Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Laughing Gas, ???? (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
  • Няма
Характеристика
  • Няма
Оценка
5 (× 2 гласа)

Информация

Сканиране, корекция, форматиране
analda (2020)

Издание:

Автор: П. Г. Удхаус

Заглавие: Смехотворен газ

Преводач: Веселина Тихолова

Година на превод: 1995

Език, от който е преведено: английски

Издание: първо

Издател: ИК „Кронос“

Град на издателя: София

Година на издаване: 1995

Тип: роман

Националност: английска

Печатница: „Полиграфия“ АД — Пловдив

Редактор: Красимира Маврова

Художник: Борис Драголов

ISBN: 954-8516-10-1

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/8053

История

  1. — Добавяне

18

Ефектът от това разкритие беше, че голямата веселба около падането на мис Бринкмейър в басейна започна да ми нагарча. Разбрах, че е възникнала комплицирана ситуация. Беше твърде късно да ида и да си прибера жабите. Но ако стоях със скръстени ръце и оставех Природата да следва хода си, щеше да се стигне до неприятност от твърде голяма величина. Защото не беше положение, когато стигат някакви си извинения.

Накратко, мъчех се да реша какво да сторя и още бърчех чело в усилия да набележа някаква политика, когато влезе филипинският лакей.

— Съжалява да, вие идва не, моля несъмнено — каза той.

Въпреки че, както казах, бях малко шашнат, любопитството за момент надделя над възбудата ми.

— Я ми кажи — попитах, — говориш така, защото само това можеш, или и ти си от ония актьори, които май са наводнили къщата?

Той свали маската.

— Разбира се — изрече на безупречен английски. — Правилно си схванал, братче. Играя комедийни парчета и домашна мелодрама. В скоро време, ако успея да хвана стария мишелов сам и той не ми се изплъзне, ще му изстрелям такъв картечен монолог на диалект, че мистър Бринкмейър ще си строши краката от бързане да ми подпише назначението. Долу повечето от нас сме от професията.

— Да, знам. Я ми кажи — подхвърлих, все още надявайки се на чудо, — не си ли виждал Чафинч някъде?

— Той тръгна.

— Знам, че е тръгнал. Питах се дали не се е върнал.

— Не, той напусна. Обади ми се от гарата преди час и каза, че получил неочаквано наследство от леля си в Австралия и заминава за Ню Йорк. Щастливец.

Не мисля, че наистина съм се надявал много на чудо, но сега съвсем престанах. В светлината на тази информация от първа ръка нямаше никаква файда да се опитвам да гледам оптимистично. Интуицията ми не ме бе подвела. Кучето му с куче, както си и мислех, беше офейкал с парите на синдиката и иди го стигни. Изпъшках глухо и прокарах трепереща ръка през буклите си.

Както и да е, един от плюсовете на Джоуи Кули е, че никога не можеш да се безпокоиш за нещо твърде дълго, защото тъкмо се заемеш да го разрешиш, нещо още по-лошо се случва и трябва да прехвърлиш тревогите си върху него.

— Е, хайде, хлапе — каза ми лакеят, — давай газ.

— Моля?

— Сладураната ми каза да те заведа.

Точно в този момент престанах да се ядосвам за Чафинч. Ченето ми увисна.

— Иска да ме види ли?

— Нещо такова.

— Каза ли защо?

— Не.

— Беше ли случайно споменато за „жаби“?

— Не знам такова нещо.

Проблесна слаба надежда, че в края на краищата това няма да е ръката на съдбата. Тръгнах към стаята на мис Бринкмейър и установих, че си е легнала. До леглото стоеше мистър Бринкмейър. Дрехите, прострени върху леглото, бяха прибрани, а също и обувките със зловещото си съдържание. Къде бяха сложени, не знам, но изглеждаше очевидно, че най-лошото още не се е случило. Това така ми повдигна духа, че наперих гребен.

— Я виж, я виж, я виж — рекох аз, докато влизах с танцова стъпка, потривах ръце и се хилех съчувствено. — И как сме сега, как сме, а, а?

Нещо кишаво ме удари в лицето. Пациентката беше хвърлила по мен грейката си. Разбрах какво се е случило. Бях прекалено весел. Винаги съществува такава опасност.

— Ще спреш ли да се хилиш и да се кикотиш! — кресна тя.

Старият Бринкмейър, добрият човечец, се опита да уталожи духовете.

— Нервна е — каза извинително. — Преживя силен шок.

— Не се и съмнявам — съгласих се, като изтрих усмивката, след като не мина с голям успех, но оставих съчувствената нотка. — На всеки ще му се разклати нервната система, като го лашкат в плувни басейни. Като видях какво става, си рекох…

— Видял си?

— О, да.

— Ще можеш ли да идентифицираш негодника?

— Маниака — поправи я мистър Бринкмейър, който държеше на точността. — Трябва да е бил оня маниак, за който четохме във вестниците.

— О, нищо по-лесно. Нисък слабоват човек с деликатни приятни черти.

Мис Бринкмейър изсумтя.

— Нищо подобно. Беше огромен и приличаше на горила.

— Не мисля така.

— Пфу! — изпуфтя мис Бринкмейър с оная страст, която демонстрираше винаги в моята компания. — Това дете е идиот.

Мистър Бринкмейър отново се зае с уталожване на духовете.

— Това е идея — рече. — Да не би наистина да е било горила?

— И ти си идиот — сопна се мис Бринкмейър. — По-голям от детето.

— Мислех си само, че сега снимат един филм за дебрите на Африка…

— О, защо не вземеш да се гръмнеш — прекъсна го мис Бринкмейър с отпаднал глас.

— Какво пък, някоя от горилите може да е избягала — настоя мистър Бринкмейър почтително. — Както и да е, полицията скоро ще е тук. Може би ще намерят улика.

— А може би няма — допълни мис Бринкмейър, която май не вярваше много на въпросната служба. — Но да оставим сега това. Исках да ти кажа следното: отложих Мичиганските майки.

— Какво! — нададох вик. Страхотна новина. — Прати ги да си ходят по живо по здраво в Мичиган, а? Чудесно. По-добро не можеше да направиш.

— Не говори като малоумник. Разбира се, че не съм ги пратила да си ходят обратно в Мичиган. Отложих приемането за утре. Днес съм прекалено разстроена, за да ги посрещна.

— И не може да дойде на откриването на статуята — обади се мистър Бринкмейър. — Много лошо. Много лошо.

— Разбира се, че не мога. Да се надяваме, че ти и детето няма да оплескате цялата работа. Е, това е. Отведи го — обърна се тя към мистър Бринкмейър, после затвори очи след един кратък страховит поглед към мен и се отпусна изнурено на възглавниците. — Като го гледам, ми става още по-зле. Мисля, че е заради тъпия му поглед. Отведи го в стаята му и го дръж затворен, докато стане време за студиото.

— Да, скъпа. Много добре, скъпа. А ти се опитай да изкараш един хубав, дълъг сън.

И ме изведе. Изражението му, докато не затвори вратата след нас, беше спокойното, сериозно изражение, прилягащо на един брат, който стъпва на пръсти около леглото на болната си сестра. Нищо не би могло да бъде по-изрядно. Но навън в коридора чертите му се отпуснаха, а когато влязохме в спалнята ми, той грейна като слънчице и ме потупа по гърба.

— Хип-хип ура!

Потупването беше така сърдечно, че ме изпрати на пода. Изправих се с помощта на един шкаф и го погледнах въпросително.

— Моля?

— Тя няма да е на откриването.

— Е, и.

— Знаеш ли какво значи това? — каза мистър Бринкмейър, като се опита да ме потупа отново, но не улучи за няколко сантиметра благодарение на пъргавите ми крака. — Значи, че няма да си сложа редингота и колосаната яка.

— О?

— И няма да си сложа гардения.

— О?

— И няма да си сложа гегите.

Ентусиазмът му се оказа заразен.

— И целувката — викнах. — Ще съкратим целувката.

— Разбира се.

— Само едно любезно кимване с глава.

— Точно така.

— Всъщност, защо да не елиминираме цялата досадна част с букета?

Но изглежда той не беше готов да ме последва чак толкова далече. Поклати глава.

— Не. Мисля, че ще трябва да запазим сцената с букета. Това е едно от нещата, за които репортерите със сигурност ще пишат, и ако тя не го види утре във вестниците, ще задава въпроси.

Виждах, че е прав. Тия президенти на кинематографски корпорации не са вчерашни.

— Да — съгласих се. — Вярно е.

— Но без целувки.

— Без целувки.

— И без колосани яки, без гардении и без гети. Хип-хип ура! — провикна се мистър Бринкмейър отново и с бодра стъпка се оттегли.

Няколко минути след това аз крачех из стаята във възбудено състояние. Бъдещето, вярно, не бе загубило напълно мрачните си аспекти. Ония Мичигански майки бяха просто отложени, а не съкратени, носът на статуята си оставаше червен, както и преди, и две от жабите ми бяха все още на свобода. Но досега съдбата вече ме беше научила да съм благодарен за всяка малка троха късмет и мисълта, че няма да бъда целунат пред хората от Т. П. Бринкмейър беше достатъчна, за да ме накара да се разскачам из стаята пъргав като жребче и лек като перушинка.

И още го правех, когато ме сепна вратата на шкафа, която полека се отваряше. След секунда се показа и едно лице. Лице, което дори и с наскоро обръснатата си горна устна, не се затрудних да разпозная.

— Здрасти — каза хлапето Кули, измъквайки се. — Как е хавата?

Вълна на възмущение се надигна в гърдите ми. Не бях забравил как се държа по телефона.

— Остави сега хавата — изскърцах със зъби. — Как, по дяволите, тряскаш така слушалката, когато говорим по телефона? Какво става с парите?

— Какви пари?

— Казах ти, че ми трябват пари, за да се измъкна.

— А, значи искаш пари, така ли?

— Разбира се, че искам пари. Ясно е като бял ден. Ако не ги намеря следващите два часа, с мен е свършено.

— Разбирам. Е добре, нямам в себе си, но ще ти изпратя по-късно.

Изглежда бях преценил погрешно младежа.

— Наистина ли?

— Разбира се. Не му мисли повече. Я кажи, чу ли гюрултията в градината? Какъв късмет — да я заваря там сама. Не предполагах, че ще стане толкова бързо. Всъщност, изобщо не съм дебнал нея. Дойдох да си взема тефтера — той млъкна. — Е-хей! Чуй това. Трябва да са ченгетата.

Долу се чуха гласове. Първият беше на мистър Бринкмейър. Той обаче беше заглушен от едни други гъгнещи трели, които обикновено излизат от гърлата на стражарите. Веднъж ако си чул пътно ченге да ти иска книжката, вече не можеш да сгрешиш в разпознаването на материала.

— По-добре се изпарявай — посъветвах го.

Но той не показа безпокойство. Видът му беше на човек, който държи положението в ръце.

— Не, сър, тук съм в безопасност. Това е последното място, където ще търсят. Сигурно си мислят, че вече съм на километър. Малко ще се помотаят наоколо, после ще си идат, ще заложат клопки и ще претършуват града. Е, братче, какъв купон! Прекарвам си страхотно. Хип-хип! Ония двамата вчера, няколко режисьора тази сутрин и сега мама Бринкмейър. Това наричам аз добра бухалка. А как е при теб?

Приятно беше да можеш да си излееш тревогите в загрижено ухо. Разказах му за Чафинч и той прояви подобаващо съчувствие. Казах му за жабите и той отвърна, че каквото и да се случи, поне ще имам успокоението, че делата ми са били честни и мъжки. Когато му казах за уволнението на Ан, той махна с ръка.

— Нищо й няма. Скоро ще става рекламен агент. Хей, май трябваше да те осведомя за това.

— Тя ми каза.

— А, така ли? Е, добре тогава. Надявам се работата да се опече, защото Ан е от най-добрите. Не ми каза на кого ще става рекламен агент, но струва ми се е на някоя от големите звезди. Така че, всичко е наред.

Можех да го информирам, че бъдещият работодател на Ан е Ейприл Джун, но реших, че е по-разумно да се въздържа. Опитът ме беше научил, че всяко споменаване на Ейприл Джун предизвиква някоя гнусна забележка от негова страна, което не можеше да не хвърли сянка върху новосъздалата се помежду ни близост. Не исках да се налага да го смъмрям за някое злостно изказване, когато беше наложително да е благоразположен и да няма извинение за промяна на решението относно парите. Затова само казах предпазливо: „О-о, а-а“, и обърнах разговора към въпрос, който представляваше голям интерес за мен, а именно мистерията с пъпчивия.

— Я, слушай. Бях в градината преди малко. Едно момче с пъпки по лицето изникна на оградата и каза „Ей, ч-ч-ш!“. Кой може да е бил? Изглежда те познава.

Той се замисли.

— Пъпки?

— Да.

— Какви пъпки?

— Обикновени пъпки. Пъпчиви пъпки. И имаше червена коса.

Лицето му просветна.

— Май се сещам за кого говориш. Трябва да е бил Орландо Флауър.

— Кой е той?

— Един от ония некадърни актьори, които завиждат на гения. Не му обръщай внимание. Той не влиза в сметката. Бяхме заедно в един филм и си мисли, че съм подкупил шефовете да му клъцнат най-хубавите сцени. Каза ли нещо друго, освен „Ей, Ч-ч-ш“?

— Нарече ме „малкия лорд Фаунглерой“.

— Да, точно Орландо Флауър е бил. Винаги ме нарича малкия лорд Фаунтлерой. Няма какво да му се връзваш. Обикновено мятам портокали по бедния мухльо.

— Какво невероятно съвпадение! И аз мятах портокали.

— От това по-добър ход — здраве му кажи! Карай все така. Дай му да се разбере — той спря и се приближи до прозореца, оглеждайки осторожно района долу. — Е, изглежда ченгетата са били отбой. Май ще трябва и аз да се пръждосвам. Само първо ми дай тефтера.

— Тефтера?

— Разбира се. Нали ти казах, че съм дошъл за него.

— Какъв е тоя тефтер?

— И това съм ти казвал. Не помниш ли? Когато бяхме в чакалнята. Тефтерът, в който си записвах имената на хората, които имам намерение да фрасна по муцуната.

Погледнах го загрижено. Старите ми тревоги за уронения престиж на Хевършот отново се задействаха. Неговите праотци може да са били всякакви, той обаче сега е глава на фамилията и всяко приземяване в затворническата килия би се отразило пагубно на гордото име Хевършот. И без друго вече бе изпаднал в състояние на уязвимост от разпоредбите на закона, като бе извършил нападение върху личността на един рекламен агент, един продуцент, двама режисьори и мис Бринкмейър, а сега ето че замисляше нови изстъпления.

— Не, ти не искаш да фраснеш по муцуната и други хора — настоях аз.

— О, да, искам да фрасна по муцуната още много хора — опъна ми се той разпалено. — Какъв е смисълът да имам тая твоя златна лапа, ако не я използвам? Има маса хора в тоя списък, но не мога да си ги спомня. Хайде, давай го.

— Не знам къде ти е проклетият тефтер.

— В джоба ти.

— Къде, в тоя джоб?

— Точно така. Бръкни се, братче.

Бръкнах, както ми бе казано, и намерих предмета. Беше една доста елегантна брошурка, приятно подвързана с мека кожа и със сребърни гълъби отпред. Той го грабна с подчертано задоволство.

— Евала, младши — каза ми. — Луела Парсънс ми го подари за Коледа — добави, като го милваше гальовно. — Каза ми да си записвам красиви мисли в него. Точно това и направих. Пълно е с красиви мисли. Благодаря. Чао.

И тръгна към прозореца.

— И веднага ще изпратиш парите по някого, нали? — напомних му. Исках тоя път да сме наясно.

Той се спря, с единия крак върху перваза.

— Парите?

— Парите, които ще ми дадеш.

Той се засмя от сърце. Всъщност, засмя се като зла хиена.

— Я слушай, беше само майтап това, че ще ти дам парите.

Завъртя ми се пред очите.

— Какво!

— Ами да. Беше една малка тенекия. Избудалках те, за да се докопам до тефтера. Ще бъда голям баламурник, ако ти дам пари. Искам ги всичките за себе си — той спря. Беше разлистил страниците на тефтера и доволна усмивка озари лицето му. — Пусто да остане! Какъв тъпак съм! Представи си, да я забравя! Не знам дали ми вярваш, но съвсем ми беше излязло от главата, че една от ония, които винаги съм искал да фрасна по муцуната, е Ейприл Джун.

Отново ми причерня пред очите. Детето, тефтерът, стаята започнаха да се въртят около мен. Като че ли тия страшни думи ме удариха с юмрук в диафрагмата.

Докато изговаряше отвратителното си изявление, целият ми ум беше зает с ужаса от гнусното предателство по отношение на финансите. Не ми беше хрумвало, че има още по-черни дълбини на низостта, които може да достигне. Всички мисли за пари се стопиха. Нададох задавен вик.

Той цъкаше с език и се гълчеше:

— Какво правя, губя си времето с всички тия дребни риби, когато трябваше да й дам заслуженото веднага. Е, тръгвам да се погрижа сега.

Успях да проговоря.

— Не, не!

— А?

— Ти няма да направиш това!

— О, съвсем определено ще го направя.

— Ти демон ли си, или какво?

— На бас, че съм демон. Не четеш ли вестници.

Пъхна тефтера в панталона си, прекрачи и с другия крак през перваза и изчезна.

Секунда по-късно главата му се появи отново.

— Хей, знаех си, че имаше нещо, което трябва да ти кажа. Пази се от Томи Мърфи.

И се изпари отново. Чу се драскане и тъп звук. Беше скочил на земята и тичаше през глава към мерзката си мисия.