Адам Робъртс
Сол (10)

Петжа

За известно време Туржа и аз бяхме напълно щастливи в голямата обща спалня. През първите два месеца двамата се виждахме само на закуска и вечеря, тъй като повечето от нейните дежурства (свързани с гледането на животните) се падаха през деня, а повечето от моите дежурства (предимно в строителството) бяха през нощта. Но след два месеца ме преместиха на пътищата, нещо, в което нямах абсолютно никакъв опит. Прекарах пет или повече дни на симулаторите, за да се запозная с проектантските и строителни аспекти на работата. Ако трябва да бъда точен, нямах нужда от толкова продължителна подготовка, но бях решил да изучавам работата в най-големи детайли, понеже така ме устройваше. Или за да бъда още по-ясен, тъй като можех да правя симулациите в предпочитано от мен време на деня, сега беше възможно да спя с Туржа през нощта.

През нощта спалните бяха почти празни, тъй като повечето дейности на открито се вършеха предимно нощем, за да се намали риска от радиацията, а в началото работата в селището (строителството, откритите мини и т.н.) беше предимно навън. Ние се прегръщахме под дебелото одеяло и се кикотехме като деца.

— Ти нарочно се бавиш с новата работа — казваше обикновено тя.

— Ами правя се на досаден глупак, за да мога да съм с теб.

Такава беше целта на занятието. Ако пожелаех, можех да остана на симулаторите за цялото време, предвидено от графика, или за остатъка от живота си, ако така ми харесваше (с тази разлика, че следващото назначение щеше да ме изхвърли оттам, хората щяха да негодуват, че пътищата не са построени, щяха да започнат да странят от мен или можеха да ме напердашат). Принуда нямаше или по-скоро имаше единствено вътрешна принуда. Симулациите са отегчително нещо. Работиш с ръце и очи, обаче реален резултат няма, просто някакви компютърни пиксели, които се движат насам-натам. Кой нормално мислещ човек би предпочел да прекара работната четвърт на деня, като се клатушка в кабината за симулации и повтаря едни и същи неща, когато може да се движи в реалния свят, да планира истински пътища и в края на работния ден да напусне кабината уморен, но с чувство на дълбока удовлетвореност.

Известно ми е, че другаде работата прилича повече на суетня. Хората или я претупват, или се мотаят, сякаш ги е страх да не се задълбочат прекалено, и с нетърпение чакат тя да свърши, за да си тръгнат и да правят нещо друго. Но това е защото там работата е лошо разпределена, работниците са преуморени, понеже прекарват живота си във вършене на едно и също нещо, докато накрая то издълбава гладък жлеб в мозъците им и те не могат да се концентрират и да работят както трябва. Докато при нас се работеше само по една четвърт от деня, а останалото време беше на наше разположение.

С течение на времето установихме, че работата на открито не беше толкова много, че да запълни времето ни. Тогава стана практика да се отбиваме при други хора по време на дежурствата им и да им даваме по едно рамо, понеже искахме да сме полезни. При нас нямаше как да се влезе в утъпкания коловоз на еднообразното работене, където всеки следващ ден прилича на предишния. На всеки няколко месеца ние получавахме нова работа и ако не знаехме как да я вършим, се научавахме, като това рядко отнемаше повече от няколко дни. След няколко години стана ясно, че притежаваме умения от всички области на професионалното познание, които можехме да прилагаме за решаването на възникващите проблеми. Това държеше умовете ни живи. Само при изключително специализирани дейности — какъвто е моят опит в технологията на прикачването, който се беше оказал от жизненоважно значение по време на пътуването — трудът се извършваше от един и същи човек.

Но в блаженството на онези първи седмици с Туржа всичко друго в главата ми беше размито с изключение на радостта, че я държа в прегръдките си. Помня как ръцете й ме обгръщаха в топлото и тъмно пространство под одеялото и как се гушехме като близнаци в една утроба, толкова близо един до друг, че дъхът ни се сливаше. Веднъж се събудихме и открихме, че косите ни са се оплели, и трябваше да ги отделяме с гребен, като през цялото време не спирахме да се смеем. Обикновено правехме любов преди да заспим и когато се събуждахме сутрин, се любехме отново, един сънлив и вкусен секс. Обичах мириса на кожата й, вкуса на косата й в устата си, нейния тил. Обичах меката грапавина на краката й с дългите тесни косми, полегнали върху бледите й нозе, също като пукнатини в емайл. Бавно прокарвах ръка по левия й крак и тя започваше да пищи, понеже гъделът й доставяше удоволствие. Обичах също и стъпалата й. Обикновено не харесвам женските стъпала. В тях има нещо много неестетично, някакво особено съчетание от противоположности — твърдата и груба кожа на петата и под големия пръст и меката, ранима, бебешки розова кожа в извивката между тях, чистата линия на свода и напомнящите неравни ресни пръсти с чепати нокти. Не знам поради каква причина е така, вероятно човек ги е получил именно такива чудати. Но стъпалата на Туржа бяха просто перфектни, доста големи, но всичките им елементи бяха в съвършена хармония помежду си. Можех да ги гъделичкам цяла вечност, да ги целувам, да ги обхождам с език. Тя също харесваше тялото ми, макар да беше казала, че предпочита по-мускулести мъже.

Нашето любене възприе ритъм, който беше толкова естествен и удовлетворяващ, колкото дишането. Вечер Туржа беше водещият партньор. Тя ме местеше насам-натам, възбуждаше ме и ме възсядаше или ме сграбчваше, за да поправи ритъма ми, когато бях върху нея. На сутринта беше по-различно, понеже се будех по-рано и с много повече енергия от нея. Тогава аз вземах инициативата, а тя лежеше в блажена безпомощност. После ставах от леглото и отивах гол да взема закуска от някой от фабрикаторите в спалнята, отнасях я в леглото и двамата закусвахме, като разсипвахме трохи и ерзац-кафе по завивките и се кикотехме като малки деца. След това тя се обличаше и тръгваше към стопанството, а аз отивах в симулатора, за да доусъвършенствам уменията си по управляване на пътностроителна машина. Следобед се мотаехме в спалнята и разговаряхме, или пък лежахме под дървото в гъшия двор.

По всяка вероятност тя беше свалила контрацептивния си пластир още през първата седмица, ако се съди по това колко скоро се роди бебето. Не ме предупреди, че ще го направи, и всъщност нямаше защо да ме предупреждава, това си беше изцяло нейна работа. Но може би имаше значение бързината, с която направи своя избор. След като Туржа се премести в женската спалня, често пъти размишлявах за това. Знаех, че никога преди не беше сваляла контрацептивния си пластир. Това сигурно беше неизречен комплимент.

Но тя не ми каза. В продължение на няколко месеца аз нямах никаква представа, че носи дете, и ние продължавахме да се любим като тийнейджъри. По-късно я преместиха от птичето стопанство на назначение за контакти и изготвяне на графици, нещо, което беше правила и преди. Аз най-после се отегчих от симулациите и потеглих с моята пътностроителна машина. Повечето пътища от Истенем до останалите части на селището вече бяха завършени и нямаше спешни маршрути, с които да се заема, затова реших да построя път, където си харесам. Можех също така да реша да не строя път, но скуката нямаше да е приятна. Ето защо тръгнах първо с една по-малка машина, проправяйки пътека на север покрай арадийския бряг, като с кран струпвах боклука встрани (нямаше много) и поставях пътни маркери. Това ставаше бързо и след няколко дни вече пътувах обратно. Когато пристигнах в Алс, се обадих в мината, за да им кажа, че строя път и операторът на другия край сви рамене. Пренасяли добитите минерали до селището по въздуха и нямали належаща нужда от път, но (казах аз) полетите със совалка са абсурден разход на енергия и в дългосрочна перспектива един път ще е от голямо предимство. Във всеки случай нито те, нито пък някой друг се противопостави на строежа на пътя, когато се завърнах у дома и заявих за плановете си в спалнята. Следващата седмица ме отведе далеч от Алс и от Туржа.

Подкарах огромното туловище на пътния комбайн (всъщност той беше конструиран от приспособено шаси на стара совалка) и се отправих на север. Комбайнът обработваше вече проправената пътека с лазер, като първо изстъргваше повърхностния пласт сол, набиваше шипове, а после полагаше пласт от свръхтвърди полимери, който се свързваше с шиповете. Всичко това ставаше, докато карах с около седем километра в час. През първия ден, докато прекосявах северната част на нашето поселение, трябваше да заобикалям селскостопанските роботи, оставени да лежат отвън, или пък да внимавам да не прегазя нечий дом (някоя мъничка мръсна хижа в солта, с нисък покрив, покрит с купчина отпадъци за предпазване от радиацията). Но втория ден вече бях прекосил обитаваните места и можех да отделя повече време, за да гледам наоколо. Прекарах утринта, любувайки се на пейзажа — изгряващото слънце огряваше ярко тъмните морски води, над които се носеха облаци от зелена мъгла. От дясната ми страна се виждаше възвишението на Истенем с нашите спални в него и защитния куп метали, който приличаше на чудновата снежна шапка. На север от хълма планината постепенно извисяваше ръст и на третия ден можех да видя върховете й само ако притиснех лице в страничния прозорец на купето.

Обикновено на обяд ядях паста или дъвчех рециклиран хляб (фекален хляб, както го наричаха с прекомерен буквализъм) и следейки с половин око пътя пред себе си, съставях гласови съобщения за Туржа в твърде претенциозен стил. Казвах й, че е запалила огън в сърцето ми, че тръпна от нетърпение да я видя отново, говорех й за всичките неща, които исках да правим, когато сме заедно, обичайните романтични клишета. Изпращах ги след обяда, знаейки, че Туржа ги получава директно, понеже караше смяната си при компютрите за аудио и видеосъобщения. Тя не ми отговаряше, понеже отговорите не бяха в стила й, но знаех, че обича да ги получава.

Следобед обикновено четях. Понякога излизах от камиона и вървях успоредно с него, с маската на устата и щипката за нос, но тъй като нямаше много неща за вършене или гледане, беше глупаво да се излагам на радиацията без нужда. Рано привечер пак се любувах на пейзажа. Слънцето залязваше зад планините и цветната палитра беше напълно променена. Източните склонове на планините Себесчън бяха по-контрастно очертани, с по-богати и по-тъмни цветове. Кварц-гранитът беше ръждивочервен, с кръпки от доматеночервен реголит. В сянката на планините морето Арадис изглеждаше мастиленосиньо, а извън тази сянка имаше великолепен лилаво-син цвят. От дясната ми страна директната слънчева светлина очертаваше солните участъци върху гранита, който имаше цвят на човешка кожа.

По това време на деня аз спирах и подготвях колата за през нощта, като слагах скоби на гумите. Макар да бях предпазен добре от Дяволския шепот, той блъскаше отстрани машината и хвърляше сол с големина на дребен чакъл по прозорците й. Когато вятърът отминеше, отново подкарвах комбайна, като нагласях управлението на най-фината настройка за спешни ситуации и лягах да спя. Обикновено нощем машината спираше и ме будеше поне по три пъти, веднъж защото (да речем) вятърът беше довял на пътя й камък с големината на юмрук, друг път без очевидна причина. Никога не се ядосах и не се изкуших да наглася управлението на по-груба настройка за тревога. За предпочитане беше машината да ме буди при най-малкия проблем, отколкото да заора в някой каменен блок и да я строша.

На петия ден паркирах при домакинските постройки в двора на мината и видях някои от работниците. Там живееше доста голяма общност, около стотина души и всички изглеждаха щастливи. Сред тях имаше много двойки, както и доста бременни жени, което означаваше, че хората или купуваха работните си назначения, за да могат да останат заедно или пък имаха прекалено голям късмет с графиците. Като повечето от първото поколение алсиани, аз изпитвах особена неприязън към купуването на работните назначения, макар че днес тази практика е твърде разпространена сред младите. Но точно тогава бях в прекалено добро настроение поради връзката си с Туржа в нейния ранен етап, за да ми мине през ума да вдигам шум около това. Беше ясно, че другите работници в мината не се чувстват обидени от подобно поведение, така че много вероятно беше да се окажа в положение да вдигам шум съвсем сам, при което рискувах да отнеса някой и друг пердах.

Прекарах в мината два дни, преди да се отегча. Можех да върша малко неща там, без да съм тренирал предварително в симулатора, освен това не изпитвах никакво желание да го правя. Продължих да се придвижвам нататък, полагайки настилка до следващата мина, която копаеше сребърна жила в сърцето на планината. Работниците бяха направили голям тунел и често играеха футбол в него. Присъединих се към тях, доволен да се пораздвижа малко след седмицата, прекарана в кабината на пътния комбайн. Именно там се сбих с един нагъл координатор, който твърдеше, че съм се самопревъзнасял, както се изрази, вероятно намекваше за известността ми като експерт по прикачването по време на пътуването. Това беше много странно, понеже вярвах съвсем искрено, че след слизането на „Алс“ на планетата хората са ме забравили. Но този мъж — казваше се Личновски — викаше, крещеше и ме плюеше. Отначало свих рамене и се опитах да го оставя, но той ме последва и замахна към мен с алуминиева греда. Но аз имам инстинкт — това е нещо в мозъчното подкорие, — който ми служи добре в разни схватки. Успях да го отблъсна, да финтирам и да му отнема гредата, след което започнах да го налагам с юмруци по тила и ниско в кръста. Той лежеше на земята и плачеше (вероятно повече поради прекомерното количество воджаа, което беше изпил, отколкото заради пораженията, които му нанесоха юмруците ми) и аз го оставих. Но по-късно същата нощ той пак дойде при мен, докато седях, кръстосал крака, и си говорех за политика с група миньори. Този път не се получи толкова добре, той ме изненада с юмрук и уцели главата ми отстрани, точно пред ухото. Рукна кръв. Вкопчихме се един в друг, след което се пуснахме, за да се прицелим по-добре, обаче и двамата трудно се уцелвахме. Останалите миньори се изнизаха уплашени, но един от приятелите на Личновски дойде и се опита да го издърпа, докато неколцина миньори стояха наблизо и гледаха. Олюлявахме се насам-натам, вкопчени един в друг, докато накрая се озовахме вън от главния изход, където никой не ни последва (нощем е студено). Поборичкахме се още малко, но по цялото ми лице и в очите ми имаше кръв и не виждах много добре, когато го ударих с юмрук в лицето. Закачих маската му, тя се счупи и падна. Личновски също падна, като кашляше и виеше. Тъй като се намирахме високо в планината, нивото на хлорно съдържание беше ниско, но напълно достатъчно да го отрови. Но по-лошото беше, че поради тъмнината и кръвта в очите ми, известно време не осъзнавах какво става. Когато разбрах, изтеглих гърчещото се тяло обратно през херметическата врата, която се отваряше в двете посоки, обаче дробовете му бяха сериозно засегнати. Свалиха го до Алс със следващата совалка. Разкайвах се искрено за целия инцидент.

След сбиването изпитах антипатия към тази мина, затова си тръгнах и посетих други две, продължавайки да строя пътя. Само след няколко дни тръгнах обратно, като полагах успореден път на юг, в посока към Алс.

Мисълта, че ще видя отново Туржа, ме караше да изпитвам огромна радост, която почти придаде смисъл на отсъствието ми. През това време Туржа беше водила преговори със селищата около Арадис относно плановете за обединяване на капитали и построяването на някакви огромни комини в планините, които да изпомпват парникови газове в атмосферата. Селищата в южното полукълбо също преговаряха с нас. Туржа беше събрала доста молби, в които се настояваше Алс да си назначи дипломат, някой, който да посреща посетителите, официални и неофициални, в нашите територии, както и да осъществява дипломатически посещения. Понякога гостите се чувстваха объркани и дори ядосани от липсата на йерархични и официално уредени взаимоотношения в Алс. Те очакваха да бъдат посрещани, притесняваха се от факта, че никой не иска да провери паспортите им, нито пък ги заплашва със затвор като нелегални имигранти. Не харесваха също липсата на полиция, отсъствието на ограничения, всички онези вериги, които усилват у робите робското им самосъзнание. Понеже Туржа ме помоли, аз се съгласих да отговоря на някои от запитванията, особено на онези от юг. В работните графици нямаше предвидено назначение за тяснодипломатически дейности, тъй като ние смятаме, че работата, свързана с други нации, няма защо да се върши по предварителен график. Чужденците просто трябва да контактуват със съответния човек. Например, ако някой чужденец желае да си купи прасета, той трябва да се обърне към човека, комуто е поверено отглеждането на прасета в конкретния момент. Но беше вярно също така, че обстоятелствата не бяха обичайни.

За известно време Туржа и аз се изнесохме от общата спалня и спяхме в купола при нейните животни. Това беше една прищявка от наша страна — да правим любов под дърво, а не под скален покрив. След около седмица удобствата на спалнята започнаха да ни липсват и ние се преместихме обратно.

Когато си припомням миналото и ако искам да съм честен, трябва да призная, че аз просто се бях хвърлил с главата надолу във връзката с Туржа. Правех се на клоун, за да я забавлявам, и с някакво маниакално отчаяние я тормозех с развлечения и забавления. Държах се така, защото бях започнал да усещам, при това доста отрано, че тя се отдръпва от мен. Бях зает с пътния комбайн в продължение на още една седмица, понеже ми възложиха изграждането на път около селището. След като свършех дежурството, обикновено бързах към спалнята, но Туржа или не беше на уговореното място или ме отпъждаше, понеже имала работа за вършене, или пък бяхме заедно, но тя беше твърде разсеяна и непохватна. Понякога се изчервяваше.

Поех още едно назначение, този път като медицински работник (работа, която бях вършил и преди и за която не беше нужно продължително обучение, понеже компютрите предоставяха всички диагнози и лечения). Работата беше добра, само че налетях отново на Личновски, човека с поразените от хлора дробове. Отглеждаха му нови дробове в специален медицински фабрикатор, но за това бяха нужни седмици. Междувременно Личновски не можеше да прави нищо друго освен да лежи, да диша през маска и да се взира в мен със свирепи очи над пластмасовата си зурла.