратата. Там се спря за секунда, изгледа свирепо Ан, изгледа свирепо и мен и се изнесе.

Неприятно момиче. Не разбирам защо изобщо съм я харесвал.

Ан преряза въжетата и аз се изправих. Обърнах се към нея, отворих уста и пак я затворих. Имах намерение да й благодаря с цялото красноречие, на което съм способен, за възхитителното й поведение и затова че втори път ме спасява от силите на мрака, но лицето й ме спря.

Не се обливаше в сълзи, защото не беше от момичетата, които много циврят, но изглеждаше съкрушена и аз си представих какво трябва да е означавало за нея да загуби работата, за която положи толкова труд и на която залагаше много. Несъмнено скандалът беше доста неприятен.

И тя захвърли по дяволиите всичките си планове и мечти, само за да ме спаси от яростта на Е. Джун. Възхищението от смелостта и себеотрицанието й ме изпълваше и като капак на всички палачинки, които бях изял, заплашваше да ме задуши.

— Виж — казах доста недодялано, — ужасно съжалявам.

— Няма значение.

— Но за мен има.

— Всичко е наред, Джоузеф.

— Аз… аз не знам какво да кажа.

— Добре съм, скъпи ми Джоуи. Нали не очакваше да стоя настрана и да я оставя…

— Но ти си загуби работата.

— Ще си намеря друга.

— Но тя каза…

— Може би не като рекламен агент. Предполагам, че там има достатъчно влияние, за да ми подлее вода, но ще намеря нещо друго.

Внезапно ми хрумна нещо и това ми помогна да погледна нещата от по-добрата им страна.

— Но, разбира се, ти всъщност не се нуждаеш от работа. Нали ще се жениш — рекох, като трепнах, докато изговарях думите, защото мисълта за брака й ми бе неприятна почти колкото копие, пронизващо сърцето ми.

Тя ме погледна изненадано.

— Откъде знаеш това?

Трябваше да мисля бързо.

— А-а, ъ-ъ, Еджи ми каза.

— А, да. Той дойде да ти дава урок по дикция вчера, нали? Е, как мина?

— А, чудесно.

— Сигурно е така, щом вече сте минали на „Еджи“.

— Той има доста пари.

— Така е, струва ми се. Но за мен това няма значение, защото годежът е разтурен.

— Какво!

— Провали се. Снощи. Така че, ще трябва, както разбираш, да си търся работа. Имам чувството, че ще свърша като сестра в зъболекарски кабинет. Момичето, което помага на д-р. Б. К. Бъруош ми каза, че напуска. Може да ми дадат нейното място.

Нямах сили да проговоря. Какво гнусно предателство от страна на Еджи — да върже тенекия на това благородно момиче! А Ан, моята чудесна Ан, да разпилява прекрасните си възможности като участва в зъботегленето на Б. К. Бъруош — от тая мисъл гласните ми струни се вързаха на фльонга.

— Но няма да губим ценно време, като говорим за това сега — каза Ан. — Трябва да мислим какво ще стане с теб.

— С мен?

— Ами че да, гълъбче. Трябва да те уредим някак. Не можеш да се върнеш при мистър Бринкмейър.

Тук беше права. Като мислех за нейните неволи, бях пропуснал факта, че аз самият бях в не по-малка неволя. А и душевната агония да седя овързан на стол под ноктите на Ейприл Джун, беше помогнала да забравя. Когато една вбесена жена си плюе на ръцете и се кани да ти съдере кожата от бой, се концентрираш повече върху непосредствената опасност, отколкото върху по-далечното бъдеще. Сега, обаче, имах възможност да надникна и там.

— Божичко! — възкликнах.

— Голям проблем, а? Имаш ли някакви идеи?

— Мислех да замина за Англия.

— Англия?

— Ако, разбира се, мога да събера необходимите пари.

— Но защо Англия?

При стеклите се обстоятелства това беше доста труден въпрос.

— О, само си мислех за това.

— Добре, помисли сега за нещо друго, бедничкият ми. Определено ти идват най-смахнатите идеи, Джоузеф. Освен че няма при кого да отидеш, като стигнеш там, изобщо не можеш и да тръгнеш. Къде ти е паспортът? И смяташ ли, че ще продадат билет на момче на твоята възраст? Ще те задържат, ще ти задават въпроси и после ще те пратят обратно на мис Бринкмейър.

Не бях помислил за това. Като нахвърлях плана за отиване в Англия и установяване в Бидълфорд, признавам си, само бях очертал общия, широк щрих на нещата, като оставих детайлите за по-късно.

— Остава само едно. Трябва да си отидеш у дома при майка ти в Чиликот, Охайо. Така че, слушай. Аз самата не мога да те заведа, защото колата ми е взета под наем, но ще отида до най-близкия гараж и ще наема нещо, което да те откара до вкъщи. Майка ти може да плати, когато пристигнеш. Добре тогава, тръгвам. Довиждане.

— Довиждане.

— Ще се върна, за да те изпратя. Горе главата, Джоузеф. Скоро всичко ще е тип-топ.

И тръгна. В чинията имаше една останала палачинка. Изядох я без настроение. После усетих, че се задушавам, излязох от къщата и тръгнах безцелно по алеята, като подритвах всички камъчета, изпречили се на върха на обувката ми.

Беше ми казала „Горе главата“, но да пукна, ако е толкова лесно. Беше ме уверила, че скоро всичко ще е тип-топ, но бог знае кога ще стане това. Колкото повече размишлявах върху развоя на нещата, толкова по-злополучни ми се виждаха те.

Ако оставим неволите на Ан и се концентрираме върху моите собствени, какво беше състоянието? Безнадеждна любов гризеше сърцето ми и, без съмнение, щеше да продължава да го гризе. Но дори и ако изключим това, какво остава?

Бъдещето ми изглеждаше от черно по-черно. И преди не ме блазнеше много да бъда дете-звезда, когато всичките ми привички и предпочитания бяха насочени към третото графство, но даже и това щеше да е сто пъти по-добро, отколкото да съм бивша звезда, каквато бях сега.

От това да си идолът на американските майки все пак можеше да се извлече някакво слабо удовлетворение. Но сега бях лишен и от него. Ако разгледаме отношението на тези мичигански екземпляри, беше ясно като бял ден, че единственото чувство, което американските майки хранят към мен, е желанието да строшат някоя тухла в главата ми.

Вероятно ще трябва да се установя в Чиликот и да водя невзрачно съществуване с майката на Джоуи Кули. И макар той да ми бе казал, че неговата родителка готви отлично пържено пиле по южняшки, не мога да си изкривя душата, че ми потичаха лигите от тази перспектива. Знаете какво е да живееш с непозната жена. Трябва ти много време да се почувстваш уютно. Като начало е трудно да установиш общите вкусове и сродните теми на разговор.

С всичко това в главата си, нищо чудно, че като излязох на пътя, бях потънал в дълбок размисъл. Това, което ме извади от него, бе бибипкането на моторетка, която се приближаваше с бясна скорост. И докато се огледам, проклетото му превозно средство вече ме бе връхлетяло.

Имах време само да забележа, че мотористът е облечен в светлосив костюм и че чорапите му са пепелявосини и окончават с изискани велурени обувки. После прозвуча крясък и ново бибипкане, една от дръжките на кормилото ме цапардоса по главата, направих три премятания презглава и всичко потъна в мрак.