П. Г. Удхаус
Смехотворен газ (25)

25

Не си спомням друг път да съм виждал трима брадати типове така сгащени натясно. И нищо чудно. Не знам много за похитители, но предполагам не се случва често жертвата да се обърне срещу тях и да ги постави в такава ситуация. Беше ясно, че на Джордж, Еди и Фред това им дойде като гръм от ясно небе. Те скочиха на крака и зяпнаха насреща ми.

Пръв проговори Фред.

— Хей! — викна той. — Внимавай какво правиш с тоя пищов!

— Не те ли е учила майка ти, че е опасно да се насочва пистолет към хората? — попита Еди строго.

А Джордж искаше да знае дали постъпвам правилно. Така ли, запита той, се държа винаги?

Всичко това, разбира се, доста ме стресна. Не понасях укора в очите им. Искам да кажа, че само преди минута бяхме приятели и не можех да отрека, че бях натъпкан до пръсване с техните палачинки. С други думи, стана малко като оная история с почетния гост на банкета, който станал от мястото си и взел да мята чинии. Изпитваш същото неудобство.

Само че аз превъзмогнах моментната слабост и отново бях твърд като скала.

— Не ми пука — заявих строго. — Не трябваше да ме отвличате. Дяволски гаден номер, да отвличате хора. Питайте, когото искате.

Те изглеждаха шашнати. Особено Джордж.

— Ама не ти ли казаха? — попита той.

— Какво да ми кажат?

— Джордж пита не те ли осведомиха — обясни Еди. — Не те ли осведомиха, че това е само рекламен трик.

— Какво!

— Една от ония малки шмекерии за пресата — каза Джордж. — Дамата дойде при нас…

— Каква дама?

— Не разбрахме името й, но тя ни каза: „Аз представям еди-коя си звезда.“, нали разбираш!…

— Каква звезда?

— И нейното име не разбрахме. Но изглежда дамата, която дойде при нас, е рекламен агент на някоя голяма звезда и искаше от нас да те отмъкнем, разбираш ли, и да те скрием някъде, нали така — и после, когато всички американски майки хукнат и се завайкат: „О, боже! Не може ли някой да спаси скъпото ни момченце?“, тази голяма звезда ще дойде и ще те избави, разбираш ли, и това ще я вкара на първа страница.

Пуснах една скептична усмивчица. На мен не ми минават тия щуротии. Може да съм магаре, но не съм тъпо магаре.

— Хайде де! Много правдоподобна история!

— Вярно е — настоя Еди. — Тебе лъжа, мене истина…

Пуснах още една усмивчица.

— Пълна измама, драги.

— Но…

— Ако това беше само рекламен трик, защо просто не ме помолихте тихо и цивилизовано да дойда с вас, вместо да ме накиснете до уши в проклетия хлороформ?

Джордж погледна укорително към Фред.

— Ето ти сега! Видя ли?

Еди също погледна укорително към Фред.

— Ето ти сега! Видя ли?

— Знаех си, че тоя твой хлороформ ще ни вкара в беля — каза Джордж.

Брадата на Фред провисна. Ясно беше, че преживява дълбоко положението си. Измънка нещо за някаква техника.

— Не вярвам нито на една дума — упорствах аз. — Говорите за някакъв рекламен агент, а не й знаете името, и говорите за някаква голяма звезда, а и нейното име не знаете. Никога не съм чувал нещо така дяволски плитко скроено. Не — заключих аз, цялата работа се свежда до следното — вие сте само едни мръсни мискини, които ме отвлякоха за пари. Хайде сега, ходом марш към мазето, ако имате мазе, а после ще се обадя на полицията и ще направя оплакване.

Това наистина ги стресна. Не е лесно да си съвсем сигурен, когато става дума за брадати до веждите мъже, но струва ми се, че пребледняха.

— Не, виж, не прави това — взе да ме увещава Джордж.

— Не можеш да направиш това — помоли Еди.

— Да, мога — отвърнах. — И ще го направя.

— Какво, след всичките тия палачинки? — каза Джордж.

— Палачинките нямат нищо общо с това — сопнах се сприхаво, защото знаех, че тука ми е слабото място. Ясно ми беше, че в известен смисъл пристъпвам свещените закони на гостоприемството, което, всеки знае, е лоша постъпка и който я повтаря често, цялото графство му обръща гръб. Промених решението си за обаждането в полицията. Запазих непокътнато строгото си изражение, но вътре в себе си реших, след като ги заключа в мазето, просто да се чупя и да му сложа точка.

Като не можеха да ми прочетат мислите, обаче, разбойниците продължаваха да нареждат.

— Олеле! — каза Еди.

— Божичко! — каза Фред.

— Ако наистина се обади на ченгетата — каза Джордж, — знаете ли какво ще се случи?

— Олеле! — каза Фред.

— Божичко! — каза Еди.

— Ще ви кажа какво ще се случи — каза Джордж. — Ще оперем пешкира. Дамата, дето ни нае, нали така, ще се закълне, че никога не е правила такова нещо, разбираш ли, и така, къде отиваме ние? В пандиза с предявено обвинение за отвличане.

— Олеле! — каза Фред.

— Божичко! — каза Еди.

После спряха за малко и се замислиха.

— Струва ми се — каза накрая Джордж, — че някой от нас трябва да се хвърли върху него и да му вземе пищова.

— Точно така — съгласи се Фред. — Ти му се хвърли, Еди.

— Ти му се хвърли, Джордж — каза Еди.

— Ти му се хвърли, Фред — каза Джордж. — Или, я слушайте, ще го направим честно, така че да няма оплаквания. Ще броим. Ала-бала-ница, турска паница, ой гиди Ванчо, наш капитанчо… На теб се падна, Фред.

— Давай, Фред — насърчи го Еди.

— Да, няма смисъл да губим време — присъедини се Джордж. — Направи един от твоите бързи скокове.

— Като леопард — рече Еди.

— Да, хм, знам, ама вижте… — заусуква Фред.

В този напрегнат момент се чу глас.

— Какво е всичко това?

На прага стоеше Ейприл Джун.