П. Г. Удхаус
Смехотворен газ (21)

21

Когато поисках да видя Ейприл Джун, икономът прояви известно съмнение относно уместността на моето допускане в покоите. Ейприл, обясни той, очаквала визита и му наредила да казва на всички посетители, че не си е у дома. За щастие, изглежда реши, че половин порция като мен едва ли може да се брои за посетител и след няколко секунди вече седях в дневната и се опитвах да си поема дъх.

Докато седях, ме заля вълна от носталгични чувства.

Толкова често си бяхме бъбрили с Ейприл в тази стая. Изслушвах я съсредоточено, когато ми разказваше за своите идеали и от време на време се включвах с още някаква информация относно английската социална стълбица и правото на графините да се явяват на вечеря преди съпругите на виконтите. Цялата атмосфера напомняше нейното деликатно присъствие и, не се срамувам да го кажа, въздъхнах замечтано. Всъщност, като се сетих колко безнадеждна е любовта ми, за малко да зароня горки сълзи.

Печалната ми меланхолия се засилваше и от вида на собствената ми снимка, поставена на почетно място върху бюрото й. Развълнувах се, отчасти от задоволство, разбира се, но доста повече от вледеняващ ужас при мисълта колко лесно, при такъв етап на интимност от нейна страна, настоящият лорд Хевършот ще може да се приближи на един юмрук разстояние от момичето. Ако не бях дошъл с предупреждението да стои нащрек и да се пази от лявата му ръка, неизбежно щеше да се случи най-лошото. Представях си я, неподозираща за скверните му кроежи, как скача с гальовен вик на радост при неговата поява и бърза напред незащитена, за да го поздрави. И после, както е застанала така, с очи, блестящи от любов… шат!

Ужасна картина! Направо може да те накара да потрепериш. И сигурно щях да потреперя още повече, ако в този момент в съзнанието ми не се прокрадна някакво смътно усещане, което не можех веднага да анализирам. И тогава ми стана ясно. Изведнъж осъзнах, че умирам от жажда. Дали заради топлия ден, или поради факта че неотдавна бях направил твърде енергична загрявка, но епиглотисът ми като че ли беше направен от шкурка. Вече се задъхвах като риба на сухо и ми се струваше, че ако ей сега не се добера до нещо влажно, ще издъхна в ужасна агония.

И едва-що се намърда тази мисъл в ума ми, когато забелязах, че всички наличности за едно скромно пиршество са подредени гостоприемно на масичката в ъгъла. Ето я добрата стара гарафа, веселият стар сифон, засмяната кофичка за лед, накратко — всичките му такъми. Сякаш ми кимаха с глава. Заклатушках се нататък като камила към оазис и започнах да си приготвям питието.

Разбира се, трябваше да се досетя, че ако желанието за няколко бързи е на лорд Хевършот, то вместимостта е на малкия Джоуи Кули. Но в този момент, признавам си, не ми дойде наум. Напълних една чаша и я пресуших на един дъх.

Май не ми се услади толкова, колкото бях очаквал, затова гаврътнах още една, за да проверя дали наистина ми харесва. После допълних чашата си, запалих от цигарите в кутията и се върнах на стола. Тъкмо бях седнал, когато усетих странно жужене в главата, съпроводено с неудържимото желание да му викна една песен. Това ме озадачи малко, защото, като изключим моментите в банята, по правило не съм голям певец.

Бях особено доволен да установя; че съм изключително гласовит. Всъщност, нямах и настроение да критикувам, но трябва да призная, че изпълнението ми бе възхитително. Номерът, който избрах, беше оня стар и изпитан шлагер „Песен за Итънските гребци“. Лееше се гладко като коприна, макар че забелязах тенденция, що се отнася до думите, да ги преплитам една в друга. Всъщност, след малко установих, че ми е по-удобно да заменя съществуващото либрето с „рам-тарам-та-рим-ти“ и „ала-бала-трала“. И тъкмо изливах душата си, размахвайки чашата и цигарата в ритъм, когато откъм гърба ми се чуха думите „Добър вечер“.

Прекъснах по средата на едно „рам-та“ и се обърнах. Установих, че към моята компания се е присъединила някаква възрастна дама.

— О, здрасти — ухилих й се аз.

— Добър вечер — повтори тя. Изглеждаше голяма душица, една такава мила и приветлива. Веднага я обикнах. Това, което особено ме привлече у нея, беше лицето й — приличаше досущ на един мой кон, към който бях много привързан. Това ме накара да се почувствам сред приятели.

Инстинктът на Хевършотови, когато видят нежният пол да влиза в стаята, където са седнали, е, разбира се, да се изстрелят от стола като ракети. Точно затова с не малка доза неудобство установих, че не съм в състояние да се подчиня на въпросния си инстинкт. Направих няколко опита, но всеки път се тръшвах обратно в стола. Старият кавалерски дух си функционираше на пълни обороти, но краката изглежда се бяха разхлабили при ставите.

— Хм, много съжалявам — рекох, — но май не мога да стана.

— Моля, не се безпокойте.

— Пристъп на ишиас, предполагам.

— Без съмнение.

— Или лумбаго.

— Много вероятно — изцвили тя благо. — Името ми е Помона Уикърли.

— Приятно ми е. Казвам се…

— О, няма нужда да ми казвате името си, мистър Кули. Аз съм ваша почитателка. Дошъл сте да видите мис Джун?

— Да, искам да я видя във връзка с…

— И сте й донесли тези прекрасни цветя — възкликна тя, като съгледа букета, който лежеше до стола и изглеждаше малко оръфан след последните си премеждия. — Колко мило!

Идеята да връча букета на Ейприл в знак на уважение не ми беше дошла, но сега разбрах, че би било чудесен ход.

— Мислите ли, че ще ги хареса?

— Сигурна съм. Изглеждате доста затоплен, мистър Кули. Много ли бързахте насам?

— Бързах, и още как. Истината е, че бях нападнат от разбойници. Има едно момче на име Томи Мърфи…

— О, Томи Мърфи ли ви преследваше?

— Вие знаете за Томи Мърфи?

— О, да. Цял Холивуд знае. Мисля, че доста хора са се обзаложили дали ще ви хване, или не.

— Много съмнителен вкус.

— Не ви хвана, предполагам.

— Само временно. Измъкнах му се. Измъкнах се още и на едно момче на име Орландо Флауър. Всъщност, измъкнах се на двамата. Струваше ми малко бърз спринт, разбира се, и както казахте, ето че се позагрях.

— И си приготвихте малко питие?

Изчервих се. Думите й ми напомниха колко съм бил небрежен.

— Мога ли да ви предложа няколко глътки?

— Не, благодаря.

— О, хайде де.

— Благодаря, наистина не искам.

— Сигурна ли сте?

— Съвсем, благодаря. — Малко рано е, мисля.

— Така ли? — изненадах се аз. — Ами! Точно обичайният час за едно подкрепително.

— Говорите като специалист. Често ли взимате това, което наричате подкрепително в този час на деня?

— О, доста често.

— Виж ти. Уиски?

— Неизменно уиски.

— А виждам, че също пушите?

— О, да. Всъщност, доста.

— Винаги цигари?

— Понякога цигари. Предпочитам лула.

— Виж ти. На вашата възраст?

Не я разбрах — вероятно защото жуженето в главата беше станало по-силно. Острият ръб на мозъка ми изглеждаше притъпен.

— Моята възраст? Защо, по дяволите, аз съм на двадесет и седем.

— Какво!

— Абсолютно. Навършвам двадесет и осем следващия март.

— Виж ти, виж ти, виж ти! Да не помисли човек!

— Не?

— Не.

— Не бихте си го помислила?

— Определено не бих.

Защо това трябваше да ми се стори толкова смешно, не знам, но наистина ми стана забавно и избухнах в неудържим кикот. Тъкмо си бях свършил дъха и се опитвах да си поема нов, за да продължа с кикотенето, когато вратата се отвори и влезе Ейприл. Изглеждаше супер, в някаква прозрачна материя, муселин, предполагам, или нещо подобно. Както и да е, беше прозрачна и пасваше страхотно на крехката й изящност.

Казах, че влезе, но всъщност не го направи изведнъж. Първо застана в очертанията на вратата, зареяна пред себе си в някакво красиво мечтание. В този момент, обаче, ми се отприщи вторият кикот и изглежда я удари като с куршум. Стресна се, като че ли беше настъпила кабарче.

— Ти! — каза тя и, странно, гласът й прозвуча като експлозив. — Какво правиш ти тук?

Отпих от уискито със сода.

— Искам да те видя по въпрос от жизнена важност — казах тържествено, но за голямо мое раздразнение това изречение излезе от устата ми като една дума. — Искам да те видя по въпрос от жизнена важност — повторих, като този път го разчлених малко.

— Донесъл ви е чудесен букет — намеси се мис Уикърли.

Букетът изглежда не пожъна големи овации. Не се чувствах достатъчно силен да се наведа и да го взема, но го джаснах напред с крак. Ейприл го погледна, както ми се стори, доста незаинтересовано. Изглежда нещо не й се нравеше. Преглътна един-два пъти, като че се опитваше да потисне някакво силно чувство.

— Е, не можеш да останеш — изрече накрая, като че ли с известно усилие. — Мис Уикърли е дошла да ме интервюира.

Това ме заинтригува.

— Ти да не взимаш интервюта, добра ми кобилке?

— Да. Работя за „Лос Анджелис Кроникъл“. Дали не бих могла да ви снимам?

— Карай смело.

— Не, не си сваляйте чашата. Стойте, както сте си. Цигарата в уста. Да, превъзходно.

Ейприл си пое дълбоко въздух.

— Може би — каза тя, — предпочитате да ви оставя заедно?

— О, не си отивай — настоях гостоприемно.

— Не, не — подкрепи ме мис Уикърли. — Бих искала да ви интервюирам заедно. Такъв чудесен шанс, да ви намеря така и двамата.

— Именно — съгласих се. — С един куршум — два заека. Дяволски добра идея. Давай — и затворих очи, за да мога да я слушам по-добре.

Следващото нещо, което си спомням, е, че като отворих очи, тиквата ми се беше прояснила. Онова мъгляво, странно усещане го нямаше. Предположих, че съм дремнал няколко минутки. Като изплувах на повърхността, говореше Ейприл.

— Не — ромолеше тихият й сладък гласен. — Никога не съм била от ония момичета, които мислят само за себе си и за кариерата си. За мен филмът е всичко. Работя изцяло за неговия успех, без да се замислям за личната изгода: В последния ми филм, например, много момичета биха възроптали срещу начина, по който продуцентът непрекъснато тикаше малкия Джоуи Кули отпред и му даваше най-добрите сцени — тук тя спря и изпрати една нежна усмивка по посока на моя милост. — О, ти се събуди? Да, говоря за теб, сладкия ми малък крадец на филми! — и ми изпрати още една дяволита усмивка, от която ми се прииска да падна в краката й, там и в този момент. — Не е ли един лошичък, лошичък малък крадец на филми?

— Последния съвсем определено ви го измъкна под носа — потвърди дамата с конското лице.

— Да не мислите, че не знам! — Ейприл зазвънтя със сребърно гласче. — Още от началото разбрах какво се опитва да направи продуцентът, но си казах: „Мистър Булуинкъл е много опитен. Той знае най-добре. Ако мистър Булуинкъл иска да остана в сянка заради доброто на филма — казах си, — с най-голямо удоволствие.“ Чувствах, че успехът на филма е единственото, което има значение. Не знам дали ме разбирате?

Мис Уикърли отвърна, че отлично я разбира и че това й прави чест.

— О, не — настоя Ейприл. — Аз просто съм артист. Ако си артист, преставаш да бъдеш индивидуалност. Ти ставаш само част от филма.

Тук свърши нейният дял в забавлението, защото в този момент мис Уикърли видя, че сънят е отлетял от клепачите ми, обърна се към мен и поиска да знае какво мисля аз за нещата. И тъй като така се случи, че имам строго определени възгледи за киното, оттук нататък разговорът премина под техния знак. Казах й какво мисля, хвърлих няколко лични критики върху водещите звезди — може би язвителни, но оправдани — с две думи, разкрих си картите. Приветствах възможността да оглася възгледите си, защото когато съм се опитвал да го направя в Клуба на Търтеите, от страна на публиката винаги се е усещала склонност да ми натъпчат устата с чорап.

Така че в продължение на десет минути формулирах едно добре аргументирано обръщение, а после мис Уикърли стана и каза, че е било много интересно и че ще има чудесен материал за утрешния брой, и че трябва да си тръгва, за да го напише. Ейприл я съпроводи до вратата, за да я изпрати, докато аз, като забелязах, че една от връзките на обувките ми се е развързала в неотдавнашния пробег, станах от стола и започнах да я завързвам.

И още бях наведен в изпълнение на тази задача, когато чух тихи стъпки зад гърба си. Ейприл се беше върнала.

— Само за секунда — казах й. — Ей сегичка…

Думите ми се заклещиха в гърлото. Защото докато ги изговарях, някаква пронизителна болка премина през цялото ми тяло. Изстрелях се напред и се врязах в канапето. За момент ми дойде наум, че е започнало едно от ония земетресения, които са такова често явление в Калифорния. Тогава жестоката истина си проправи път до ума ми.

Жената, която обичах ме бе изритала по задните части.