П. Г. Удхаус
Смехотворен газ (23)

23

Едно възмутено изпръхтяване ми подсказа, че благородната й природа е дълбоко развълнувана. Дори в сгъстяващия се мрак можех да видя, че очите й мятат искри.

— Тия малки кръвопийци — каза тя. — Нараниха ли те Джоуи, миличък?

— Ни най-малко, благодаря.

— Сигурен ли си?

— Съвсем. Нямаха време. Благодарение — промълвих с топло чувство в гласа, — на твоята бърза намеса. Беше чудесна.

— Наистина побързах. Помислих, че ще те убият. Кои бяха?

— Томи Мърфи и Орландо Флауър.

— Ще им откъсна главите като на пилета.

Аз също си мислех, че малко късане на глави ще им дойде добре на малките изчадия и съжалявах, че на практика е неприложимо.

— Ама и ти добре ги подреди с тия два ту паника — похвалих я. — Сториха ми се доста яки.

— Точно такива бяха. Едва не си изкълчих китката. Не знам дали беше Томи или Орландо, но някой от тях има тиква като камък, да го вземат мътните. Е, добрият край оправя всичко. Я, стой! Нали каза, че не са те наранили?

— Не.

— Тогава защо куцаш?

Беше неудобен въпрос. След разговора ни този следобед, когато защитавах деликатността и нежната душа на Ейприл Джун, щеше да бъде голям резил да разкрия зловещите й наклонности към ножове за хартия. Страхувах се да чуя подигравателния кикот на Ан и насмешливото й „Казах ли ти аз“. И най-положителната жена не може да устои на това.

— Малко съм се схванал — отвърнах й. — Бях седнал.

— И седенето схваща, така ли? Ех ти, старец белобради! Пак ли с тия стави нещо, а? А какво правеше тук, всъщност? Да не си бил на посещение у Ейприл Джун?

— Отбих се за малко.

— Като знаеш, че Томи Мърфи и Орландо Флауър дебнат и само чакат възможност! Наистина, млади Джоузеф, трябва да хвърлиш тоя израстък на раменете си на боклука. Не си струва. Защо искаше да видиш Ейприл Джун?

Тук също не можех да открия истината.

— Дойдох да й дам букет.

— Какво?

— Цветя, така де. Китки.

Това я озадачи.

— Не може да си го направил.

— Направих го.

— Е, тук вече се признавам за победена. Наистина не те разбирам, Джоузеф. Ти си една от най-странните и неразгадаеми личности, които познавам. Чувала съм те стотици пъти да казваш, че Ейприл Джун е фльорца. В мое присъствие си употребявал определението „чучело“. И все пак се излагаш на страхотна опасност, за да й донесеш цветя. И когато си позволих малка критика за нея днес следобед, ти си вирна носа и ме на тика в миша дупка.

Обхванаха ме угризения.

— Съжалявам за това.

— Не се извинявай. Само казвам, че ме изненадваш. Между другото, колко от онзи пирог успя да си гризнеш? Не останах дълго, ако си спомняш.

— Съвсем малко. Ужасно съжалявам за всичко това. Искам да кажа, за това, че си загуби работата заради доброто си дело.

— О, няма нищо. Не гледах на нея като на работата на моя живот. Не му мисли много, Джоуи. До утре по това време очаквам да бъда рекламният агент на доскорошната ти домакиня. Идвах насам, за да уточним нещата и така се озовах тук точно в този момент. Предполагам, че трябва да се връщам, но не ми се иска да те оставям сам. Няма да ме учуди, ако Томи и младият му приятел се спотайват някъде наоколо в сенките. Те са като паразити. Проникват навсякъде.

Точно същата мисъл ми беше дошла и на мен. Примолих й се доста настойчиво в никакъв случай да не ме оставя сам.

— Да, мисля, че имаш нужда от силната ми дясна ръка. — После се замисли за момент. — Ще ти кажа какво ще направим. Имаш ли нещо против една сода?

— Абсолютно не.

— Добре тогава. Значи няма да възразиш, ако те отклоня малко от пътя. Ще отидем до сладкарницата и там ще ти купя една. Така ще мога и да телефонирам на Ейприл Джун.

Уверих я, че изобщо не ми пука колко ще ме отклони от пътя и след още една секунда вече крачехме натам — Ан бъбреше за туй-онуй, а аз мълчах, защото в душата ми бе цяло стълпотворение от кипящи страсти.

И ако искате да знаете защо в душата ми бе цяло стълпотворение от кипящи страсти, ще ви кажа. Защото в краткия промеждутък, откакто Ан бе дръпнала ония два тупаника на Томи Мърфи и Орландо Флауър по съответните им чутури, любовта у мен отново разцъфтя. Да, цялата любов, с която бях обсипал това момиче преди две години и която мислех за безвъзвратно отишла на кино заради острите й реплики, в Кан, сега се разгаряше отново, по-страстна от всякога.

Несъмнено много неща допринесоха за това. Първо, реакцията срещу фалшивата магия на Ейприл Джун. Второ, доблестното поведение на Ан в последните събития. Но главно, мисля, че това беше топлото й, чистосърдечно съчувствие, неподправената й деликатност, благотворното й жизнерадостно приятелство. И разбира се, оня пирог с месо. Как то и да е, това беше истината, обичах я, обичах я, обичах я.

И каква полза, като я обичам, мислех с горчивина, както си гризях навъсен от един плодов сладолед с ядки в сладкарницата, докато тя телефонираше. От всички печални фрази на тоя свят, разните му ала-бала и тинтири-минтири, най-печалната е тази: А можехме да сме щастливи. Ако само имах очи да видя веднага, че за мен никога няма да има друго момиче, нямаше да се влача подир Ейприл Джун и да ям сладолед на партито й, и нямаше да ме завърти старата болка в зъба, и нямаше да отида при И. Д. Зизбаум по същото време, когато малкият Джоуи Кули е отишъл при Б. К. Бъруош, и, накратко, нищо от цялата тая история нямаше да се случи.

А сега, какво ми оставаше? Тя бе сгодена за братовчеда Еджи, и дори и да не бе, не можех по никакъв начин да я помоля да сподели живота ми. Всичките стари пречки, които стояха между мен и Ейприл Джун, си стояха все така непоклатими и между мен и Ан. Дори и да беше свободна, как би приела предложение за женитба от Джоуи Кули?

Лоша работа! — общо взето това обобщаваше нещата и аз тъкмо си го казвах под мустак със задавен глас, когато тя излезе от телефонната кабинка и се присъедини към мен за втори плодов сладолед с ядки.

— Говорих с нея — каза ми. — Всичко е уредено.

Не знаех какво има предвид, но отвърнах „А, така ли?“ и продължих да действам по сладоледа, като го привърших в момента, в който тя започна своя. Попита ме дали искам още един. Казах, че искам и тя ми поръча. Щедра домакиня!

— Е — поднови Ан разговора след малко, — имал си доста напрегнат следобед, нали?

Засмях се горчиво.

— Наистина беше напрегнат.

— Как мина всичко?

— Моля?

— Статуята на мистър Бринкмейър. Откриването.

Сепнах се, като че ли ме бе ухапала по крака. Бучка сладолед падна от треперещата ми лъжичка. Ако щете ми вярвайте, но дали защото много ми се струпа на главата или по други причини, бях напълно изключил за тази статуя.

— Мили боже! — възкликнах аз.

— Какво има?

Трябваше да минат няколко минути, за да мога да отговоря. Тогава съвсем честно, и без шикалкавене, й разказах всичко. Тя ме изслуша с ласкаво внимание като нацупи устни, когато стигнах до жабешкия мотив.

— Мислиш, че мис Бринкмейър е намерила жабите?

— Ако мога добре да различавам женските писъци — отвърнах, — съм абсолютно сигурен, че ги е намерила. А до този момент вече е научила, че съм фъснал от церемонията по откриването, а също й е било докладвано, че откритата статуя е имала червен нос. По дяволите, ако някога е имало човек, накиснат в по-гаден сос от мен, трамвай да стана.

— Не трябва да казваш „По дяволите“, Джоуи.

— Има моменти — отвърнах твърдо, — когато не ти остава нищо друго, освен да кажеш „По дяволите“. И сега е точно такъв момент.

Тя изглежда ме разбра.

— Да, определено си я загазил.

Кимнах мрачно.

— И все пак, не се отчайвай. До утре те ще са забравили всичко.

— Така ли мислиш?

— Да, разбира се.

Оптимизмът й беше заразителен.

— Това е чудесно.

Тя се изправи.

— Струва ми се, че най-добре е сега да те заведа у дома. Хайде ставай. Всичко ще се нареди.

Позволих й да ме придружи до дома на Бринкмейър. И едва след като ме остави на входната врата, разбрах недостатъка в нейните аргументи. Вярно, като се има предвид, скоростта, с която се движи животът в Холивуд, може би нещата щяха да се развият според нейните предвиждания и следващото утро щеше да донесе забравата. Но това, което тя беше пропуснала да сложи в сметките, бе какво, по дяволите, ще стане тази вечер.

Усетих, че мислите ми се насочват в посока на мис Бринкмейър. След всичко, което се беше случило, изглеждаше ми твърде смело да се надявам, че тя ще сияе от радост. Всъщност, колкото повече се приближавах до местоназначението, толкова повече се затвърждаваше убеждението ми, че онази нейна четка за коса трябва да бъде разглеждана като несъмнен факт.

Тъй че бях доста угрижен, когато взех да се катеря по покрива на бараката. И тъкмо стъпих на него, ето че започнах да подозирам най-лошото. В спалнята ми светеше лампа и това обстоятелство ми се видя злокобно.

Като пристъпвах леко, прекосих покрива и надникнах. Беше това, от което се страхувах. Тази лампа означаваше беда. Щорите не бяха спуснати и аз можах да огледам добре интериора.

Инспекцията ми потвърди присъствието на мис Бринкмейър, която седеше опната като бастун на стола. Лицето й беше каменно, но все пак можеше да се забележи някакво замечтано, унесено изражение, като че ли очаква нещо. Носеше розова нощница, а ръката й стискаше здраво четката за коса.

Това изражение си имаше обяснение. Нещото, което очакваше, бях аз.

Отново прекосих на пръсти покрива и слязох безшумно в градината. Разбирах, че ситуацията изисква едно здраво, целенасочено, интензивно мислене. И тъкмо бях напънал яко мозъчните си клетки, когато усетих, че пред мен стои някакъв тип.

— Хей — подвикна той.

— Какво има? — запитах аз.

— Ти ли си онова хлапе Кули?

— Да.

— Приятно ми е да се запознаем — каза той. Благовъзпитан човек.

— Приятно ми е да се запознаем — отвърнах и аз, за да не остана по-назад във вежливостите.

— Добре — чух го да казва.

Нещо мокро и лигаво се залепи за лицето ми и усетих миризмата на хлороформ. И внезапно ми мина през ума, че като капак на всичко, което ми се струпа този ден, сега ме отвличат.

— Е, сега вече ми се разгони фамилията! — чух се да казвам, докато губех съзнание.

И наистина го мислех.