Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Laughing Gas, ???? (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
  • Няма
Характеристика
  • Няма
Оценка
5 (× 2 гласа)

Информация

Сканиране, корекция, форматиране
analda (2020)

Издание:

Автор: П. Г. Удхаус

Заглавие: Смехотворен газ

Преводач: Веселина Тихолова

Година на превод: 1995

Език, от който е преведено: английски

Издание: първо

Издател: ИК „Кронос“

Град на издателя: София

Година на издаване: 1995

Тип: роман

Националност: английска

Печатница: „Полиграфия“ АД — Пловдив

Редактор: Красимира Маврова

Художник: Борис Драголов

ISBN: 954-8516-10-1

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/8053

История

  1. — Добавяне

27

Когато дойдох на себе си, се намерих в канавката на пътя, със затворени очи и чувството за отвратителна цицина на тиквата. Някой говореше:

— Хей!

Първата ми мисъл бе, че съм в рая и това е някой ангел, който иска да се сприятелим, но бях така ангажиран с тиквата си, че не можех да погледна и да се уверя. Просто си лежах неподвижно.

— Хей — повтори гласът, — да не си хвърлил топа?

Само преди секунда щях да отговоря „Да“ без да се колебая, но сега в мен се прокрадна съмнение. Главата ми се проясняваше. След като се замислих малко повече, бях сигурен:

— Не — отвърнах.

За да приведа доказателство в подкрепа на това твърдение, открехнах очи. И погледът ми падна на нещо, от което ми секна дъхът.

За момент си помислих, че имам онова, как му викаха, халю…, абе започва с „х“. После главата ми се проясни още малко и разбрах, че не е така.

Пред мен стоеше малкият Джоуи Кули от плът и кръв. Нямаше начин да греша. Ето ги бермудите, ето ги и златните букли. В същия момент съзрях и собствените си крака, прострени някъде към хоризонта. Бяха дълги и мускулести, обути в светлосив панталон, окончаващ на глезена с пепелявосини чорапи, които се преливаха, така да се каже, в изискани велурени обувки.

Вероятно някои хора биха се шашнали. Преди ден-два и аз самият сигурно щях да съм шашнат. Но наситеният живот, който живеех напоследък, ми бе изострил способностите и фактите проблеснаха мълниеносно.

Бяхме си в старите кожи както преди.

Много лесно се разбираше как се е получило. Сблъсъкът беше свършил тая работа. Точно в момента, когато бях хвърлен в несвяст, и хлапето Кули трябва да е било хвърлено в несвяст и докато и двамата сме лежали, хвърлени в несвяст, сигурно сме извършили поредната си размяна. Нямах спомен за инцидента, но, без съмнение, се бяхме събрали в четвъртото измерение, бяхме обсъдили накратко нещата и решили, че ни се е предложила възхитителна възможност да се върнем към това, което, без да съм съвсем сигурен, се нарича statu quo[1].

— Я виж! — възкликнах аз възторжено.

След онова, което се случи между тоя фъстък и мен на последната ни среща, имах пълно основание да се държа малко хладно. Бяхме се разделили, ако си спомняте, в доста обтегнати отношения, след като той ми се присмя, сви рамене и ме остави със звяра Мърфи. Но аз се чувствах прекалено доволен, за да си виря носа. Просто греех срещу малкия поразник.

— Я виж, я виж! Не забелязваш ли нещо?

— Какво да забелязвам?

— Как какво, старото statu quo, ако това беше изразът. Не виждаш ли, че сме си пак старите ние?

— А, да. Това го разбрах. Как мислиш, че е станало?

Нямах време да го обмисля с подробности, разбира се, но му изложих идеите си, доколкото можах. Той кимна разбиращо.

— А-ха. По стария утъпкан път. Но не беше моя грешката — продължи, като в гласа му се прокраднаха враждебни отбранителни нотки. — Аз свирнах.

— Да бе.

— А ти защо така се шляеше насред пътя?

— Просто размишлявах.

— И изобщо как така си тука?

— Джордж, Еди и Фред ме доведоха.

— Кои са Джордж, Еди и Фред?

— Едни много прилични типове. Похитители.

Челото му се проясни.

— А, оная работа с отвличането? Добре мина, нали?

— Без засечки.

— И тука им е бърлогата? Оная къща в края на алеята?

— Точно така.

— И какво се случи?

— Е, дълга история. Започнахме с малка закуска…

Той възкликна:

— Закуска! Значи така било! Още в момента, когато се върнах в това тяло, разбрах, че нещо си му направил, откакто беше мое последния път. Чувствам го по-пълно. Като че ли е загубило онова усещане за празнота. Закуска, а? И какво яде?

— Наденички, а после палачинки.

Очите му светнаха.

— Остана ли нещо?

— Не можеш да побереш повече.

— Мога, и още как.

— Може да има нещо в кухнята. Умееш ли да готвиш наденички?

— Не съм сигурен. Но ще опитам. Може да има и малко бекон. И яйца. И масло. Ако ме чака връщане при мама Бринкмейър и при оная клауза Б в договора, ще трябва да се заредя.

Видях, че е дошло време, за да му кажа новината.

— Не бих се върнал при Бринкмейърови, ако бях на твое място.

— Какви ги дрънкаш. Имам договор за още три години.

— Не и сега.

— Ъ-ъ?

— Не си ли чел неделния вестник?

— Не. Защо?

— Хм, съжалявам, че трябва да ти го кажа — рекох, — но съвсем непреднамерено, ако знаеш какво значи тази дума, те насадих на пачи яйца.

И с няколко прости думи го запознах с положението на нещата.

Не трябваше да се безпокоя. Не съм виждал дете, така сияещо от удоволствие. Като предполагах, че новината за провалената му кариера ще го съкруши, съм се насочил в съвсем погрешна посока. Нищо подобно.

— Е, сър — изгледа ме той с обич, — ще кажа, че си ми направил голяма услуга. Не можеше да ми направиш по-голяма услуга, дори и да беше будувал нощи наред, за да я измъдриш. Не, сър!

Бях изненадан.

— Доволен си? И благодарен? — не можех да повярвам на ушите си.

— Точно така, доволен съм и съм благодарен. Вече не съм в играта. Сега мога да си ида право в Чиликот — гласът му секна, а въодушевлението му като че помръкна. — Всъщност, дали мога?

— Защо не?

— А как ще стигна там?

Махнах с ръка. И облекчението да мога да си махам с моята ръка бе направо върховно.

— О, всичко е уредено.

— Така ли?

— Ами да. След малко ще дойде кола, за да те вземе.

— Супер. Кой се сети за това?

— Ан Банистър.

— Така си и знаех. Какво момиче!

— А-ха.

— Момиче с глава на раменете си.

— И то каква глава!

— Обичам Ан.

— И аз.

Той изглеждаше учуден.

— И ти?

— Ами да.

— Тогава обичаш двете?

— Моля?

— Каза ми, че изпитваш същото към Ейприл Джун.

Потреперих.

— Направи ми услуга. Не ми споменавай повече това име. Колко прав беше, млади ми Кули! Каква безпогрешна преценка на характера. Това, че я нарече фльорца.

— Че е фльорца, фльорца е.

— Истинска фльорца.

— Фльорца и половина.

— Фльорца на ента степен.

— Точно!

— Точно!

По тоя въпрос се изяснихме доста добре. Преминах към следващия.

— Странно — казах, — че не си виждал неделния вестник. Не го ли четеш редовно?

Стори ми се, че нова сянка мина по челото му. Мисля, че изглеждаше малко объркан.

— А, защо, чета го — измънка, — наистина. Само че днес… бях възпрепятстван… така де.

— Възпрепятстван… така де?

— Да, прекъснаха ме… всъщност… преди да стигна до него.

— Кой те прекъсна?

— Онова ченге.

— Кое ченге?

Объркването му се засили.

— Ами, виж какво — започна той. — Има нещо, което трябва да знаеш. Възнамерявах да ти кажа по-рано, но се заприказвахме за други работи. Случи се така. Тъкмо си бях купил вестника тази сутрин и го разгръщах на улицата пред Градината на Хесперидите, когато изниква едно ченге на мотор и ме пита аз ли съм лорд Хевършот.

— На което ти отговаряш…?

— Точно така. Тогава той взема, че ме пипва за нападение над мама Бринкмейър. Случаят бил ясен, казва, защото, когато съм я преследвал около басейна, изглежда съм изтървал визитката ти.

— Мале мила!

— Именно. Но чакай. Още нищо не си чул. Нали знаеш онова твое чудно кроше, дето поразява от около осемнайсет сантиметра и върви малко наверев?

Залитнах.

— Нали не си…?

— Съм, съм. Бух в муцуната. Той се пльосна, а аз се метнах на моторетката му и отпраших. Бях се запътил към Мексико. И да ти кажа ли нещо? Ако бях на твое място и ако тая моторетка е още в ред, хм, бих си продължил пътя право към Мексико. Ако бях на твое място. Точно тъй. А сега мисля да вляза и да си чопна една наденичка. Твоите палачинки май нещо изтъняха.

Той се изгуби надолу по алеята, а аз запретнах ръкави да прегледам моторетката. Ако това мое тяло, за чии то прибързани действия отново трябваше да поема отговорност, бе раздавало крошета на ченгетата, разбирах, че съветът за прехвърляне оттатък границата с Мексико, е разумен.

Моторетката, обаче, представляваше покъртителна гледка. Истински миш-маш. Приключих с аутопсията и се обърнах. Не можех да спечеля свободата си, не и с помощта на тоз величав отломък от отминали епохи.

Размислих, че най-доброто, което мога да направя, е да изчакам наетата кола да вземе хлапето и да ме закара до онуй негово място Чиликот. Така поне ще съм в друг щат. Тръгнах към къщата, за да го попитам дали е съгласен. Намерих го готов да действа с един голям тиган. Каза, че нямал нищо против. Доволен от компанията ми, той бе достатъчно учтив да отбележи:

— Веднъж да минеш границата на щата, и си екстра. Там не могат да те докопат.

— Сигурен ли си?

— Разбира се, че съм сигурен. Ще трябва да те екстрадират, или както там се казва.

Отвън се чу клаксон.

— Хей — викна той, — някой идва. Ако е за мен, кажи, че още не съм готов.

Щукна ми тревожна мисъл.

— Ами ако е за мен?

— Ченгетата, така ли? Невъзможно.

— Ами, невъзможно.

— Добре де, ако са те, хлопни ги по муцуните.

Бях доста притеснен, когато се отправих към вратата и я отворих. Не притежавах простата детска вяра, че „бух в муцуната“ е лек за всички несгоди. Навън бе спряла кола и за мое огромно облекчение видях, че не е полицейска, а само една от онези стари очукани двуместни коли, така често срещани в Холивуд.

Някой се измъкваше от нея. Някой, който ми изглеждаше дяволски познат.

— Я гледай!

Разпознах посетителя. Беше братовчедът Еджи.

Бележки

[1] Statu quo (лат.) — по-раншното положение. — Бел.пр.