П. Г. Удхаус
Смехотворен газ (12)

12

Предполагам на всеки му се е случвало в един или друг момент от живота си да се събуди след кошмар, в който го преследват леопарди, дъвчат го канибали или нещо подобно. Поема си дълбоко въздух и си казва: „Ух! Какъв ужас! Добре, че беше само сън.“ Невероятно приятно усещане.

Точно така се почувствах на следващата сутрин, когато отворих очи за новия ден и си припомних последните събития. Като че ли от плещите ми се смъкна цяла планина. За около пет секунди облекчението беше удивително. „Гледай ти, наистина, какъв цирк. Сто процента фантастична история“. И тогава внезапно нещо в мене каза „тряс“.

Бях зърнал ръкава на пижамата си. По въпроса с пижамите винаги съм бил малко нещо придирчив. Не съм от ония, които просто се втурват в магазина и грабват каквото им падне. За мен обезателно трябва да са копринени, а също и с приятен, весел десен. А този ръкав, както би станало ясно и на най-тъпия и некомпетентен наблюдател, беше от някаква гнусна, боцкаща здравословна вълна. Да не говорим за цвета — отровно светло зелено като лицето на братовчеда Егремонт по време на закуска.

— Хей! — рекох си. — Какво, какво?

Бях видял една отвратителна ръчица, подаваща се от ръкава, и истината ме цапардоса по главата. Нямаше нужда да скачам от леглото и да се гледам в огледалото. Този крайник като на пиле говореше достатъчно. Бях информиран най-официално, че това, за което се заблуждавах, че било сън, изобщо не е. Наистина се бях превърнал цял, до последното копче, в проклетото хлапе Кули и за кой ли път си поставих въпроса: Какво ще се пръкне от всичко това?

Шокът беше толкова жесток, че лежах и не можех да помръдна, а очите ми блуждаеха по тавана. Като че играех боксов мач със селския ковач и бях влязъл в обсега на дясното му кроше.

Както и да е, не ми беше писано дълго да лежа и да предъвквам грозната истина. Денят на хлапето Кули очевидно започваше рано. Не мисля, че бяха минали повече от десет минути в пъшкане и охкане, когато влетя някаква секретарка с писалка и цял куп снимки за подписване. Последва я един масажист. После връхлетя друг масажист да ми намести чертите на лицето. А след това и фризьор, който ми нагласи къдрите.

Лежах изтощен и се чудех дали следващата точка в програмата няма да е правене на педикюра, или пък курс по ритмично дишане, когато вратата се отвори и икономът се представи на вниманието ми.

— Добро утро, сър.

— Добро утро — радвах се да го видя. Както и предишния ден, той ми подейства успокояващо. Гледката на това гладко, обло лице и опънатата жилетка имаха определено възстановителен ефект. — Ела и седни — казах гостоприемно, защото вече се бях примирил с факта, че спалнята ми е нещо като място за общуване на нациите. — Или само минаваш?

— Донесох ви Закуската, сър.

Това още повече повдигна духа ми, защото закуска в леглото си е закуска в леглото. Положителният процес продължи, докато той излезе и се появи отново с подноса, а аз видях, че всичко, което съдържа, е мляко, някакъв боклук, който изглеждаше като дървени трици и поредната партида от онзи гаден ошав. Чудесни новини за един стомах, който си е представял пържени яйца и бъбречета.

— Хей! — ревнах аз.

— Сър?

— Какво е всичко това?

— Обичайната ви закуска, сър.

— По дяволите! — все още бях разгорещен. — Добре, от мен да мине. По-добре от нищо, предполагам.

Той ме наблюдаваше състрадателно, докато ровех в дървените трици.

— Тежко е, сър, нали?

— Доста гадно.

— Казват, че това е, за да не наддавате.

— А, сигурно си имат оправдание.

— Наричало се балансирана диета. Но не ми е приятно, че съм принуден да поощрявам този, бих го нарекъл, спартански режим. Знам много добре какви са апетитите на младия господин.

— И аз също.

— Разбирам как се чувствате, сър. Може да сте много важна фигура в света на киното, но в края на краищата сте само едно малко момче, нали?

— Без много шансове да стане по-голямо с тия буламачи.

— Ако зависеше от мен, щях да ви оставя да ядете каквото си искате. Само веднъж сте млад.

— Два пъти.

— Сър?

— Нищо, нищо.

— Осмелявам се да кажа, че навярно ще се зарадвате на едно хубаво блюдо наденички.

— Моля те!

— Точно това ядат долу. Наденички и кифлички.

— Ще ме изтезаваш ли, икономе?

— Не, сър, само си мислех, че ако ми дадете малък хонорар като компенсация за риска да си загубя работата, бих могъл да успея да отмъкна малко и да ви ги донеса.

Ошавът загорча в устата ми като пепел. Не че иначе беше много по-различен на вкус.

— Нямам никакви пари.

— Никакви ли, сър?

— Нито стотинка.

Той въздъхна.

— Е, какво да се прави. Така се получава понякога.

Довърших ошава в мълчание и забих муцуна в млякото.

Мислите ми се въртяха около въпроса с парите. Ясно, тук беше същината на моите беди. Нямах мангизи в брой.

— Можеш ли да ми дадеш малко назаем?

— Не, сър.

Сърбах навъсено от млякото. Той въздъхна отново.

— Много мъка има по тоя свят, сър.

— Да.

— Погледнете мен.

Погледнах го, при това доста втренчено. Думите му ме изненадаха.

— Защо, нищо ти няма, дявол го взел. Ти си си екстра.

— Съвсем не, сър.

— Не дрънкай глупости, икономе. Сигурно си плюскал на корем тази сутрин, докато ти изхвръкнат очите.

— Да, закусих обилно, сър. Но дали закуската е всичко на този свят?

— Разбирам какво искаш да кажеш. Има и обяд. И вечеря.

— Говоря за носталгията от изгнанието, сър. Копнежа да избягаш от всичко това. Дълбокото отчаяние да живееш сред суета и блясък в този фалшив град, където трагедията дебне зад хилядите лъжовни усмивки.

— А, дебне, значи — рекох разсеяно.

Нямах настроение да слушам хорските истории за лошия им късмет. Отказвах да позволя на този иконом да ридае на рамото ми. Той изглежда очакваше да му хвана ръката и да бъда малката му майчица, но тая нямаше да я бъде.

— Сигурно се питате как съм се озовал тук, сър.

— Не, не се питам.

— Това е дълга история.

— Запази я за дългите зимни вечери.

— Много добре, сър. О, Холивуд, Холивуд — въздъхна икономът. Май не харесваше много това място. — Светъл град на неволи, където славата мами и изкушението дебне, където душата се гърчи в пещта на желанията, където улиците се къпят в печалните сълзи на изоставени девици.

— Я стига.

— Холивуд! Дом на подло величие и лъскаво мизерие, където безсмъртният огън гори за протегнатите крилца на невинния молец и красотата е разпната на жестокото колело на греха. Ако сте свършил с подноса, сър, ще го прибера.

И се измъкна с печален вид. Тъй като изглежда нямаше да имам повече посетители — един от ония бездейни моменти, които без съмнение настъпват чат-пат в света на бизнеса — станах от леглото, намъкнах ризата с къдричките и бермудите и слязох долу да видя как вървят нещата със семейство Бринкмейър.

Те явно бяха закусвали във вътрешния двор, защото в средата, до басейна със златните рибки, имаше маса с бяла покривка. Тя съдържаше остатъци от храна и сърцето ми се обърна, когато забелязах в една чиния изоставена безстопанствена наденичка. Преситени от удоволствия, лапачите не бяха успели да ометат всичко. Бяха оставили тази възхитителна наденичка.

Златните рибки гледаха очаквателно, очевидно с надежда да си получат пая, но моите нужди бяха по-насъщни от техните. Изядох това, за което нямаше други предявени искове. Златните рибки направиха физиономии, като че ли са глътнали кисела краставичка и се оттеглиха. А аз взех сутрешния вестник, който лежеше на масата. Изпитвах съвсем естествено любопитство да видя какво се говори за вчерашните събития. След като бях поел младия Джоуи Кули като текуща грижа с цялото си доброжелателство, неговите отзиви бяха и мои отзиви.

Ако този вестник беше благонадежден показател за потока на критическата мисъл, то пресата бе добра за мен. Като изключим камъка на сърцето и празнината в стомаха, не можех да не забележа със задоволство, че на практика бях изместил от първа страница всички световни новини. Имаше обичайните съобщения, че Президентът — добрият стар веселяк, Господ да го поживи — планира да похарчи един милиард долара от парите на хората за едно или друго. Но освен това, единствената новина, некасаеща Кули, беше параграф, сбутан в долния десен ъгъл, за откриването на статуята на Т. П. Бринкмейър, шеф на Бринкмейър-Магнифико Пикчърс Корпорейшън, което ще се състои днес от осемнадесет часа на терена на Бринкмейър-Магнифико.

Тъкмо бях започнал да разгръщам страниците за повече материал, като междувременно хвърлях по някое око към чиниите, да не би да е останала и друга наденичка, когато самият мистър Бринкмейър изплува откъм френския прозорец. Беше облечен в халат и приличаше на вързан с връвчица балон повече от всякога. Погледът му издаваше неспокойни мисли. Поразмота се из вътрешния двор, следван от колана на халата си, като потриваше нервно ръце.

— Добрутро — поздрави той.

— Добро утро.

— Чудесно време.

— Прекрасно.

Тук той издаде нещо между стон и кикот.

— Е, млади човече, днес е денят.

— Да — казах аз. Предположих, че намеква за оная история със статуята. — Голяма веселба ще бъде, няма спор.

— Ох, как ми се ще да е свършила!

Издаде още един от своите стонове и аз си помислих, че едно-две окуражителни слова няма да му дойдат зле. Стана ми ясно, че е от ония мъже, които избягват публичните изяви и празненства.

— Горе главата, Бринкмейър.

— А?

— Казах „Горе главата, Бринкмейър“. Не трябва да си нервен.

— Обаче съм. Знаеш ли какво? Тя казва, че трябва да си сложа редингота и колосаната яка.

— О, ще бъдеш красавицата на бала.

— И една гардения. И гетите. Ще се чувствам като натруфено чучело.

Той направи още една обиколка на двора.

— Гетите! — отправи към мен жален поглед.

Започна да ми писва цялата тая работа — всяка божа твар, която срещнех, искаше от мен да цункам болното място и да оправя нещата. Харесвах старчето, но си имах свои грижи.

— Не можеш да очакваш, че ще се появиш по гуменки и пуловер, добри ми човече — рекох доста нелюбезно, но, както казах, бях нервиран.

— Абе, знам това. Обаче гети!

— И по-достойни мъже от теб са носили гети.

Той продължи да циркулира.

— Знаеш ли какво? Половината от проблемите на света идват от това, че хората стават прекалено амбициозни. Не знаят кога трябва да се спрат.

— Умно го закова, Бринкмейър.

Това мое наблюдение изглежда го заби на място. Той се спря насред поредната си обиколка и ми хвърли един от своите погледи а ла бухльо бухлати.

— Какво беше това?

— Казах „Умно го закова, Бринкмейър“. Има много истина в това, което казваш.

— Приказваш малко странно тази сутрин — сбърчи чело той. После мисълта му изглежда се върна на предишното си място. — Слушай. И аз станах прекалено амбициозен.

— Така ли?

— Толкова си ми беше добре в шивашкия бизнес, че трябваше да си остана там. Но не. Нямах си работа, та отидох в киното. И гледай ме сега. Президент на организация на стойност нито цент по-малко от двадесет милиона долара…

Хрумна ми една идея.

— Що не ми заемеш малко, а?

— … и какво от това? Ето ме сега, принуден да се изтъпаня там с гети и хората да ме зяпат как мязам на бостанско плашило. Винаги е така. Излезеш само с едно, ама съвсем малко рамо пред другите и вече ти издигат паметници. Дебнат те, когато си с гръб. Трябваше да си стоя в шивашкия бизнес.

Забравих собствените си неволи. Всичко това ме беше разчувствало. Хрумна ми колко малко знае външният свят за недоволството, бушуващо в гърдите на всички, които срещах в Холивуд. Случайният наблюдател виждаше как тези гърди обикалят насам-натам и им завиждаше, предполагайки, че щом са добре осигурени с мангизи, трябва да са щастливи. А през цялото това време недоволството върши своето пъклено дело. В моя малък кръг Ейприл Джун искаше да бъде майка и съпруга. Джоуи Кули искаше да се върне в Чиликот, Охайо и да яде пържено пиле по южняшки. Икономът изобщо не си падаше по нищо. А този Бринкмейър въздишаше по шивашкия си бизнес. Каква ирония.

— Такива времена бяха! Всички приятели заедно, като детска тайфа… Подбирахме материи, надлъгвахме се с купувачите…

И щеше да продължи, струва ми се, още дълго да обсъжда темата, защото всичко говореше, че много му се е събрало на душицата, но в този момент мис Бринкмейър излезе от къщата и той глътна думите, които му бяха на устата. Взе да гледа глуповато. Аз също. Както винаги в присъствието на тази жена, усещах известен смут. Стояхме там и пристъпвахме от крак на крак. Като че ли бяхме двама приятели от скъпото ми старо училище, изненадани от директора как си пушат тихо и с наслада в някое ъгълче от терена за крикет.

— А, скъпа моя — ухили се старият Бринкмейър, — тъкмо си бъбрехме с младия Кули.

— О? — рече мис Бринкмейър.

Изглежда искаше да каже: „Всеки с вкуса си“. Огледа ме свирепо. Отровата на онази рогата жаба очевидно още действаше. Ясно беше, че няма причини да промени мнението си, че аз съм само измет от подземния свят.

— За паметника.

— Какво за паметника?

— О, говорехме си за него. Обменяхме идеи.

— Е, надявам се, че добре е разбрал какво трябва да прави. Нямам намерение да го оставя да оплеска всичко.

Аз трепнах съвсем видимо.

— Мили боже! Нали не съм замесен и аз в джамборето?

Бях доста разтревожен. Откакто престанах да бъда Реджиналд, лорд Хевършот, хората непрекъснато ми поднасяха някакво ново двадесет. Чудя си дали някога е имало дете с по-запълнен живот от Кули. Искам да кажа, нито един безгрижен момент. Ако не прави еди-какво си, е страшно зает еди-къде си.

Мис Бринкмейър протегна сърцераздирателно ръце към небето. Стори ми се някак трескава.

— О, не, мътните… Не ми казвай, че си забравил, след като репетирахме всяка дума и крачка…

Реших, че тука е нужна учтивост.

— О, не, съвсем не. Сигурен съм, че горе-долу ми е ясно. Но нали знаеш. Главата ми е пълна с толкова много неща. Има някаква съвсем мъничка възможност да съм забравил един-два момента от процедурата. Виж какво. Защо не прехвърлиш основните моменти от програмата и ще разбера дали съм запомнил.

Тя преглътна няколко пъти. Все още ми се виждаше малко развълнувана.

— Церемонията започва точно в шест.

— Да, това го знам.

— Докато текат речите…

— Аз имам ли реч?

— Не, ти нямаш и да не си посмял да се опиташ. Докато речите текат, ти стоиш отзад.

— Това е лесно. Съвсем по моите възможности.

— След речите следва откриването. В момента, когато мистър Хейз дърпа плаща на паметника, ти изтичваш напред с букета и го поднасяш на мистър Бринкмейър.

Намръщих се.

— Букет ли каза?

— Точно букет казах.

— Триста дяволи!

— За бога, толкова е елементарно! Или не е?

Елементарно, да. Мислех си само каква безценна двойка магарета ще изглеждаме. Искам да кажа, букети! А можех да забележа, че по този въпрос сме на едно мнение със стария Бринкмейър. Той не харесваше редингота. Не харесваше гарденията. Не харесваше гетите. Сложи като капак и златокосо детенце, което припка към него с букети и ще получиш нещо, което може да накара един застаряващ мъж да пожелае да се върне към шивашкия бизнес.

Метнах му един съчувствен поглед, който изглежда беше оценен.

— И докато му подаваш букета, казваш „Касиви цветенца за ваш, мистъ Бинкмейъ!“

Е, това не звучеше толкова зле. Разбира се, не беше някой поразяващ сценарий, но би могло да бъде значително по-лошо. От мене можеше да се иска да се обърна с пространно слово към множеството. Колкото и да не бях трениран в обръщения към обществото, чувствах, че почти сигурно няма да оплескам една такава кратка и бърза реплика.

Поклатих интелигентно глава.

— Разбирам. Да, ясно ми е. „Красиви цветя за вас, мистър Бринкмейър.“

Тя направи още веднъж упражнението с навеждането и протягането на ръцете. По всяка вероятност демонстрираше отчаяние. Цялото й поведение беше на човек, изпаднал в невъзможност да се справи с нещо.

— Господи помилуй! Ти наистина ли си тъп като гьон или само се опитваш да ме ядосаш? Не ти ли казах поне сто пъти? Не „красиви“, а „касиви“. Не „цветя“, а „цветенца“. Не „вас“, а „ваш“. И не „мистър Бринкмейър“, а „мистъ Бинкмейъ“. Би ли запомнил, ако обичаш, правилно репликата! Имахме съвещание след съвещание… всички най-високо платени сценаристи работиха върху програмата, а ти взимаш, че оплескваш всичко. Трябва да кажеш „Касиви цветенца за ваш, мистъ Бинкмейъ“. И запомни, нито сричка повече. Без остроумия.

— Дадено.

— За гегите ми, например — намеси се мистър Бринкмейър.

— Дадено.

— И не се хили. Усмихвай се, а не се хили.

— Дадено.

— И тогава задържаш.

— Кое, букета ли?

— Картината.

Това ме озадачи.

— Каква картина? Не си споменавала никаква картина.

Тя смени темата.

— Ти май плачеш да ти зашия един шамар.

— Не.

— Тогава не се опитвай да остроумничиш. След букета си казваш думите и задържаш картината.

— Иска да каже „Изчакваш“ — обясни мистър Бринкмейър.

— Именно. Задържаш. Изчакваш целувката.

Разтресох се от най-горната си букла до ноктите на краката.

— Целувка?

— На това място те целувам — изфъфли мистър Бринкмейър със странен задавен глас, като човек, говорещ от гробница. Зад очилата, очите му изглеждаха пусти и измъчени.

Все още треперех.

— Ти ме целуваш?

— Разбира се, че те целува. Като че ли не ти беше повтаряно отново и отново? Не разбираш ли ясен английски? Той те целува. Ще бъде много мила и затрогваща картина.

Тъкмо се мъчех да намеря думи, с които точно да изразя колко малко затрогваща беше тя за мен, когато се появи лакеят, който ми беше донесъл вечерята предния ден.

— Извинявам да можето би?

— Казвай какво има.

— Едно човек вратата — изрече лакеят, вече малко по-разбрано.

Мис Бринкмейър кимна.

— Трябва да е новият учител по дикция — и тръгна към изхода. — Нужно е да го упражните още веднъж, Теодор. Толкова е смотан, че сигурно и сега не го знае. Можеш да използваш кафеника като букет.

— Но няма нужда да репетираме целувката? — умолително я погледна мистър Бринкмейър. — Просто да прескочим целувката, а?

— Разбира се. Не вярвам да ти се иска да целуваш малкия плъх повече от абсолютно необходимото — изсъска мис Бринкмейър и с тези обидни думи напусна. Изчаках докато изчезне и фиксирах мистър Бринкмейър с ледено око.

— Бринкмейър — гласът ми беше нисък и твърд, — това твоя идея ли беше?

Той енергично отхвърли обвинението.

— Да пукна ако е моя! Що се отнася до мен, не бих те докоснал и с пинцета.

Точно това чувствах и аз.

— И аз така. И аз не бих те докоснал с пинцета.

Пулехме се един срещу друг с нещо като обич. Две сродни души.

— Какво ще стане, ако само се ръкуваме? — предложих аз. — Или би могъл да ме потупаш по рамото.

— Не, трябва да те целуна. Тя казва, че трябва. Ох, утре по това време вече ще е минало. Това е. И все пак, да бях си останал в шивашкия бизнес.

Все още бях потресен. Исках ясно да се посочи носителя на тази отговорност.

— Ако не е било твоя идея, чия беше тогава?

Той се намръщи.

— На оня твой рекламен агент… оня Буч… той го измъдри. Каза, че това е публичност, такава, каквато трябва да бъде, мътните го взели. А Бюла потвърди, че е страшна идея. Господи боже! Радвам се, че някой го е фраснал по муцуната. Много мистериозно, така се говори. Мистерия е как досега никой не се е сетил да го направи.

Сепнах се. Тези думи докоснаха позната струна в главата ми.

— Фраснат по муцуната? Някой наистина ли го е направил?

— Направил го е! Не прочете ли във вестника?

— Не и това.

— Гледай! — мистър Бринкмейър грабна вестника и го отвори на средната страница. Лицето му беше загубило своя измъчен вид. Беше станало почти весело, всъщност щастливо.

Взех вестника и пред очите ми попадна заглавието:

СТРАННО СЪБИТИЕ В МАЛИБУ

ДВАМИНА ПОВАЛЕНИ ОТ МИСТЕРИОЗЕН МАНИАК

„ФРАСНА НИ ПО МУЦУНИТЕ“ ТВЪРДЯТ ЖЕРТВИТЕ

Съобщението под заглавието гласеше:

„Известно време няма да има смисъл да се изпращат букети от рози на Козмо Буч, видния рекламен агент, или на Дъркан Марсупиъл, бележития продуцент, защото те няма да могат да ги помиришат. И двамата са си у дома с подути носове, вследствие от срещата им с тип, който по всяка вероятност е първокласен демон. Както Фауст някога е отбелязал, има моменти, когато човек се нуждае от сатаната, но двамата господа не са имали нужда точно от това, когато са се установили в малката уютна вила край морните морски вълни на Малибу. Те са играели на дама и не им е трябвало кибик.

СВИДЕТЕЛЯТ

Колкото до това какво точно се е случило, вашият кореспондент трябва да признае, че не е съвсем наясно. Козмо, запитан по телефона в късен час миналата нощ, беше неадекватен. Също и Дъркан. Всеки издаваше фъфлещи звуци, но с това не допринесоха много за изясняване на картината в очите на вашия кореспондент. За щастие, на бял свят излезе фигурата на свидетеля Джордж Д. Фрамптън.

СКОК ПРЕЗ ОГРАДАТА

Джордж не познава много маниаци, а този, по думите му, бил съвсем непознат. Описва го с внушителна физика и черти на горила и заявява, че бил облечен в светлосив костюм и велурени обувки, каквито носят по-издигнатите маниаци. Той прескочил ниската ограда, която разделя имението на Буч и брега и продължил към верандата.

СВЕТКАВИЧНО

Всичко станало, казва Джордж, светкавично. Маниакът се озовал с един скок на верандата и разпръснал всякакви надежди у играчите на дама, че може да е само един кибик, дошъл да им диша във вратовете и да им дава съвети, като светнал Козмо Буч право по камбата. А докато Козмо зовял Върховния съд да обяви този акт за противоконституционен, маниакът сторил същото и на мистър Марсупиъл. После напуснал през парадния вход.

УМСТВЕНО НЕУРАВНОВЕСЕН?

Цялата афера е обгърната в мистериозност. Всичко, което вашият кореспондент успя да измъкне от двете жертви, беше изявлението: «Той ни фрасна по муцуните». Те не бяха в състояние да предложат някакво обяснение. Не са срещали нападателя преди, нито — това е наше предположение — желаят да го срещнат отново. Всичко, което желаят, е нещо за облекчаване на подутините. Друга страна на мистерията — защо, ако е искал да удари някого, маниакът не е ударил Джордж Д. Фрамптън? Фактът, че след като е имал възможност да фрасне Джордж по муцуната, той не го е сторил, ни навежда на тревожни мисли. Дали местността не се кръстосва от умствено неуравновесен маниак?

Продължаваме да следим събитията отблизо.“

 

 

Мистър Бринкмейър, който четеше през рамото ми, отбеляза кисело:

— Не разбирам защо искат да го изкарат маниак? Защо маниак? На мен ми прилича на храбър рицар. Излязъл е с голи гърди напред и им е дал да разберат. Бих искал да срещна този смелчага.

— Аз също — рекох и това си беше самата истина. Искаше ми се да вляза във връзка с малкия Джоуи Кули без отлагане и да се разбера с него.

Защото бях прочел този откъс, както можете да се досетите, със смесени чувства, фактът, че човекът, отговорен за гореспоменатата целувка, си го беше получил по носа, съвсем не ми бе неприятен. Но това си беше нож с две остриета.

Колкото и дълбоко да се е настанила една душа в нечие чуждо тяло, забележете, тя не може да спре да се чувства отговорна за тялото, което някога е било нейно, преди някоя чужда душа да се настани в него. Не ти се иска новият наемател да му уронва престижа и да го излага пред хората.

Ако това продължава, беше само въпрос на време гербът на рода Хевършот да бъде опетнен от обстоятелството, че главата на фамилията е тикната в тъмнична килия за тридесет дни.

Разбирах много добре, че трябва да говоря с това дете като баща. Някоя по-опитна и мъдра глава трябваше да поприказва с него и да го посъветва да бъде разумен и сдържан.

Тъкмо стигнах до това заключение и влезе лакеят.

— Телефон можето би възможен — рече той.

— За мен? — попита мистър Бринкмейър.

— Не, благодаря, моля. За млад юноша.

— Точно така — намесих се. — Очаквах обаждане. Заведи ме до инструмента.