Адам Робъртс
Сол (8)

Петжа

Когато осъзнаха мащаба на стоящата пред нас задача, някои заплакаха и по солената почва закапаха солени сълзи. По време на пътуването през космоса бяхме мечтали за много неща, бяхме предвиждали различни варианти за нашия нов свят, но не бяхме предвидили нещо толкова сурово.

Ето какво представляваше пустинята, чрез която Бог беше преценил, че е подходящо да ни изпита. Вода имаше съвсем малко. Въздухът съдържаше хлор в отровни концентрации, както и други вредни газове. В горната част на атмосферата нямаше достатъчни количества парникови газове и средностатистическият солтянин беше изложен на двадесет до тридесет рема радиация на година. Повърхностният слой сол беше напълно враждебен към всякакви форми на растителност, които носехме от земята. Култивирането на нашите растения можеше да се осъществи на съвсем малки участъци, отвоювани с много труд, оградени отвсякъде и запълнени с тора от собствените ни органични отпадъци. Имаше много видове местни растения и водорасли, но нито едно от тях не беше ядивно или полезно по някакъв по-съществен начин.

Солните треви, от които (мисля) са каталогизирани тридесет и три разновидности, едва ли изобщо са растения, а по-скоро представляват примитивно подредени кристали от сол с известни органични следи и на практика без клетъчна структура. Морските водорасли, от които има много десетки видове, сами по себе си не стават за храна, въпреки че е възможно да се използват за наторяване при отглеждането на модификации на земните зеленчуци. Водораслите на сушата са по-интересни, но те се откриват само в планините и (както ми е известно) по хълмистите територии на далечния юг.

Близо до водата и по възвишенията, където се откриват относително голямо количество от магнезиеви хлориди, магнезиеви сулфати, калциеви сулфати и калиеви хлориди, има някаква местна растителност. Но в пустинята не расте нищо, дори солната трева не може да вирее в условията на изгарящото безводие и регулярното изжулване от страна на свирепите ветрове. Пустинята покрива повече от осемдесет процента от повърхността на планетата. По-младото ни поколение говори за преобразуване на целия свят и по мое време наистина се осъществиха много промени. Още тогава можех да се скитам без маска по криволичещия северен бряг, да прокарвам длани по широките восъчни листа на нови растения или да мачкам между пръстите си луковичките на жабешкото цвете, малки като зърна чер пипер и да вдъхвам горчивия им аромат. Крайбрежната алея на Смит е потънала в буйна зеленина, една култивирана зелена ивица покрай море, което е толкова тъмно, че изглежда моравочерно. Но всъщност ние едва сме докоснали този свят. Десетминутна разходка на юг или на изток от крайбрежието е напълно достатъчна, за да стигнеш до типичната местна пустош, до безкрайните акри солни дюни и опасващата света пустота на Великата пустиня.

Хората плачеха също и понеже първите месеци от живота на Сол можеха да се окажат едно продължение на затворническия живот в кораба. Все още живеехме на закрито, свивайки се под купола на кораба или копаехме домове без прозорци в земята, за да избегнем слънчевото бомбардиране. Продължавахме да ядем рециклирани храни, оскъдни блюда от преработени екскременти. Аз лично си бях представял как торим с изпражненията си плодородна извънземна почва, за да отглеждаме огромно зеле и спанак. Но през първите месеци дори изпражненията ни бяха прекалено ценни, за да торим почвата с тях. Проведохме много научни колоквиуми, за да обсъдим най-добрите начини за отстраняване на хлора от атмосферата, за изграждането на озонов слой, за създаването на почвен слой, който да осигури достатъчно земеделска продукция за изхранване на населението. Но много често аз си тръгвах рано от тези срещи и намирах утеха единствено в бутилката воджаа и приятелското легло. Решението на задачата ни се струваше непосилно нещо.

Обаче — никога не трябва да се губи вяра в този съюз, — обаче имаше и някои положителни неща в нашия нов свят. Климатът беше предимно умерен, доста горещ през лятото (прекалено горещ по пладне в екваториалната пустиня, където няма сянка, влага или бриз), а през зимата доста студен (с изключение на полюсите, където температурата беше под точката на замръзване през по-голямата част от годината), обаче през продължителните пролет и есен температурата на околната среда беше направо съвършена. Тогава поне имаше малко вода. Можеше, предполагам, и изобщо да няма вода. Както отбеляза веднъж една моя любовница, ако бяхме отишли в свят с океани от вода, но без никаква сол, сигурно щяхме да умрем. Мисля, че това беше казано като някаква шега.

Ще ти разкажа как се организирахме първоначално на този нов свят. Работните графици бяха променени с оглед на задачите, които ни предстояха. Онези, които бяха натоварени с дежурства по земеделие, прекарваха дните в оразмеряване на земеделските участъци и изкопаване на повърхностния пласт сол, докато отдолу се покажеше кварц-гранита. По този начин оформяхме дълбоки дупки, подобни на плувни басейни. Облицовахме тези дупки с пластмаси от кораба, покривахме ги с двоен слой стъклопластмаса и ги запълвахме със стрит с лазер чакъл от планините, после с морски пясък, върху който натрупвахме толкова отпадни продукти и тор, колкото ни се предоставяше, но количествата не бяха достатъчни, тъй като рециклиращите вани продължаваха да поглъщат по-голямата част. Опитвахме се да създадем обработваема почва, което не беше лесно. Почвата е баланс от минерали и разлагащи се органични вещества, за чието формиране на Земята са били нужни хилядолетия. Докато тя не се превърне в съвършена среда, почти няма растения, които да могат да виреят в нея. В продължение на месеци единственото нещо, което успяхме да отгледаме бяха само стреловидни плевели (които можеха да се ядат единствено под формата на сложно обработена супа) и, колкото и да е странно, домати, които изглежда се чувстваха добре тук. Естествено тази храна беше твърде радиоактивна, но въпреки това ние я ядяхме.

Приоритетната ни задача сега беше да осигурим достатъчно количество ядивни растения като алтернатива на намаляващите корабни припаси и ужасните безвкусни продукти на рециклиращите вани. Тогава, както и днес, работните графици можеха да заемат само една четвърт от деня и то в случай на извънредно положение. Но в онези ранни дни повечето от нас не се придържаха сляпо към тази схема. Ако втората половина на сутринта беше предназначена за земеделска работа, тогава ние пристигахме рано и работехме през целия ден. Лично аз в продължение на цял месец се занимавах с правене на почва, след което бях преместен при животните, а после при пътищата. В нашия случай животни означаваше птици, с тази разлика, че бяхме принудени да гледаме нашите птици в корабния купол. Онези, които избягаха навън, умряха в полет от лошия въздух и високата радиация, падайки на земята като вързопчета. И тъй като в ограниченото пространство на купола нямаше много голяма нужда от птичи фермери, аз реших да посветя времето си на змиорките. Изкопахме басейни и изпомпахме в тях частично обезсолена морска вода. След това извадихме замразените ембриони на змиорки, подложихме ги на генна обработка с препарати за кратко време, след което ги пуснахме да плуват и да растат в покритите с тенти басейни.

— Ако можем да обезсолим Арадис поне отчасти — каза Ередикс, докато седяхме с крака, потопени в топлия басейн, а змиорките се плъзгаха между стъпалата ни — тогава ще можем да населим целия свят с тези змиорки.

Ередикс беше мой приятел. Бяхме заедно на смяна и създавахме изкуствени езера за змиорки.

— Остава радиоактивността — казах аз, вдигнал глава нагоре, понеже оглеждах тентата, с която беше покрит басейна. В нея имаше блокиращ антирадиационен гел, но въпреки това тя не предпазваше змиорките кой знае колко от силното слънчево въздействие. Околната радиация беше висока и мутациите бяха често срещано явление.

— Не съвсем — отвърна Ередикс. — Тази порода плува надълбоко. При достатъчно голяма дълбочина самата вода ще им служи като щит.

Но това означаваше да се пренебрегне по-големия проблем, свързан с намаляването на концентрацията на сол. В началото единственото нещо, което можеше да оцелее в солените морета, бяха местните водорасли, като дори и за тях това беше трудно. Те можеха да се открият само в заливите, където количеството вода все още беше достатъчно голямо, за да позволи частично изкристализиране на солта по повърхността в дневните горещини. Водораслите растяха под тази кора, където водата беше в някаква степен обезсолена. Това улесняваше събирането на водорасловата реколта. Трябваше просто да се разчупят и повдигнат издутите бели кори сол, след което брадите от синьо-зелени водорасли се хващаха и се изтегляха навън. Водораслите бяха сравнително добри за наторяване, докато, за да се консумират, беше необходима продължителна обработка. Но и след трикратна обработка те пак имаха ужасен вкус.

Нещо повече, технологията, която винаги бяхме използвали, се състоеше не в извличането на солта от водата, а в извеждането на водата от соления разтвор и събирането й на друго място. Обаче ние не можехме да направим това с целия Арадис, нямаше как да изпарим един океан от чиста вода и да го съберем някъде другаде. Край нощните огньове хората измисляха най-различни планове и идеи, повече или по-малко абсурдни, докато пиеха воджаа или си разказваха истории.

Но не това беше на дневен ред. Следващото нещо, което сторихме, беше построяването на общите спални помещения. Изкопахме известно количество метали от околните хълмове и ги струпахме в траншеи на хълма Истенем. После изкопахме в него три главни пещери за спални, като металният щит и солната скала щяха да ни предпазват от радиацията. Повечето от нас бяха щастливи да се изнесат от кораба, който вече щеше да бъде предоставен изцяло за отглеждането на птиците. Естествено някои предпочитаха нещо друго, а не точно обществени спални и на тези хора бяха предоставени същите възможности, каквито се предоставят и днес. Те можеха да живеят, където пожелаят. Тогава, както и днес, това не означаваше кой знае каква свобода за индивида, тъй като за сама жена или мъж беше нужно много време, за да си построи собствен дом, особено в негостоприемните условия на Сол. Но много хора наистина напуснаха общите спални и започнаха да създават собствени домове, индивидуално или на групи. Спонтанно възникваха малки колективи, които строяха стаи със скални покриви, църкви или по-големи жилища. Други искаха да продължат да живеят в купола, което означаваше, че трябваше да понасят компанията и миризмата на птиците. Но все пак куполът наистина все още представляваше най-ефикасният щит срещу радиацията и за някои това беше най-важното нещо.

Една от общите спални беше предназначена за жени и жени с деца. Другите две бяха смесени, като в едната се помещаваше болницата. През първите няколко месеца аз живях в смесена спалня с моята тогавашна приятелка. Но към края на първата година тя забременя и се премести при жените с деца. Ние продължаваме да се срещаме, разбира се, все още се храним заедно понякога, но в онези дни бяхме по-големи пуристи. Днешната мода на съвместно съжителство тогава беше немислима.

Името й беше Туржа. Връзката ни започна през седмицата след като „Алс“ беше свален на новия свят. Туржа се движеше грациозно като танцьорка, въпреки че всъщност беше твърде набита. Тялото й имаше по-малко извивки в сравнение с повечето жени, фигурата й беше четвъртита, а гърдите й притежаваха масивната заобленост на автомобилни фарове. Нямаше очертана талия и краката й също бяха съвсем равни. Но въпреки това беше изключително грациозна, стъпваше на предната част на стъпалата си и някак се полюшваше напред-назад като в непрестанен танц. Лицето й също беше много красиво.

Една седмица назначението й по работния график я беше отвело в купола при птиците. Когато се нахранят летящите породи (нещо, което отнема само минути), след това цялата работа се върти около храненето на гъските. Една сутрин влязох там без определена цел. Бях прекарал по-голямата част от нощта в покриването на ново езеро за змиорките. Правенето на покрив е изморително занимание, физическа работа и аз се бях опитал да поспя малко след зазоряване. Но все още бях в приповдигнато настроение от работата, възбуден след продължителното физическо усилие и разговорите с другите от групата. Нали знаеш какво настроение добива човек във весела компания, когато се смеете заедно, пеете и си разправяте разни истории.

Бяхме четирима, двама мъже и две жени. Понякога работните групи се погаждат веднага, понякога не, но не би могло да бъде другояче, понеже дежурствата се разпределят произволно. Тази група се беше сработила добре и свършихме работата за една нощ вместо за предвидените два дни. Всичко е възможно, когато хората работят с добро настроение, поставят си невъзможни цели и посрещат със смях неуспехите и премеждията. Аз си порязах ръката на една от подпорите и другите ме взеха на подбив, понеже съм бил изхвърчал до спалнята, за да превържа раната. Докато се върна, настроението на групата се беше покачило още. Свършихме работата толкова бързо, че в нас остана странното усещане за твърде рязък и преждевременен край. Много ни се искаше онова приповдигнато настроение, което се беше породило, докато работехме, да продължи още. Но нямаше какво друго да правим, освен да проверим завършения купол повече пъти, отколкото беше необходимо. Накрая седнахме в бледата светлина призори, разговаряхме и се смеехме, отпивайки от воджаата, с която се почерпихме по този повод.

Колегите се казваха Хамар, Сипос и Ксурис. По време на пътуването бях прекарал известно време с Ксурис, но тогава бяхме разговаряли малко. Тя имаше най-красивата коса, която някога бях виждал, толкова черна, че сякаш блестеше. Подстригването и, докато бяхме на кораба, ми се беше сторило същинска загуба, но после, по време на транса и намаляването на скоростта, косата и беше пораснала и сега стигаше до раменете й. Но всъщност онова, което ме радваше най-вече, беше, че се бях сприятелил с хора, с които преди се разминавахме с кимване или усмивка в общата спалня. Сега разговаряхме за радиацията, нещото, на което нашият миниатюрен купол трябваше да противостои.

— Естествено — каза Хамар, — нищо не може да замести няколко метра тежък метал. Нашият покрив с този гел ще свърши работа, ама не много голяма.

— Тогава сме работили напразно — отбеляза Сипос и се засмя. Мисълта, че тази нощ бяхме работили на вятъра, се стори на всички твърде забавна и смеховете ни отекнаха под купола.

— Няма как да използваш тежки метали, за да произведеш електричество — изтъкнах аз.

Това беше основната идея на приспособлението, което представляваше два слоя от твърди пластмаси, пространството между които беше запълнено със сложен полимерен гел. Този гел поемаше слънчевата радиация, улавяше преминаващите частици, както дете улавя хвърлена топка, и създаваше резонансна схема, която бе превръщана в електричество от сензори в основата на структурата. На свой ред електричеството се използваше за нуждите на басейна, поддържаше го вентилиран и затоплен през нощта, доставяше храната и така нататък. Това беше елегантно изобретение, въпреки че след време гелът загубваше защитните си свойства и трябваше да бъде подменян приблизително на всеки пет месеца.

Хамар беше едър мъж, с гъсти червени косми по тялото, гърдите и гърба, като вратът и гърлото му също бяха обрасли. В замяна на това той редовно си бръснеше брадата и беше напълно плешив, така че когато се съблечеше до кръста — както стори онази нощ, понеже се беше разгорещил от работата — главата му изглеждаше странно гладка и чиста на върха на грубоватото му тяло. Той отпиваше от воджаата си със сламка. Беше свикнал да я пие така, защото (твърдеше той) по този начин се увеличавала степента на абсорбция на алкохола, въпреки че аз никога не разбрах логиката на това твърдение. Беше извил устни надолу и изглеждаше замислен.

— Все пак е странно, като си помислиш, нали? — каза той. — Може би това е невидимото. — Той вдигна лявата си ръка. — Точно сега навсякъде около нас валят радиоактивни частици и падат по главите ни.

Всъщност ние седяхме под купола край тъмния басейн, в който тъкмо бяхме пуснали бебетата змиорки (те бяха твърде малки, за да се виждат), следователно в известна степен бяхме защитени от обкръжаващата ни радиация. Сипос започна да казва нещо в тази връзка, но Хамар я прекъсна.

— Това са частици — каза той, сякаш не знаехме, — микроскопични частици, които се откъсват от слънцето и се разпиляват със скоростта на светлината. Падат навсякъде около нас като нескончаема вихрушка от прах.

Това също не беше съвсем вярно. Изследванията показваха, че бяхме пристигнали на Сол в средата на изключително интензивен период на слънчева активност, но след около десетилетие радиационните нива нямаше да бъдат толкова жестоки. Никой от нас обаче не изтъкна това. Може би странните поетични сравнения на Хамар ни бяха омагьосали. Всички продължавахме да пием и воджаата затопляше телата ни.

— Нито можем да я видим — продължи той с по-нисък глас, — нито да я вкусим, помиришем или пипнем. Само нашата ДНК може да я усети, да почувства мъничките точици, които, профучавайки, изместват атоми от аминокиселините и създават матрица на болестта, тумор; които бутат доминото и позволяват на рака да дойде при нас. Толкова е странно да мислиш за тези неща! Един нескончаем прах, който се намества навсякъде около нас, сега, утре и занапред.

— Четох в Лукреций — обади се ненадейно Ксурис, — че това е природата на вселената. — Ксурис беше запалена по древния и новия латински. — Древните са мислели по същия начин: един безкраен дъжд от прах във вселената, който идва от никъде и пада никъде. Лукреций казва, че това всъщност е истинската реалност, но че нещо предизвикало съвсем леки отклонения в падането и тогава атомите започнали да се разместват, групират и разделят.

— Едва ли е имал предвид радиацията — каза по-буквалистки настроената Сипос. — Той е от древните, а те със сигурност не са имали такива концепции.

— Според мен това е поетическо сравнение — отбелязах аз.

Ксурис се ядоса.

— Ти пък какво знаеш за тези неща? — сопна се тя.

— Тази книга съм я чел — парирах я аз, като се наежих малко. — „За природата на нещата“. Майка ми я държеше в спалнята си.

— Но в превод — настоя тя, — не на старолатински.

— Напротив, на латински — присмях се аз.

— Мога да чета малко на новолатински — каза Сипос, като се опитваше да разведри обстановката. Мисля, че на младини беше посещавала ватиканските републики.

Но Ксурис не беше впечатлена и се изплю.

— Бебешка работа! — подигра се тя. — Това можеш да го научиш за един ден.

Хамар се размърда неспокойно и се закашля, понеже се почувства неудобно от препирнята. На Сипос също не й харесваше, тъй като беше рационално мислеща жена и се чувстваше по-удобно с факти, отколкото с някакви фантазии.

— Големият въпрос — обади се тя, като извиси малко глас в опит да даде друга насока на разговора — всъщност остава. Какво трябва да направим в дългосрочна перспектива против високата радиация? Нуждаем се от нещо по-добро от куполи и дупки в земята.

Хамар кимаше.

— Трябват ни две неща. Озонов слой и магнитосфера.

— В този ред?

— В обратния — отвърна Ксурис.

Признавам, че малко се бях разгорещил и май се бях ядосал на Ксурис.

— Най-глупавото нещо, което човек може да измисли! И как точно смяташ да създадеш магнитосфера? — попитах подигравателно.

Става дума за следното (макар да съм сигурен, че знаеш това): Сол притежава много слаба магнитосфера. Нашият свят се състои от ядро от разтопен никел и желязо и мантия от гранит с високо съдържание на кварц. Ядрото се върти със скорост, различна от скоростта на въртене на цялата планета и тази разлика генерира магнитно поле по същия начин като на Земята. Но тъй като разликата не е голяма, генерираното поле не е силно. Имаше много теории, но най-правдоподобното обяснение беше, че този свят е много стар, че сърцето му се е забавяло в продължение на милиарди години. Това също би обяснило и някои други особености. Възможно е например някога нашият свят да е бил покрит със солено море, но в продължение на много години водата постепенно да е изчезвала. Също е възможно тук някога да е имало живот и дори разум. Някои се хвалеха, че щели да изкопаят фосили от солтянските ни прамайки, докато други настояваха, че тук изобщо не е имало никакъв живот, да не говорим за разумен живот. Трети продължаваха да не вярват, че този наш свят е един умиращ свят, понеже според тях имало и други възможни обяснения.

Магнитосферата е много ефективна защита срещу суровата слънчева радиация. Но нашата магнитосфера не беше достатъчно силна и нямаше друг начин да я усилим, освен да бръкнем посредством някаква божествена ръка до сърцето на света и силно да го завъртим.

— Трябва да работим по изпомпването на озон или други отражателни газове в стратосферата — каза Сипос. Обичайният отговор.

— Аз съм в една група от общите спални — каза Хамар — и ние имаме план. В края на краищата не е нужно да покриваме със защитен щит целия свят, а само себе си. Защо да не построим един огромен филтър, дебел километри и да го разположим в геосинхронна орбита над Алс.

Останалите, естествено, прихнахме, но Хамар изглеждаше твърде искрен и се опита да обрисува идеята си по-детайлно. Филтърът можел да се построи от кристали, създадени в орбита. Благодарение на него обедното слънце щяло да стане по-поносимо и щели да настъпят температурни промени, които да сложат край на свирепите утринни и вечерни ветрове. След малко, понеже се беше поразгорещил, той попита:

— Ами вие, какво предлагате вие?

— Да построим одеяло, пълно с гел, и да обвием с него целия свят! — предложих аз.

— Да си изкопаем дупки и да живеем като къртици — присъедини се Ксурис, която си беше върнала доброто настроение.

— Господ ще ни сподоби — каза мрачно Сипос. Нали разбираш, след пристигането на Сол атеизмът сред хората беше нараснал. Според мен това се дължеше преди всичко на разочарованието от констатацията, че нашата обетована земя имаше прекалено много несъвършенства и че Господ не се беше погрижил за нас. Разбира се, на нас атеизмът ни е присъщ повече от на всеки друг. Преди пътуването много от нас бяха приели условията, отнасящи се до религията, единствено за да можем да се присъединим към флотилията. (Сега това е история, но в действителност първоначалната инициатива за създаването на флотилията беше излязла от Световната икуменическа организация на християнските църкви. Ние се бяхме присъединили към нея, тъй като никоя политическа организация нямаше да ни приеме.) От друга страна сред нас имаше много дълбоко религиозни или по-точно много духовни хора. Аз бях един от тях.

Известно време поседяхме притихнали, с онази внезапна трезвост на духа, която понякога идва след повечко пиене. Притиснах лицето си от вътрешната страна на купола, който току-що бяхме построили. Навън, невидим за всички, освен за очите на нашата ДНК, както се беше изразил Хамар, валеше невидимият дъжд от слънчеви частици. Опитах се да го визуализирам, да мисля за него като за пороен дъжд, като за микроскопична градушка или смъртоносни куршуми, падащи с хиляди на всеки милиметър, но не успях. Поради някаква причина очите ми можаха да „видят“ само меко падащ сняг, радиоактивни снежинки, издухвани наоколо като вихрушка, един невидим жужащ кошер. Слънцето тъкмо беше изгряло и може би това бе задвижило фантазията ми в тази посока. Мислех си за радиоактивния прах като за меко стелещ се сняг, а не като за бомбардираща скалите градушка, която прониква в планетата, каквато всъщност беше истината. Мислех си как през хилядолетията този прах беше формирал огромни радиоактивни наноси, дюни от бели радиоактивни пясъци.

По-късно Хамар и Сипос се преместиха в другия край на басейна, за да правят секс във водата. Двамата с Ксурис седяхме дълго, без да говорим. Установих, че съм потънал в спомени за времето, когато бяхме заедно по време на пътуването, местата, които бяхме открили, за да правим любов. Почти бяхме фетишизирали потайността, интимността и бяхме открили места, неизвестни на другите. Отново се любувах на косата й. Светлината на зората, която се процеждаше през купола, беше почти бяла и образуваше бели ивици в черната коса. Протегнах ръка да я докосна, но тя ме плесна.

Изглеждаше странно разчувствана и отпиваше от воджаата си много съсредоточено. За известно време се чувствах доволен от тишината, от чистотата на момента. Мислех за нас в смисъла на нейната космическа старолатинска поема, всички ние падащи заедно и завинаги през нищото и към нищото. И единственото, което можем да правим, е да се протегнем, за да докоснем другарите си, или да плуваме във въздуха по начина, по който го правят в безтегловност новаците в космоса, бъхтейки се във всички посоки около центъра си на гравитация.

— Искаш ли да се любиш? — попита внезапно Ксурис и без да ме изчака да отговоря, додаде: — Мислех, че ще ме попиташ.

Свих рамене.

— Размишлявах за други неща — отвърнах аз. Но след като го беше споменала, идеята ми се стори вълнуваща. Възбудата ми нарастваше. Сигурно това бяха остатъци от напрежението след нощната работа, остатък от енергията, която се беше изляла навън. Отново се протегнах да докосна косата й, но тя пак ме отблъсна.

— Остави ми косата.

— Само щях да я помилвам — казах засегнат.

Тя не отговори, но се премести към мен по дупе (седяхме с кръстосани крака на ръба на басейна) и започна да ме целува по устата. Беше много приятно. Любихме се набързо, повечето от дрехите ми останаха върху мен, а Ксурис беше отгоре. Но докато лежах там, изпълняващ ролята на твърдата земя, върху която тя бухаше, аз се почувствах странно нереален и имах усещането, че всеки път, когато Ксурис се спуска отгоре ми, тя някак преминава през мен. Но може би беше добре, че бях така отнесен, понеже тя стигна до върха два пъти преди мен и след това още веднъж, когато видя, че и аз стигам до оргазъм.

След това веднага заспа, а аз останах да лежа до нея. Може да съм дремнал за миг-два, но съзнанието ми отказваше да се изключи. За известно време се взирах в лицето й, в мъничките бръчици под очите й, в порите по бузите и носа й. Този момент е запечатан много ясно в паметта ми. Светлината беше като вода, чиста и свежа, съживяваща като студен плисък върху лицето. Съвсем скоро аз станах и прекрачих през малката врата на купола навън.

Маската щракна над устата ми и аз се замотах малко с щипката за носа. Навън беше още хладно и останах изненадан колко бързо въздухът под купола (купол, който бяхме завършили преди няколко часа) се беше затоплил като в оранжерия. Приятно беше да чувствам кожата си хладна. Запътих се към една купчина камъни, покатерих се и седнах отгоре. Това беше малко глупаво, тъй като е опасно да се стои навън без нужда и да се добавят нови реми по дозиметрите, които всички носехме окачени отстрани на бедрото. Дозиметърът се проверяваше всяка седмица, като след това експонацията се вземаше предвид при съставянето на работните графици. Ако бях помислил за това, нямаше да рискувам да ме разпределят за работа на закрито в продължение на цял месец, тъй като обичам да съм навън. Но бях омагьосан от слънцето, което точно в този момент се изкачваше над планините. На повърхността на Арадис легна голяма клинообразна сянка, а над нея се стелеха валмата хлорна мъгла. В утрото бяло-розовият хълм Истенем изглеждаше по-тъмен. Планините на отсрещния западен бряг блестяха на местата, където слънчевата светлина падаше директно и сякаш ги избелваше.

След малко се изправих и тръгнах бавно към купола, по-скоро за да избягам от радиацията, отколкото заради нещо друго. При входа, от вътрешната страна, играеха футбол, затова продължих нататък и стигнах до фермата за гъски, понеже исках да остана сам. Именно там Туржа започваше сутрешната си смяна.

Тя беше разпръснала зърно за летящите птици и сега чистеше коритата за вода. Известно време я наблюдавах, облегнат под едно от новозасадените дървета в тази част на купола. Още не усещах умора след нощните си упражнения, тъкмо обратното, чувствах приповдигнатост и въодушевление от предсрочното завършване на проекта и от сутрешния секс. Имаше нещо успокояващо в това да наблюдавам как Туржа изпълнява задълженията си. Тя се движеше спокойно и грациозно, от коритото до вратичката на гъските и след това из двора, за да изпъди птиците навън. Те заизлизаха, съскайки и крякайки по техния си гъши начин, и тя ги последва, като размахваше широко ръце и подвикваше, за да ги накара да вървят. Тези гъски бяха създадени с генно инженерство и бяха високи колкото мъж, а повечето тежаха повече от един мъж, но мозъците им си бяха малки гъши мозъци и те лесно се плашеха. Ятото започна да се храни, а Туржа обикаляше сред тях, като ги опипваше и проверяваше. Тя забеляза една гъска с наранен крак, сграбчи моментално огромната птица, я обърна с главата надолу. Останах на място като гръмнат. Такава грация, съчетана със сила. Тя дори не седна. Крилата на животното се разгъваха и биеха в земята, обърнатата му наопаки глава се извръщаше настрани, краката му бяха щръкнали във въздуха. Туржа почисти раната и постави стерилен пластир.

— Преди съм работил с гъските — извиках през двора към нея.

Тя не се стресна, което предполагаше, че ме беше видяла да влизам и не ми беше обръщала внимание. Но след като изправи гъската и я погледа как прехвръква към дългурестите си събратя, се приближи и седна до мен.

— Тази работа е първата в списъка ми с предпочитани занимания — каза тя. — Винаги съм обичала птиците.

— Птици да, и аз винаги съм харесвал птиците — отвърнах аз. — Но не и гъски.

— Наистина ли? — Тя се извърна да ме погледне с присвити очи, готова да каже нещо подигравателно. — И защо?

— Не знам точно — отвърнах аз, — може би заради зъбите. Не харесвам птици със зъби. Зъбите са за животните. Изглеждат зловещо, наредени около клюн.

При тези думи тя се засмя.

— Ама че ригидист! — каза тя. Алюзията се отнасяше до една стара секта, още отпреди пътуването, която проповядваше вид есенциализъм, базиран на религията. Сега думата се употребяваше само като закачка.

Засмях се заедно с нея.

— Много си красива — казах топло аз.

— А ти не си — отвърна тя, — поне според мен. Макар че някои мислят, че си.

— Така ли?

— Да.

— Значи ме познаваш?

— Да — повтори тя.

— Но не ме намираш привлекателен?

Тя сви рамене.

— Харесвам мъже с повече мускули и по-едри тела — каза тя.

— Засрами се! — разсмях се аз. — Тъкмо щях да те попитам искаш ли да правим секс след смяната ти, а ти ми казваш, че харесваш само мъже с големи мускули.

Тя се усмихна.

— Е, може и да правя секс с тебе — каза тя. — Но първо трябва да си свърша работата.

Беше толкова просто. Заспах под едно дърво, а Туржа се върна към заниманията си. Изпитвах невероятното чувство, че се намирам на сигурно място, просто като си спях там. За миг се разбудих, видях я, че върши разни неща, и отново потънах в съня.