П. Г. Удхаус
Смехотворен газ (2)

2

Тези вагони за наблюдение, ако не знаете, са разположени на мястото на вагона с охраната в английските влакове. Минаваш през една врата и излизаш на платформа с няколко стола, сядаш там и си гледкаш пейзажа. Който, разбира се, се излива в изобилие, защото, както вероятно знаете, Америка е нещо голямо, особено западните райони, и веднъж качиш ли се на влак за Лос Анджелис, можеш да си пътуваш до безкрайност.

Както и да е, споменах вече, че както си седях на втората сутрин от пътуването на платформата за наблюдение и наблюдавах, вратата се отвори и ме остави като треснат.

Това, разбира се, не е съвсем точно казано и като се връщам да редактирам, трябва да изгладя изречението. Защото нямам предвид, че нещо ме е цапардосало по главата. Това, което ме остави като треснат, беше не самата врата, а създанието, което влезе през нея. А именно, най-прекрасното момиче, което съм виждал в живота си.

Имаше нещо у нея, което удряше наблюдателя като куршум, и това беше нейната мила, крехка, замечтана нежност. Някакъв негроиден екземпляр от обслужващия персонал на влака я беше придружил до вратата с една възглавница под мишница, която сложи в стола срещу мен, и тя му благодари с нещо средно между мелодия и гукане, което накара пръстите на краката ми да се накъдрят в обувките. И когато ви кажа, че към тази замечтана нежност вървяха и чифт големи сини очи, съвършено моделирано шаси и деликатна усмивка, която отваряше трапчинка на дясната буза, веднага ще разберете защо две секунди след като тя доплува отпреде ми, аз вече стисках лулата си с такава сила, че кокалчетата ми побеляха, а въздухът излизаше през носа ми на кратки, бързи издихания. Със свободната ръка си стегнах вратовръзката и ако имах дълъг мустак, няма никакво съмнение, щях да го засуча.

Цветнокожият брат хукна обратно към своите задължения, за което си получава плика с месечното възнаграждение, а тя приседна като уморено цвете с клюмнала главица. Не може да не сте виждали как клюмват уморените цветя. И така нещата застинаха за следващите няколко минути. Тя вдишваше и издишваше. И аз вдишвах и издишвах. Тя гледаше как пейзажите се изнизват. И аз правех същото с пълното съзнание, че практическите възможности за влизане в контакт се свеждат до нула. Сякаш бяхме на различни континенти.

И унинието, породено от този факт, тъкмо започваше да се спуска върху ми като мъгла, когато внезапно я чух да издава остър писък и видях да търка окото си. И най-големият тъпак би разбрал, че в него е влязла една от няколкото прашинки, които плуваха из въздуха.

Това реши целия труден проблем. Как иначе бих могъл изобщо да прекрача бариерата, ако разбирате какво искам да кажа, и да завържа познанство. Случи се така, че ако има нещо, в което съм добър, то е да вадя разни неща от очите — прашинки, мушички и комари по пикници или където и да било другаде. Да измъкна кърпичката си за мен беше въпрос на секунда и не мисля, че бяха минали повече от още две, когато тя вече ми отправяше прочувствени „благодарята“, а аз й връщах с „няма-защота“, докато пъхах кърпичката си обратно в ръкава. Да, преди по-малко от минута бях напълно отчаян, че едва ли някога ще мога да започна нещо от рода на красиво приятелство, а ето ме сега — завоювал здрави позиции.

Най-странното е, че не можах да видя никаква прашинка, но трябва да е била там, защото момичето каза, че сега е добре и, както споменах, започна да излива прочувствени благодарности. Целият бях залят от благодарности. Дори и ако я бях спасил от манджурски бандити, пак нямаше да може да бъде по-благодарна.

— Благодаря, о, толкова много благодаря — изгука тя.

— Няма защо — отвърнах скромно аз.

— Толкова е ужасно, когато ти влезе прашинка в окото.

— Да. Или мушица.

— Да. Или комарче.

— Да. Или саждичка.

— Да. И не можеш да спреш да си търкаш окото.

— Забелязах как си го търкахте.

— А не трябвало да се търка.

— Да, струва ми се, че не трябва да се търка.

— А на мен винаги ми се иска да го търкам.

— Е, така се получава.

— Червено ли ми е окото?

— Не, синьо.

— Усещам го червено.

— Изглежда синьо — уверих я и бих добавил, че става дума за онова синьо, което може да се види единствено в лятното небе или притихнала лагуна, но тя ме прекъсна.

— Лорд Хевършот, нали?

Бях изненадан. Добрата ми стара муцуна е характерна и индивидуална, но не бих казал известна. А всякакво предположение, че сме се срещали преди и съм я забравил, бе абсурдно.

— Да — казах. — Но как…

— Видях ваша снимка в един нюйоркски вестник.

— О-о, а-а, разбира се — спомних си, че когато корабът пристигна в Ню Йорк, наоколо се мотаеха репортерчета с камери. — Знаете ли — рекох, като я погледнах изпитателно, — вашето лице ми се вижда също невероятно познато.

— Сигурно сте ме виждал в киното.

— Не, не съм бил там.

— Във филмите.

— Във фил… Мили боже! — ахнах аз. — Да не би да сте Ейприл Джун?

— Да.

— Гледал съм десетки ваши филми.

— Харесвате ли ги?

— Обожавам ги. Не казахте ли, че сте била в Ню Йорк?

— Да. Имах участие там.

— Ех, да знаех.

— Е, не беше тайна. Защо бихте искал да знаете?

— Защото… Е, искам да кажа… Ами, мисълта ми беше, че доста бързо минах през Ню Йорк и ако знаех, че сте там, ъ-ъ… нямаше да бързам толкова.

— Разбирам — тя спря, за да приглади един немирен кичур.

— Май е доста ветровито тук.

— Има нещо такова.

— Защо да не отидем до моята дневна? Ще ви разбъркам един коктейл. Почти е време за обяд.

— Чудесно.

— Да тръгваме тогава.

Поразсъждавах известно време, докато се клатушкахме през влака. Мислите ми бяха за стария Плимзол. Много добре беше, че ме предупреди да съм осторожен, но той просто не би могъл да предвиди нещо подобно.

Стигнахме дневната и тя позвъни. Появи се един негроиден тип — не същият негроиден тип, който й беше носил възглавницата, а друг, и тя го помоли за лед с меден гласец. Той отхвърча, а тя отново се обърна към мен.

— Толкова съм ви благодарна. Иска ми се да се опознаем по-отблизо. Ще ви бъде ли приятно да преминем на ти?

— Разбира се, разбира се — почервенях аз от удоволствие.

— Е то например не мога да разбера тези английски титли — изгука тя сладко.

— Така ли? — отвърнах.

— Да. Нищо не ми доставя по-голяма наслада, от това да се свра някъде с добра английска книга, но титлите винаги са ме обърквали. Нюйоркският вестник те нарече граф Хевършот. Граф същото ли е като херцог?

— Не съвсем. Херцозите са малко по-високо.

— А същото ли е като виконт?

— Не. Виконтите са малко по-надолу. Ние, графовете, така да се каже, им се надсмиваме. Всички им се дуят, горкичките.

— А каква е съпругата ти? Графиня?

— Нямам съпруга. Ако имах, щеше да е графиня.

В очите й се появи някаква блуждаеща светлина.

— Графиня Хевършот — промълви тя.

— Точно така. Графиня Хевършот.

— Какво е Хевършот? Мястото, където живееш?

— Не. Всъщност не знам откъде се е взело това Хевършот. Семейната бърлога е в Бидълфорд, Норфък.

— Красиво ли е?

— Доста сносна барака.

— Назъбени стени?

— Изобилие от назъбени стени.

— И сърни?

— Срещат се и сърни.

— Обичам сърните.

— И аз. Срещал съм няколко доста прилични екземпляра. В този момент влезе приносителят на лед. Тя изостави темата за добитъка и се засуети с приготовлението. След малко беше готова с питието ми.

— Дано да е добре. Страхувам се, че не ме бива много в правенето на коктейли.

— Превъзходен е — уверих я. — С характерен вкус. Ти няма ли да изпиеш един?

Тя поклати глава и ми отправи една от ония нейни деликатни усмивки.

— Аз съм доста старомодна. Не пия и не пуша.

— Мили боже! Наистина ли?

— Да. Опасявам се, че съм една сдържана и скучна домошарка.

— Не, по дяволите. Не и скучна.

— О, да, точно скучна. Може да ти се вижда странно, като имаш предвид, че съм в киното, но по душа съм наистина само едно малко домашно животинче. Най-щастливите ми часове са сред моите книги и цветя. И обичам да готвя.

— О, не, и да готвиш?

— Да, точно така. Приятелите ми се майтапят с мен. Идват да ме вземат за някое парти и ме намират в кухнята с карирана престилка да правя сандвичи със сирене. Никъде не съм по-щастлива, отколкото в моята кухня.

Отпих благоговейно от питието си. Всяка следваща дума, която произнасяше, ме убеждаваше все повече, че пред мен стои ангел в човешка форма.

— Значи живееш съвсем сам в… как беше името на това място?

— Бидълфорд? Е, не съвсем. Искам да кажа, всъщност още не съм се нанесъл. Получих титлата съвсем наскоро. Но предполагам, че до края на сезона ще се установя там. Старият Плимзол ще получи удар, ако не го направя. Той е нашият семеен адвокат и си има свои схващания по тия въпроси. Главата на фамилията винаги е обитавал замъка.

— Замъка? Ама това замък ли е?

— О, да, точно така.

— Истински замък?

— О, да, съвсем.

— И много ли е стар?

— Истинска антика. Всъщност, една от поруганите, които Кромуел доста е поочукал.

Блуждаещата светлина отново се появи в очите й. Тя въздъхна.

— Ах, сигурно е прекрасно да имаш такъв чудесен стар дом. Холивуд е толкова нов и… ослепителен. Човек се уморява от блясъка му. Целият е така…

— Ослепителен?

— Да, ослепителен.

— И това не ти ли харесва? Искам да кажа, намираш ли го прекалено ослепителен?

— Не, не ми харесва. Разтърсва ме из основи. Но какво мога да направя? Моята работа е там. Човек трябва да жертва всичко заради своята работа.

Тя въздъхна отново и на мен ми се стори, че съм надзърнал в една велика човешка трагедия.

След това се усмихна храбро.

— Но нека не говорим за мен. Разкажи ми за себе си. За първи път ли идваш в Америка?

— Да.

— И защо си тръгнал към Холивуд? Там отиваш, нали? Няма да слизаш някъде преди Лос Анджелис?

— О, не, запътил съм се към Холивуд. Може да се каже по работа, малко или много. Виждаш ли, ненадейно възникна един семеен проблем. Един мой братовчед се държи като магаре по тия места. Да не би случайно да си го срещала? Висок младеж с белезникава коса на име Егремонт Манеринг?

— Не.

— Е, той е в Холивуд и, както се разбира, се кани да се жени. А ние се опасяваме, като си знаем Еджи, че тази бъдеща булка е някоя ужасяваща огнена драконка. В който случай е наложително да се осуетят тези планове. Възложено ми е да се справя с това.

Тя поклати глава.

— Разбирам. Да, не ще и дума, разтревожен си. Повечето момичета в Холивуд са ужасни. Това е едно от нещата, които правят това място непривлекателно за мен. Затова имам толкова малко истински приятели. Знам, че ме смятат за превзета, но какво мога да направя?

— Разбирам какво имаш предвид. Не е лесно.

— Предпочитам самотата пред това да се събирам с непривлекателни хора, които мислят само за партита. Макар че, в края на краищата, може ли човек да е самотен, ако има своите книги?

— Точно.

— И цветя.

— Именно.

— И своята кухня, разбира се.

— Абсолютно.

— Но ето че пак говорим за мен! Разказвай ми още за себе си. Само за да намериш братовчед си ли дойде в Америка?

— Не съвсем. Всъщност намерих начин да ударя с един куршум два заека, така да се каже. Става дума за шампионата по бокс тежка категория в Чикаго. Искаше ми се да видя някой и друг мач.

— Наистина ли ти харесва да гледаш бокс?

— Знам защо ме питаш — отвърнах. — Девет от десет случая са вятър работа, разбира се. Но този път беше супер. Струваше си да измина четири хиляди мили само, за да видя този пети рунд. — Споменът за него ме развълнува силно и трябваше да стана, за да илюстрирам разказа си. — Беше доста напечено и преди това, но в петия рунд нещата просто експлодираха. Шампионът успя да притисне своя човек в ъгъла и да го цапардоса право в носа. Другият претендент му отвърна с разкошно кроше в окото. Вкопчиха се. Реферът ги разтърва. Шампионът — бух в брадата, противникът — ниско в ребрата. Нов клинч. Разтърваване. Бой из целия ринг. Противникът пак нанася един лек в носа на шампиона, после право в ченето. Руква кръв с литри, из въздуха хвърчат зъби, уши и тям подобни. И тогава, точно преди звънеца, шампионът му праща един от тепиха…

Тук спрях, защото тя беше припаднала. В началото, когато си притвори очите, помислих, че го прави, за да може да слуша по-добре, но очевидно случаят не бе такъв. Тя се плъзна по седалката и безшумно загуби свяст.

Сериозно се притесних. В ентусиазма си бях забравил какъв ефект може да има разказът ми върху това чувствително цвете и не знаех как да действам сега. Най-добрият начин, разбира се, да се свести припаднал обект, е да му се ухапе ухото, но аз не можех ей така да ухапя това божествено женско ушенце. Освен всичко друго не я познавах достатъчно за целта.

За щастие, преди да се е наложило да предприема някаква стъпка, клепачите й трепнаха и тя издаде лека въздишка. Очите й се отвориха.

— Къде съм? — прошепна ангелското създание.

Погледнах през прозореца.

— Е, за мен тия места са нови — отвърнах, — но трябва да сме някъде в Ню Мексико.

Тя се изправи.

— О, чувствам се така покрусена!

— А?

— Трябва да ме мислиш за абсолютна глупачка, че припадам така.

— Грешката беше изцяло моя. Не трябваше да ти хвърлям в лицето ужасяващите детайли.

— Не. Повечето момичета щяха да се забавляват. Макар че не е женствено… Но, продължавай, лорд Хевършот, какво се случи после?

— Не, не, не бих ти казал и насън.

— Но, моля, кажи.

— Е, добре, само по същество — той го издрънка в ченето, разбираш ли, и с това приключи въпроса.

— Може ли да ми дадеш чаша вода?

Скочих към бутилката. Тя отпи развълнувано.

— Благодаря — прошепна, — сега съм по-добре. Съжалявам, че бях толкова глупава.

— Не беше глупава.

— О, бях ужасно глупава.

— Изобщо не беше глупава. Цялата случка прави чест на женската ти природа.

И тъкмо се канех да добавя, че в житейския ми път нищо не ме е трогвало по-дълбоко от начина, по който подбели очи, когато негроидният тип подаде нос от вратата и обяви, че обядът е сервиран.

— Ти тръгвай — каза тя. — Сигурна съм, че умираш от глад.

— А ти няма ли да дойдеш?

— Иска ми се да полежа малко и да си почина. Все още се чувствам… Не, ти тръгвай.

— Идва ми да се ритна отзад.

— Защо?

— Затова че бях такъв чук. Да излея тоя боклук в ушите ти.

— Моля те! Иди да обядваш.

— Но ти ще се оправиш ли?

— О, да.

— Сигурна ли си?

— О, да, наистина. Ще полежа тук и ще си мисля за цветя. Често го правя — просто лежа и си мисля за цветя. Предимно рози. И всичко става отново красиво и благоуханно.

Така че аз поех сам. И докато дъвчех бифтека и скарата си, му ударих едно солидно мислене между хапките.

Разбира се, ясно ми беше какво се е случило. Тия вулканични симптоми не можеха да се сбъркат. Никое мъжко сърце не лумка така, както лумкаше моето без причина. На това му се вика истинска работа, а другото, което бях взел за разтърсваща мъжка страст, когато преди две години се сгодих за Ан Банистър, е било просто втора класа. Да, не можах да се изплъзна. Най-накрая Любовта изплете златните си окови и около Реджиналд Хевършот.

Подозирах го от самото начало. Още в мига, когато съзрях това момиче, съвсем ясно разпознах усещането, че тя е моята душа-близнак, и всичко, което се случи между нас, ме увери в това. И точно нейната мила, нежна, деликатна зареяност ми беше влязла толкова дълбоко под кожата. Май винаги така се случва с мускулестите типове като мен. Нещо инстинктивно ни влече към крехките цветчета.

С тези трезви и сериозни мисли в главата аз си ометох бифтека и направих поръчка за ябълков сладкиш, придружен с бучка сирене.