П. Г. Удхаус
Смехотворен газ (19)

19

Стоях втрещен. После се добрах, залитайки до леглото и седнах, все така втрещен. Нямах представа какво иска да каже малкият поразник с последните си думи, нито имах намерение да отделям от времето си, за да разгадая тайнственото им съдържание. Съзнанието ми бе изцяло заето с мисълта за страшното изпитание, което очаква любимата жената. Като прехвърлях в главата си чудовищното оскърбление, което замисля младият негодяй, стаята отново се завъртя пред очите ми. Кръвта ми се смръзна и душата ми потрепери от ужас.

И като говорим за души, това, което ме съсипва, е как, по дяволите, може той да има подобна душа. В първия ни разговор, ако си спомняте, бе споменал за майка си, която живее в Чиликот, Охайо. Тая майка е трябвало да го научи какво е добро и зло и да вдъхне в невръстните му гърди основите на кавалерството. Това е елементарното а-бе-це на майчинството. Знам, че ако аз бях майка, най-първото нещо, което бих направил, е да разясня на отрока си въпроса за уважението и почитта, които мъжкият пол дължи на по-нежния.

Но скоро изоставих тези мисли. Не беше време да седя отчаян по леглата и да размишлявам за майки. Ейприл трябваше да бъде предупредена и то без отлагане. Трябва да се добера до нея веднага и да я информирам, че ако лорд Хевършот, към който е започнала да храни чувства по-топли и дълбоки от обикновено приятелство, я посети в дома й и прояви желание да се приближи на по-малко от метър, то е наложително тя да се прикрие и отстъпи. Ако има възможност, хубаво е да вземе няколко елементарни урока по залягане и кълбо встрани за избягване на удара. Само така най-грациозният нос в Холивуд ще бъде спасен от бруталния набег, който би могъл да го остави закривен на една страна вовеки веков.

Две минути по-късно бях в телефонната кабинка и с треперещи ръце прехвърлях „Д“-тата в указателя.

Името й не беше там. Трябваше да се сетя, че номерата на големите звезди, не се отбелязват. Разбрах, че ще се наложи да ида лично до къщата й. Напуснах кабинката и налетях на мистър Бринкмейър.

Президентът на Бринкмейър-Магнифико Моушън Пикчър Корпорейшън явно се беше заел със задачата да приведе в действие програмата за хвърляне в кошчето за боклук на всякакви рединготи, колосани яки и тям подобни. Беше в свободен и удобен вълнен костюм, който спокойно можеше да е ушит в някоя шивачница за палатки, а вратът му бе увит с широк шал. Вместо гети, шляпаше с патъци като калъфи за цигулка, а в бутониерата си нямаше и следа от гардении.

В ръцете му обаче имаше цветя и той ми ги подаде.

— Здравей — рече ми приятелски. — Мислех, че си в стаята си. Тръгваме след минутка. Тъкмо бях тръгнал да ти дам това.

Погледнах го тъпо. Умът ми витаеше.

— Букетът — обясни той.

Махнах разсеяно с ръка, а той се засмя щастливо. Никога не бях виждал по-сияещ кинематографски президент.

— Господи! — възкликна той. — Докарал си се като труп на гангстер в погребално бюро. Приличаш ми на конте, заседнало пред входа на артистите. Божичко! Това ми напомни за старите дни. Когато бях в шивашкия бизнес, ходех пред входа на артистите с букет. Спомням си, веднъж…

Спрях го с властен жест.

— Историята на твоя живот по-късно, Бринкмейър, ако нямаш нищо против. Сега нямам време.

— Ъ?

— Страшно важен ангажимент. Въпрос на живот и смърт.

Той зяпна. Ясно беше, че е озадачен. Имаше вид на човек, който би оценил едно обяснение.

— Ъ? — зацикли отново той.

Признавам, че затанцувах като котка върху горещи керемиди. Нямах нищо против да си зяпа и да вика „Ъ?“, но проблемът беше, че докато правеше това, оставаше залепен на мястото си, а физиката му е такава, че затуляше целия проход. Нямаше място да се провра покрай него, а и не беше от ония, които могат лесно да се отстранят. А ако не побързам със спасителната си мисия, носа на Ейприл Джун няма да изкара и секунда, преди да стане на леща.

Какъв щеше да бъде краят, ако това безизходно положение бе продължило, не мога да кажа. Но за щастие от горния етаж долетя женски писък, който разцепи въздуха и накара небесата да затреперят. Веднага го познах — това беше писъкът на жена, която току-що е намерила жаба в спалнята си.

— Господи! — прошепна мистър Бринкмейър, цял треперещ, като че ли е чул тръбата на Страшния съд.

Обърна се, и хукна по стъпалата. Няма да е правилно да кажа, че ги прескачаше през едно, защото трябва да са минали тридесет години, откакто изобщо е можел да прескача нещо, но определено стартира с бързина, похвална за мъж с неговата талия. И тъй като препятствието между мен и вратата бе отстранено, аз самият форсирах доста силно и преди да преброите до три вече бях навън.

Там чакаше колата с шофьор, който седеше на кормилото вдървен като мотика. Потупах го по ръката.

— Откарай ме веднага до дома на мис Ейприл Джун.

Шофьорът беше четвъртит як мъжага с лице като тава с лой. Лице, което не може да заблуди наблюдателя. Като го видиш; ще си кажеш, че там седи бавно загряващ човек, и той наистина беше бавно загряващ. Погледна ме с оцъклени очи.

— Какво, какво?

— Откарай ме веднага до дома на мис Ейприл Джун.

— Домът на кого?

— Мис Ейприл Джун.

— Искаш да отидеш до дома на мис Ейприл Джун?

— Да. Веднага.

Той прехапа устни замислено.

— Ти отиваш в студиото.

— Да, но…

— Студиото — там отиваш.

— Да. Но…

— Беше ми казано да докарам колата и да ви взема с мистър Бринкмейър за студиото.

— Да, да. Но…​

— И не можеш да тръгнеш за студиото, докато мистър Бринкмейър не се приготви. Но ще ти кажа какво ще направя, докато чакаме — и той излезе от колата. — Ще ти рецитирам „Гунга Дин“. Виждаш ли. После ще идеш при стария и ще му кажеш: „Имате забележителен шофьор, мистър Бринкмейър. Струва ми се, че си прахосва таланта, като кара кола. Трябва да го вземете в киното.“ Слушай сега — приготви се шофьорът. — „Гунга Дин“, от покойния Ръдиард Киплинг.

Протестирах безмълвно, но не можеш да спреш почитатели на Ръдиард Киплинг с безмълвни протести. Той си пое дълбоко въздух и простря едната ръка. Другата държеше на корема си, без съмнение с цел самоотбрана. Заприлича ми на тава с лой повече от всякога.

— „Можеш да говориш за джин и за бира…“

— Не искам да говоря за джин и бира.

— „Щом си тук в тая спокойна квартира…“

— Искам да отида…

— „Но не е мигът далеч, и ти ще влезеш в кръвожадна сеч“ — обратно, искам да кажа…

Той отмести ръката, която лежеше върху корема и я вдигна — след като първо, обаче, беше свалил другата и я бе положил на корема си. Предполагам всички рецитатори се научават да вземат подобни предпазни мерки.

— „Сега в Индия е слънчево и топло…“ — тук той явно забеляза, че съм неспокойна публика, която трудно може да се задържи, и затова допълни: — „И така нататък, и така нататък“ — като че ли разбираше, че е нужно да ускори малко нещата. — „Туй бе на полка наш водачът, Гунга Дин“ — завърши той набързо.

Тук спря да си поеме въздух и аз използвах възможността да му предложа десет долара, ако ме откара до дома на Ейприл Джун.

Човек не би си представил, че в тия очи може да проблесне светлина, но проблесна.

— В теб ли са?

— Не.

— Така си и мислех. Имаше още „Дин! Дин! Дин! Ти тра-та-ра-та, Гунга Дин!…“

Вдигнах ръце — отказвам се. До красивата резиденция на Ейприл Джун на „Линдън Драйв“ имаше дълъг-дълъг път, и се надявах да не бъда принуден да го взема пеш, но виждах, че няма друга алтернатива. Като го оставих да бръщолеви, тръгнах сам по широкия свят.

Не бях минал повече от двеста метра, когато вниманието ми бе привлечено от едно „Хей“, което идваше откъм гърба ми.

Обърнах се и видях фигура в светлосив костюм и пепелявосини чорапи, като целият ансамбъл завършваше с елегантни велурени обувки.

В първия момент, след като го съзрях, си помислих, че гласът на съвестта трябва да е прошепнал нещо в ухото на малкото изродче. Случаят, обаче, не беше такъв. Първите му думи ми подсказаха, че не си е оттеглил още заявката.

— Изведнъж си спомних — обади се той, — че не знам адреса на Ейприл Джун. Предполагам, ти можеш да ми кажеш. Къде да намеря тая фльорца, братче?

Изгледах го с цялата си ледена ненавист, която имах на разположение. Да си мисли, че аз, който му бях казал, че обичам това момиче, ще седна да му помагам в гнусното начинание да я фрасне по муцуната, ми се видя връх на наглостта.

— Кажи ми — предложи той — и ще ти дам парите, които искаше.

— Не — отказах твърдо. Не се поколебах нито за момент. Според мен, човек, който продава жената, която обича, за злато, е гаден кърлеж. Не вярвате ли? Познавам и други мъже, които мислят същото. — Не. Категорично не.

— О-о, я хайде.

— Не. Устата ми е запечатана.

Челото му се смрачи. Никога преди не съм предполагал какъв грозен звяр ставам, когато се сърдя. Той така приличаше на горила в този момент, че нямаше да се изненадам, ако беше започнал да се удря в гърдите, както, струва ми се, правят горилите, когато нещата не вървят добре. Гледката беше смущаваща, но, колкото и странно да е, чувството, което изпитвах преди всичко останало, не бе ужас, а нови пламъци любов към Ейприл Джун. Разбрах, че момиче, което може да се реши на брак с лице като моето, е едно на милиони.

Той сви юмрук и пристъпи една крачка.

— Препоръчвам ти да изплюеш камъчето.

— Няма да направя нищо подобно.

— Представи си, че те фрасна по муцуната?

— Ще ти изляза насреща.

— Жестоко! И какво по-точно ще направиш?

— Мога да извикам за помощ — казах тихо. Посочих надолу по пътя. — Ще забележиш, че не сме сами. Виждаш ли онова момче, което стои до стълба? Ти замахваш, аз викам, и без съмнение то ще литне като вятър да доведе полиция.

Думите му го смутиха по-малко, отколкото очаквах и се надявах. Трябваше вече да изглежда порядъчно стреснат, но не беше. Даже хич не изглеждаше стреснат. Всъщност, забелязах, че се хили гадно, както съм виждал да се хилят някои на масата за бридж, когато извадят неочаквано коз.

— Твой приятел ли е?

— Не. Не съм го виждал никога. Но не се съмнявам в гражданската му съвест да извика помощ в случай на побой, дори и ако не познава лично жертвата.

— Един такъв бабаит?

Не бях загледал момчето чак толкова подробно, но сега го направих и трябваше да се съглася. Изглеждаше младеж със забележително развити за годините си мускули. Не че разбирах какво общо има това. Не бях намеквал, че очаквам помощ от самия него.

— Да — отвърнах. — Изглежда здравеняк.

— На бас, че е точно такъв. Слушай, да ти кажа ли нещо?

— Кажи.

Той се засмя злобничко.

— Ще ти кажа. Преди Джоуи Кули да стане идолът на Американските майки, това беше работа на едно момче на име Томи Мърфи, филмите му вървяха страшно. Тогава дойдох аз и той изпадна от каруцата. Никой повече нямаше нужда от него, договорът му не беше подновен и това наистина го вбеси. Точно тъй, направи го лют и бесен. Оттогава обикаля наоколо и говори, че иска кръвчицата ми и ще си я вземе. Да, сър, той и друг път се е опитвал да ме хване и, повярвай ми, ще трябва доста усърдно да поработиш с краката, за да му избягаш.

Като че ли ледена ръка ме стисна за гушата. Започнах да разбирам накъде бие.

— Това там до стълба е Томи Мърфи. Той прекарва по-голямата част от времето си в дебнене пред къщата, като се надява на най-доброто. Сигурно те е видял, че излизаш и те е проследил.

Ледената ръка стегна хватката си. Съвсем ясно беше, че като влязох в обвивката на това надарено дете, попаднах право в истинска джунгла, бъкаща от зловещи същества, които могат да скочат отгоре ти всеки момент. Преди да стана едно от децата-звезди в Холивуд, никога не съм предполагал, че водят живот от нескончаеми опасности. Не се изненадвах, че момчето така копнееше да избяга от всичко и да се върне в Чиликот, Охайо. Само мис Бринкмейър беше достатъчна, за да ти настръхнат косите. Прибави Томи Мърфи, и ще получиш нещо, което със сигурност ще ти дойде над козирката.

— Е, ако беше така добър да ми кажеш къде живее Ейприл Джун, щях да поостана малко и да те изпратя до вкъщи. Сега, обаче, няма. Просто ще си тръгна и ще те оставя сам с врага. Освен ако не промениш решението си и ми пуснеш адреса.

Не може да отречете, че ситуацията беше твърде изнервяща за един влюбен. Стрелнах с око този Мърфи. С което само потвърдих предишното си мнение. Казах вече, че изглеждаше здравеняк, и наистина беше. Един як, четвъртит младеж. Можеше спокойно да е син на оня лоен шофьор. И сега, като го огледах по-внимателно, беше лесно да забележа враждебност в погледа му. Няма да бъде прекалено силно, ако кажа, че ме изяждаше с поглед като тигър, тръгнал към обедната си пържола.

Пред очите ми всичко затрепери. И аз самият малко затреперих. Дали заради опасността, на която бях изложен, или заради опасността, на която Ейприл Джун беше изложена, но нямам нищо против да си призная, че целият се тресях.

Но Любовта победи Страха.

— Не — отсякох. — Категорично не.

— Наистина ли го казваш?

— Съвсем.

Той сви рамене.

— Дадено. Да бъде твоето. Е, сър, за нищо на света не бих искал да съм на твое място. Не, сър! Защото не е само Томи Мърфи. Като идвах насам, видях Орландо Флауър да души наоколо. Всъщност, може да се каже, че той е по-тежък случай и от Томи. Макар че не знам. Горе-долу — една стока. Така че за нищо на света не бих искал да съм на твое място. Както и да е, да бъде твоето.

И като се изкикоти зловещо, изчезна, а аз бях оставен сам-самичък на света.

Като казвам сам, искам да кажа, без да се брои гаднярът Мърфи, който се бе запътил към мен със скоростта на пантера. Очите му светеха стръвно — всъщност, проблясваха — или, може да се каже, лъщяха — и облизваше устните си.

Имаше вид на момче, чиито мечти са се сбъднали и звездният миг е кацнал на рамото му.